Архивите са живи
- search
- Всички
На колко години е вестник „Труд”?
На 15 септември 2001 г. в. „Труд“ шумно отбеляза своята 55-годишнина.
Пет години по-късно, на 1 март 2006 г., той още по-шумно отпразнува своята 70-годишнина. Не, няма грешка. Оказа се, че само за пет лета той е пораснал с цели 15 години. Случай, нечуван и невиждан в историята на журналистиката. Рекорд, достоен за книгата на Гинес, останал за жалост напълно незабелязан както от нашата иначе будна общественост, така и от винаги жадната за сензации родна журналистика.
Тъй като се оказах замесен в тази „интелектуална афера“, принуден съм, макар и с крайно неудоволствие, да се спра на нея.
През 2000 година, във връзка с предстоящия юбилей на вестника, главният му редактор Тошо Тошев ми предложи да напиша нещо за неговата история. Съгласих се и така се появи студията „Страници от биографията на в. „Труд“. Част от нея беше използвана в юбилейния брой, а цялата излезе в сборника „Лидерът“, С., 2002.
Тя не оправда очакванията на главния редактор.
Но за да стане по-ясно защо, налага се известна фактологическа справка.
През първата половина на XX в. у нас излизат доста вестници с името „Труд“. Повечето са издания на различни синдикални организации. Тъй като в случая ни интересуват главно последните два вестника, ще цитирам какво се казва за тях в студията:
„Коренна промяна настъпва в синдикалното движение след преврата на 19 май 1934 г., който издига в култ авторитарната държава. Издадена е специална Наредба-закон за работническите професионални съюзи. Техните ръководства вече задължително се утвърждават (т.е. назначават) от правителството. Лица, проявили „неодобрение“ на съществуващия обществен ред, не се допускат за членове. Всички останали работници членуват задължително. Така се ражда казионният Български работнически съюз. На 1 март 1936 г. започва да излиза неговият печатен орган – седмичникът „Труд“. В съгласие с официалната идеология вестникът ратува за хармония между труда и капитала, противопоставя се на раздухваната от комунистите класова борба и защитава политиката на авторитарната държава.
Първи май е провъзгласен за профсъюзен празник и всяка година на този ден „Труд“ излиза със специален брой. Вестникът призовава читателите да застанат „под победния стяг на нацията, под върховната закрила на любимия вожд – царя“. Последният брой на този седмичник е от 5 септември 1944 г., защото само след няколко дни настъпва още една историческа дата. Още сутринта на 9 септември група отечественофронтовски журналисти, въоръжени с пистолети и автомати, водени от Теню Стоянов и Владимир Топенчаров, завземат сградата на най-голямото българско вестникарско предприятие, собственост на Атанас Дамянов, което издава най-тиражния вестник у нас „Утро“, а също така „Дневник“ и „Заря“.
Малко преди да започне първото заседание на новото правителство (то се събира в Министерството на войната), пристига същата група отечественофронтовски журналисти, която връчва списък на „фашистките вестници, които трябва незабавно да бъдат спрени“.
„Труд“, разбира се, се оказва сред тях.
Но и новата власт не може без професионална организация. И я създава. Тя се нарича Общ работнически професионален съюз (ОРПС). Възниква въпросът как да се казва печатният й орган. След като току-що са спрели „фашисткия“ „Труд“, не върви някак си същото име да носи и отечественофронтовският орган. Ето защо на 20 октомври 1944 г. се появява „Знаме на труда“ (вестник с такова име е излизал през 1924 г.). Отначало главен редактор е известният синдикален деец Никола Алексиев, а след това Борис Милев-Огин.
Новият главен редактор е оригинална личност – журналист с голяма култура, известен с публикациите си в списание „Наковалня“, вестник „РеЛеФ“, сп. „Театър“ и други издания през 30-те години. По време на Втората световна война се оказва във Франция, включва се в съпротивата срещу хитлеристките окупатори и скоро израства като един от най-авторитетните й ръководители. (По-късно за тези негови заслуги Дьо Гол ще го награди с най-висок френски орден.)
По инициатива на Борис Милев-Огин на 15 септември 1946 г. органът на ОРПС става всекидневник и се преименува на „Труд“. („Фашисткият“ „Труд“ вече е позабравен, а освен това органът на съветските профсъюзи носи същото име.)“ („Лидерът“, с. 46-47)
От един разговор на Тошо Тошев с Георги Лозанов и Орлин Спасов става ясно как той разсъждава за раждането на днешния „Труд“ и какви са нашите разногласия.
„Аз имах и директен, и задочен спор с един мой добър приятел, специалиста по история на журналистиката проф. Филип Панайотов. Спорът беше за това дали вестникът навършва 55, или 65 години. Моите аргументи бяха следните. Можем да изпуснем скромния факт, че
през 1923 година еднократно излиза вестник с името „Труд“
в един-единствен брой и наистина като че ли редактиран от Георги Димитров, факт, който впрочем беше използван преди 1989 година, за да се обяви рождената дата на тогавашния „Труд“. Аз не смятам, че това е сериозно, тъй като в случая няма реализирана периодичност, има един-единствен издаден лист. Но безспорен е фактът, че от 1936 година започва да излиза вестник с името „Труд“. През повечето време до септември 1944-та това издание е седмичен вестник. Но така или иначе, това е периодичен вестник, който се издава в продължение на десет години преди сакралната дата Девети септември 1944-та. Изданието е спряно буквално на другия ден след влизането на Червената армия в България. Около два-три месеца не излиза вестник с познатото име, но в началото на есента на 1944 година започва издаването на „Знаме на труда“, който, без да се обявява за наследник на печатания в продължение на десет години „Труд“, всъщност продължава синдикалната тематика. И чак през 1946-а, вече с решение на Секретариата на ЦК на БКП (казват, по предложение на Георги Димитров, но аз не знам дали това е било точно така), започва да излиза днешният „Труд“. Но като казвам „днешният“, това е много условно според мен. Все пак аз разбирам аргументите на Филип Панайотов да не желае рождената дата да бъде свързвана с един профашистки вестник. Всъщност тук няма какво да крием и аз не се притеснявам от този, а и от който и да било друг факт в биографията на „Труд“. Тъкмо свързаността му през повечето време със синдикатите в България бележи най-дългата част от историята на вестника. Преди 1944 година той е бил обвързан, да го кажа грубо, с профашистки синдикати. Поради тази причина аз разбирам, че той не е бил признаван за сериозно издание и че новият „Труд“ (след 46-та година) не е бил възприеман като наследник на този вестник. Съображенията, които са били валидни до 1989 година, имат своя чисто политически и идеен план. Така че ако до 1944 година и като практика, и като политика вестникът е бил повлиян от една тоталитарна и свързана с фашистката партия система, значи той е не по-малко повлияван и след 1946 година, но от една друга тоталитарна система.
Това бяха моите аргументи
пред Филип Панайотов. Ние не стигнахме до единомислие и аз не искам да влизам в задочен конфликт с историците на българската журналистика, макар че като главен редактор този въпрос стои пред мен и вероятно аз отново ще се върна към него, за да се уточнят нещата.“ („Лидерът“, с. 7-11)
Тезата на Тошо Тошев, че рождената дата на сегашния „Труд“ е 1 март 1936 г. е несъстоятелна. Напълно я отхвърлях, и то не защото „Труд“ от 1936 г. е „профашистки“, както го определяше той, а просто защото, макар да носи същото име и също да се занимава със синдикална тематика, е отделен вестник със своя собствена биография. Никой друг по-късен негов едноименик не може току-така да си присвоява рождената му дата, годините му, мястото му (каквото и да е то) в развитието на българската журналистика. И в този случай важат строгите правила за интелектуалната собственост. Сегашният“ Труд“ няма абсолютно никакви основания и права – юридически, исторически и морални - да „приватизира“ вестника от 1936 г. Това навярно би било много полезно за шумните му рекламни кампании, но то няма нищо общо с историческата истина. И Историята на журналистиката е наука със свои принципи, правила и изисквания, които са задължителни за всички.
Нищо обаче не стресна „Труд“. С огромните си ресурси на най-голям национален всекидневник той с един замах осъществи тази тъй желана от Тошо Тошев „ретроприватизация“. На фона на толкова други пладнешки грабежи тя не направи на никого никакво впечатление.
На 1 февруари 2006 г. се появи страницата „70 години „Труд“. Баткото на всекидневниците“. Там бе публикувана
новостъкмената официална „биография“ на вестника.
Ето откъс от нея:
„На 1 март 1936 г. в София е издаден първият брой на седмичника „Труд“, орган на Българския работнически съюз. Този ден е неделя, но по-нататък вестникът излиза в събота, и то много редовно. Разбира се, предстоят му – както и на цялата страна – много сътресения и първото от тях той преживява през Втората световна война.
Неговата „редакция и адмнистрация“ тогава се местят във Велико Търново. Пръст в това без съмнение имат бомбардировките на английските и американските ВВС над столицата.
Най-тежкото сътресение в биографията той изпитва след 9 септември 1944 година. „Труд“ е на ръба на ликвидирането, когато благодарение на шепа ентусиасти все пак намира живот като „Знаме на труда“. (Новата власт – тогава, както е известно, повече отмъстителна, отколкото укрепнала – гледа накриво „фашисткото“ име „Труд“.)
А на 15 септември 1946-а в първия ден на първото републиканско управление в България вестникът си връща името и тръгва всеки ден. Според видния изследовател на българската журналистика проф. д-р Филип Панайотов това става донякъде „със съветска помощ“…
В този текст тезата на главния редактор е доведена от сътрудниците му до пълен абсурд.
Въпросният „Труд“ от 1936 г. е спрян веднъж завинаги на 9 септември, а в „биографията“ се говори, че бил „на ръба на ликвидирането“. И как е оцелял? Той, „благодарение на шепа ентусиасти, все пак намира живот като „Знаме на труда““.
И кои са тези „шепа ентусиасти“, продължили да издават, под кодовото название „Знаме на труда“, обявения за „фашистки“ вестник „Труд“? Все известни комунистически и синдикални функционери начело с Никола Алексиев и Борис Милев-Огин!
Още по-неправдоподобно звучи твърдението:
„А на 15 септември 1946-а (...) вестникът си връща името.“
Това влиза в явно противоречие дори с казаното от Тошо Тошев, че тогава „с решение на Секретариата на ЦК на БКП (казват, по предложение на Георги Димитров…) започва да излиза днешният „Труд“.“ Тук няма никакво значение уговорката, която по-нататък прави. В случая е важно, че и според него на 15 септември 1946 г. започва да излиза един друг вестник, а не някакъв предишен си бил възстановил името, както ни уверява новостъкмената „биография“.
На кого да вярваме?
Има и твърдение, което ме засяга лично. Направен е твърде несръчен опит да се използва и моето име в подкрепа на една неистина.
Този текст по най-красноречив начин разкрива пълната несъстоятелност на тезата, върху която е изграден. (Това важи и за „разширената“ версия, публикувана в броя от 28 февруари.)
Съвсем случайно и със закъснение ми попадна въпросната страница от 1 февруари 2006 г. Крайно възмутен, но и с наивната надежда, че все още мога да спра абсурдния ход на нещата, взех, че написах и изпратих лично писмо до ръководителите на вестника.
„Уважаеми г-н Тошев,
Уважаеми г-н Имберг,
Пиша Ви като изследовател в областта на журналистиката и като читател, който високо цени усилията, професионализма и постиженията на колегите от вестник „Труд“, сред които има не малко мои студенти и приятели.
Както човек не може произволно да променя рождената си дата, така и в. „Труд“ не може да твърди, че е на 70 години, след като е на 60. Надписът под главата, че първият му брой е излязъл на 1 март 1936 г., е лъжа. Юбилеят, който се каните да отбележите, няма нищо общо с днешния „Труд“, това ще бъде просто тържество по случай 70-годишнината от първия брой на профашисткия вестник „Труд“.
Вие сте на път да направите един от най-големите гафове в историята на българската журналистика и да предизвикате обществен скандал, който ще има крайно негативни последици за „Труд“. Все още не е късно да го предотвратите, като отложите юбилея за по-късна дата и го насрочите, след като със специалисти от Националната библиотека и БАН уточните кога е рождената дата на вестника и има ли той нещо общо с 1 март 1936 г.“
Какво бе моето удивление,
когато на личното ми писмо до господата Тошев и Имберг отговориха не те, а проф. Георги Марков. Той явно е бил потърсен по спешност да подкрепи с безспорния си авторитет оспореното им „мероприятие“ („Да не робуваме на идеологии“, „Труд“, 28 февруари 2006 г.). Без да съобщава, че коментира лично писмо, което дори не е до него, проф. Марков пише: „През 1936 г. България не е нито фашистка, нито монархофашистка. Така че не може да се очаква, че вестник „Труд“ е бил профашистки… Съжалявам, че уважаваният проф. Филип Панайотов прави такива квалификации.“
И аз съжалявам, че името на един уважаван колега, известен със своята ерудиция, толерантност и коректност, е замесено по такъв начин в тази история.
Нито в студията си, нито в друга моя публикация съм наричал въпросния вестник „профашистки“. Както се вижда от цитирания в началото разговор, квалификациите „профашистки вестник“, „профашистки синдикати“ и „фашистка партия“ принадлежат на Тошо Тошев и към него би трябвало да отправи своите упреци. Тези квалификации на своя главен редактор услужливо са „забравили“ и авторите на страницата от 28 февруари. В писмото си до редакцията аз просто си послужих с неговите думи. Но въпросът издавани ли са у нас фашистки и профашистки вестници и списания е интересен и заслужава да се дискутира, но при друг случай. Сега нека не изместваме същността на спора, защото не става дума за никаква идеология, а за чиста фактология, която е толкова безспорна, че няма как да се обори. Дори оня „Труд“ да е бил най-демократичният вестник в царството, нима от това следва, че днешният „Труд“ има право да си присвои неговата рождена дата?
Безкрайно съм любопитен с какви аргументи проф. Марков ще обоснове категоричното си твърдение, че първият брой на сегашния „Труд“ бил излязъл на 1 март 1936 г. С какви факти ще опровергае такова издание като „Български периодичен печат 1944-1969. Библиографски указател“ С., 1975. В том първи (с. 290) и в том втори (с. 302) може да се намери цялата фактология за създаването на днешния „Труд“, прецизирана от най-добрите ни библиографи, начело с д-р Димитър Иванчев.
Но проф. Марков е абсолютно прав, че „един вестник може да излиза в две-три исторически епохи“. Има такива примери и у нас. Вестник „Мир“, българският „Таймс“, е създаден през 1894 г. и продължава да излиза дори няколко месеца след 9 септември 1944 г. Един от неговите редактори направи опит, за жалост без успех, да го възобнови след 1989 г. Излязоха само 2-3 броя. Но това е един и същи вестник, с една рождена дата.
Подобен е и примерът с вестник „Заря“. Създаден през 1914 г., новият му собственик го спира през 1920 г., но през 1929 г. отново го възобновява и вестникът излиза до края на 1944 г. И от него след 1989 г. се появиха 2-3 броя и Александър Абаджиев още крои планове как да го започне отново.
А такъв ли е случаят с в. „Труд“? Съвсем не. „Труд“ от 1936 г. и „Труд“ от 1946 г. са два различни вестника,
с две различни рождени дати,
появяват се в две различни епохи и родословието на единия няма нищо общо с родословието на другия. Между тях няма нищо общо, освен името и тематиката. Но ако само това беше достатъчно, днешният „Труд“ би могъл да се изкара на 106 години, ако му бе хрумнало да се „отъждестви“ с работническото списание „Труд“ (1900-1906), издавано от Евтим Дабев, или да обяви, че е 80-годишен, ако беше хвърлил око на в. „Труд“, излизал от 1926-та до 1933-та като орган на Социалистическата федерация. Тошо Тошев обаче си хареса „Труд“ от 1936 г.
Ако и други днешни вестници приложат „приватизационната схема“ на „Труд“, „Новинар“ може да се изкара на 129 години, „Марица“ – на 128, а „Дневник“ – на 104.
Ако толкова много днешният „Труд“ се е захласнал по някогашния си едноименник и е искал на всяка цена да подчертае близостта си с него, имало е начин да го стори съвсем цивилизовано, в съгласие с обичайната практика при такива случаи, без да преиначава дати и факти. Трябвало е просто под главата си да напише „Вестникът излиза от 1946 г. и продължава традициите на в. „Труд“ от 1936 г.“ Чиста работа! Да, но тогава нямаше как да се присвоят неговите години, нямаше как днешният „Труд“ да се изкара 70-годишен и най-важното – „вестник на три епохи“, както
гордо се самопровъзгласи на „своя“ юбилей.
Но така или иначе,
моят стар познат Тошо Тошев
има всички основания да се чувства пълен победител.
Юбилеят премина с огромен успех. Историята си каза тежката дума – в негова полза. И да е направил „един от най-големите гафове в историята на българската журналистика“, абсолютно никой не го забеляза. Не избухна и „обществен скандал“, както наивно предричах аз. Напротив! Шумните тържества по случай славната 70-годишнина на днешния „Труд“ бяха увенчаин с най-високо държавно отличие – почетния знак на президента. По този начин невярната рождена дата е напълно узаконена, легализирана и осветена от обществото, науката и най-висшите държавни институции.
България се оказа страна, в която колкото една идея е по-абсурдна, толкова по-голяма е вероятността тя да се осъществи. Иди не вярвай, че печатът е велика сила! Особено българският. Той може да победи дори истината. Но задълго ли?
Случаят с „Труд“ поражда болезнени въпроси за състоянието на нашата днешна журналистика и за нейната съизмеримост с европейската.
След като сме толкова придирчиви към другите, крайно време е да погледнем по-критично и към себе си.
Накрая искам от сърце да поздравя колегите от „Труд“ с 15 септември – истинският рожден ден на техния вестник, и с неговия забележителен 60-годишен юбилей, който е същински, а не измислен. Пожеланието: да превърнат „Труд“ в престижен европейски всекидневник, от какъвто отдавна се нуждае България.
Проф. Филип ПАНАЙОТОВ, доктор на историческите науки
Вестник „Култура” – 31 октомври 2006 г.