nabore.bg

Спомените от казармения живот са винаги интересни и никога не се забравят. Аз ще се опитам да възпроизведа това, което преживях преди доста години.

Когато влязохме в казармата, единичните обучения бяха първата стъпка за привикване към войнишкия живот. Започнаха да се нижат, макар и бавно суровите войнишки дни. Дойде зимата. Командването реши да се проведе зимно занятие от две дивизии, а те бяха нашата - ямболската и бургаската. Личният състав и техниката на двете дивизии имаха различни отличителни знаци и ние добре различавахме още от далеч противника. Нашата част трябваше да премине през Стара планина по черен коларски път, който беше заледен. При един изключително опасен участък  в автомобилите останаха само шофьорите, останалите вървяхме пеша и наблюдавахме гледката. Автомобилите бяха с повишена проходимост, но бяха безпомощни по леда. Повече от 150-200 метра вървяха като шейна. Всичко завърши благополучно, но на шофьора на нашия автомобил устните му се бяха напукали. Когато преминахме вече в Северна България бе направен кратък инструктаж и от тук нататък започваше същинската част на учението. Трябваше да се отбраняваме, защото ако противникът ни плени ще бъдем в плен и за наказание ще дослужваме още един месец.

        Частта ни трябваше да минира един участък от където се очаква да преминат противниковите танкове. Всичко да приключи много бързо и ние да се изтеглим на безопасно място за да не ни забележи противника. Но тъкмо положихме първия ред от противотанковите мини  двигателят на автомобила започна да прекъсва и угасна. Нямахме никакво време, но и нямаше какво да сторим. След около десетина минути се чу страхотен рев на двигатели и 15-20 танка с голяма скорост навлязоха в участъка като заобиколиха  автомобила.  Само след няколко секунди над танковете се спуснаха два изтребителя и започнаха да ги обстрелват. Танковете правеха зигзагообразни движения, самолетите се вдигаха и отново се спускаха, Виждаше се как от дулата на оръдията им бълва огън. Ние останахме в центъра на бойните действия, но те продължиха не повече от 5-6 минути.  След това всичко утихна, но имахме усещането, че бяхме на война. Такава гледка можеше да се види само на филм. Сега вече трябваше да се измъкнем от района на бойните действия и най-вече на безопасно място, но нямахме представа как ще стане това. Двигателят запали, прекъсваше леко, на бавен ход излязохме на едно шосе. Там двигателят пак изгасна. Докато се чудехме какво да предприемем забелязахме колона от противникови автомобили, която щеше да мине край нас. Какво да сторим за да не ни пленят. Ако се скрием в канавките, автомобилът се вижда и лесно ще ни открият. Оставаше единствената възможност да отрием огън и отстъпвайки да се укрием, ако успеем на безопасно място. Но това нямаше как да се случи, въпреки че имахме бойни патрони. Как щяхме да стреляме по български войници, та те са противници само на занятието. Докато размишлявахме колоната вече беше при нас. Първият автомобил спря на около двадесетина метра, останалите продължиха. Той влачеше  миномет.

От кабината излезе старшина-школник, беше усмихнат и се запъти към нас. Успокоихме се, че не беше въоръжен. Когато дойде при нас все тъй усмихнат ни попита от кое поделение сме. След това започнаха дежурните войнишки приказки, колко дни има до края на службата и т.н. От противниковия автомобил слязоха и войници, поведохме и с тях приятелски разговор. В един момент във въздуха полетяха войнишки кепета. Двама от нашите  прегърнаха школника и му казаха че щяхме да умрем от страх да не ни пленят. Той се засмя, но вече с глас, извини се, че закъсняват и заминаха. Ние вече бяхме напълно спокойни и нямахме страх от противника, но трябваше да продължим в някаква посока. След няколко стартирания двигателят забръмча и на бавен ход продължихме. Не след дълго влязохме в населено място, И днес помня името на това шуменско село Капитан Петко. Денят вече преваляше и мислехме за нощуване. То щеше да бъде в карусерията на автомобила, но той да е на безопасно място. Стигнахме до общината и решихме да се представим на кмета. Той като чу къде ще нощуваме категорично се възпротиви и каза, че има начин да ни приютят не за една, но и за повече нощи. Каза на двете си служителки да засилят печката и направят чай. Донесоха и кутия с вафли. Лично за мене това беше най-хубавият момент от войнишкия ми живот, най-вече от това, че тези служители бяха етнически турци и такова гостоприемство е характерно само за тях. От обноските и от маниерите им личеше, че те са добронамерени към българския войник.

               Радостта ни беше много за кратко. Нашата част минава през селото и ротният вижда автомобила къде е паркиран. Издава заповед, като праща един войник да ни я предаде. До два часа трябва да стигнем до гара Хитрино. А в казармата по заповед не се умува. Повикахме неволята както се казва в приказката. Имахме достатъчно железни туби с гориво. Поставихме една горе на кабината и посредством маркуч горивото стигаше до карбуратора. Двигателят заработи устойчиво и така тубата стоя на кабината  докато се върнахме в поделението.

        Любезните домакини излязоха пред кметството, махаха ни с ръце за довиждане и дано са разбрали, че ние изпълнявахме войнски дълг. И той беше над всичко. Стигнахме до гара Хитрино. Там щеше да бъде края на занятието. Ротният много пъти ни пита, каква тактика приложихме, че „противникът” не ни плени. Ние на шега му отговаряхме, че това е военна тайна, защото ако му бяхме казали истината, че сме се побратимили с противника можеше да последва и наказание.

 За съжаление такива случки от войнишкият живот са вече в историята. Но тогава имаше една поговорка, че мъж, който не е служил и жена, която не е раждала не знаят нищо.

Пенчо ЦАНЕВ, с. Горно Абланово, Русенско