nabore.bg

Нашият курс от Техникума по поливно земеделие в с. Ряхово, Русенско

През есента на далечната 1959 г. започнах училище в с.Ряхово, Русенско - в техникума по поливно земеделие. Учихме една седмица и след това цял месец ни изпратиха на бригада. Заведоха ни в един голям блок на ТКЗС-то с царевица. Трябваше да берем по два реда наведнъж - дълги понякога и до 700-800 м. Аз още не бях укрепнал и едва издържах. Забелязах, че едно момиче заедно с приятелката си ми помагаха, защото бяха по-сръчни от мен. Поопознах се с това момиче. Научих името му. Беше с една година по-голяма. Изглеждаше вече като зряла жена и можеше да ми бъде по-голяма сестра. Дните, през които бяхме да бригада изминаха неусетно, защото това момиче беше неотлъчно до мен. Когато започнахме училището вече стоях на един чин с нея. Вече бяхме постоянно заедно. В края на учебната година отидохме на екскурзия. На една гара нашите вагони ги откачиха за да чакаме до сутринта друга композиция. Трябваше да преспим във вагоните. Аз с това момиче и още една двойка се бяхме настанили в едно купе. Понеже бях свикнал вече да пуша цигари и казах, че отивам навън да запаля цигара. В коридора срещнах ученик от друг курс, който ми предложи да влезе в нашето купе и да седне при нея. Кой знае защо, приех, може би с цел да проверя дали това момиче наистина ми е вярно. Резултатът беше ясен. Тя на секундата го нагони, но и аз като се върнах и моите квитанции бяха скъсани. Никакви извинения и приказки не ми помогнаха. Тази моя грешка сложи край на приятелството ни. Докато завършихме не беше същата. Не допусна и друго момче при себе си. Сякаш се беше затворила в себе си. Имаше много странен характер. Никога не се засмиваше на глас. Винаги беше сериозна и не се поддаваше на шеги. Изключително амбициозна и упорита. Аз разбрах, че веднъж за винаги съм си проиграл късмета. Не можех да я забравя и винаги беше пред очите ми. Ако трябва да бъда точен ще добавя, че след това повече не срещнах такава жена.

Вече като войник по време на отпуската си реших да я потърся. Казаха ми, че вече се е омъжила. Това беше  като гръм от ясно небе за мене.

След около десетина години бях на работа вече в кметството. От по-възрастен служител разбрах, че в едно съседно кметство има млада колежка. Щом ми каза името и се досетих, че това е същото момиче. Тогава беше модерно - отидохме на обмяна на опит. За малко се усамотихме в една стая - колкото всеки да разкаже за себе си.

              Изминаха доста години. Започнахме да организираме другарски срещи на съучениците от курса. Аз редовно ходех, но тя не идваше. Много ми се искаше да я видя отново и да я заговоря. Все поръчвах на други съученици да я склонят. Най-накрая на една среща дойде. Не намерих смелост да я заговоря. Изчаках чак когато си тръгна да я изпратя. Тя само ме погледна. Беше изключително сериозна и само промълви името ми. Една кола я чакаше и тя набързо влезе в нея.

                Изминаха още години. Още не можех да я забравя. Имах телефона й, но не се решавах да я потърся. Един ден по телефона говорих с нейна приятелка и съученичка. Попитах я за нея и тя ме осведоми как е сега тя. Този разговор сякаш ми даде кураж и аз набрах номера й. Учудването ми беше голямо - след повече от 60 години тя позна гласа ми. Говореше ми сякаш бяхме пак в училище. Реших, че беше моментът да извърша нещо, че да я впечатли. Казах й, че няма как да го кажа по телефона и затова ще й изпратя писмо. В негоо ще й предложа нещо. Тя се съгласи и аз изпратих цялата си автобиография и случката във влака. Казах й, че ще покажа на съпругата си нейна снимка от ученическите години и ще я запозная с нея.

Това, което не направих на срещата щях да го направя малко нестандартно. Когато получи писмото ми се съгласи. Набрах я по телефона и подадох слушалката на съпругата си. Двете жени започнаха да си говорят в мое присъствие. Те си говореха така сякаш бяха познати. Говориха близо половин час. Когато приключиха  си пожелаха при първа възможност да се видим на живо. Бях много щастлив, че все пак успях макар и късно да изкупя част от вината си пред нея. Чувствах, че и тя ми беше простила. Дано да е така.

Пенчо ЦАНЕВ, с. Горно Абланово, Русенско