Архивите са живи
- search
- Всички
Моите университети: Обърни се с усмивка назад...
Кратки спомени за курса по журналистика в Алма Матер за периода 1968-1973 година
Когато търся най-ярките спомени от моите студентски години, в съзнанието ми неизменно се появяват онези миниатюрни аудитории изцяло в дърво, с високи тавани, в централния корпус на Ректората. Събирахме се рано-рано сутрин, за първата лекция в 7,30 часа, професорите идваха точно навреме, навън пронизително скърцаше трамвая на завоя пред братята Георгиеви...Записвахме в тетрадките си всичко изречено от катедрата – без значение дали е казано от злъчния старши асистент Иван Славов или от достопочтения професор Георги Боршуков.
В курса (първият след възстановяването на специалността) бяхме точно 20 човека – преподавателите бяха с неколцина повече от нас. Професорите сигурно бяха зажаднели за студенти, за лекции, за упражнения, за изпити – затова ни приеха топло, като добри приятели, с които сякаш съдбата ги е разделила за малко и после пак ги е събрала.
Днес от паметта ми изплуват няколко случки – незабравата ги е запечатала повече с клеймото на смешното, макар че навремето хич не ми е било до смях... Но изглежда, че в калейдоскопа на изминалото време, наистина остават най-трайно историите, белязани с усмивка от ракурса на сегашния ден. И така – ето ги тези мои студентски истории.
„В Чехословакия всичко започна от клубовете”
През 1968 г. когато влязохме в Алма Матер, месец преди това в соцлагера бяха се случили така наречените „чехословашките събития”. След „интернационалната помощ” за Прага, обществените процеси не само там, но и у нас се заковаха на точката на замръзването. И в културата, и в академичните среди, се заразмахва пръст, че „дубчековият социализъм с човешко лице” е нищо повече от ревизионизъм и идеологическа диверсия. Във втори или в трети курс (вече съм забравил точно) с неколцина колеги от специалността „Журналистика” решихме да основем Клуб на младия журналист. Направихме 2-3 сбирки в кафенето на Културния клуб в университета. На първото събиране имаше и преподаватели, които след това не стъпиха повече – явно бяха разбрали, че от горещите ни глави може да се измъти нещо опасно. Спомням си, че потърсихме съдействие от СБЖ, но и оттам бяха доста сдържани към идеята.
Един ден неочаквано нас организаторите на клуба ни извикаха в партийното бюро на факултета. Разговорът беше ясен и категоричен: кой ни е дал право да създаваме клуб, не знаем ли как стават тези неща? Конското, което ни четоха, накрая завърши даже със заплаха – бюрото ще обмисли да поиска наказания за нас като студенти и комсомолци. Работата ставаше дебела, а партийният секретар на факултета Стефан Елефтеров повтаряше на всяко второ изречение: „Разберете, в Чехословакия контрареволюцията започна от клубовете...”
Заплахата от наказания накара някои колеги да се оплачат на родителите си. А повечето от тях не бяха случайни хора. Спомням се, че майката на една от състудентки ми работеше в Градския комитет на БКП. Как е била разказана там историята с нашия злополучен клуб на зная, но наказания не последваха. Размина ни се.
А официалният Клуб на младия журналист бе основан година по-късно – вече под шапката на Клуба на младата художествено-творческа интелегенция. С председател – проверения и надежден отвсякъде Иван Славков-Батето...
Приятелски огън
Понеже в курса бяхме все амбициозни и нахъсани за професията си, още във втори курс започнахме да се оглеждаме за работа по редакциите. Вече бяхме публикували тук-там първите си дописки и репортажи, но мечтаехме за постоянно щатно място. Органът на Комсомола „Народна младеж” пък си търсеше кадри – така в редакцията попаднахме изведнъж четирима начинаещи вестникари: Коста Филипов, Койчо Коев (лека му пръст), Светлана Михова-Гаристова и аз. Майсторски съчетавахме работата с учението – сутрин бяхме в университета на лекции, а следобяд – в редакцията. Видяхме се и с пари в джоба – друго нещо си е заплатата!
Един ден четиримата неочаквано ни извика в кабинета си главния редактор на „Младеж” Валентин Караманчев. Грамаден мъж, с тежка и тромава фигура, той се разхождаше по килима и усмихнат ни показа лист хартия:
- Я, вижте какво получих днес по пощата.
Беше анонимно писмо за нас четиримата. На машинопис доносникът сигнализираше, че в нарушение на всички закони и наредби на НРБ в „Народна младеж” са назначени на щатна работа редовните студенти от катедрата по журналистика на университета – и се изреждаха имената ни. Караманчев се подсмихваше, а ние мигахме на парцали – все пак формално бяхме нарушили закона. Главният ни редактор рече:
- Има един изход от ситуацията –да минете в задочно обучение. Тогава всичко е чисто.
Този вариант бе невъзможен за мен и Коста – не бяхме ходили в казармата. Ако ни запишеха за задочници, мигом заминавахме да служим войници. Караманчев се почеса, почеса и отсъди:
- Решавам въпроса така – ние в редакцията няма да предприемаме нищо. Все пак писмото е анонимно, затова няма да му обръщаме внимание. Работете си спокойно.
След няколко дни по повод същото анонимно писмо ни привика деканът на нашия факултет по славянски филологии проф. Светомир Иванчев, много популярен с превода си на хашековия „Швейк”. Като ни гледаше със засмените си сини очи, професорът реши проблема също благородно и по соломоновски – каза, че на анонимни писма не обръща внимание. Да си учим спокойно – щял специално да се интересува как си взимаме изпитите...
А кой бе авторът на писмото се досетихме скоро. Беше колежка от курса – завистта бе я накарала да отправи по нас своя приятелски огън.
„Минута е много” дава 7 дни войнишка отпуска
След като грабнахме дипломите, за нас неотслужилите военна служба момчета от курса имаше само един път – към родната казарма. Така през пролетта на 1973 г. и аз и колегата Явор Цаков поехме към Школата за запасни офицери в Плевен. Ротата ни беше доста пъстра – все „фазани” с хуманитарни специалности – журналисти, филолози, музиканти, артисти... Бях вече 23-годишен и службата ми тежеше – чувствах се като затворник зад стените на казармата, липсваха ми приятелите, командировките, книгите, филмите, свободата... Колегите ми от в. „Народна младеж” ме бяха изпратили тържествено за Плевен, но до края на школата имаше цели 6 дълги месеца.
Eдин слънчев юнски ден, когато се потях във „фазанската” си униформа в Плевен, ме извика в кабинета си, ЗКПЧ-то на школата. За по-младите ще поясня, че ЗКПЧ означаваше в отези времена „заместник началник по политическата част” – длъжност достатъчно важна във всяко военно подпразделение. Полковникът ми изкомандва „свободно” и след това предпазливо попита:
- Школник Бояджиев, ти кого познаваш от телевизията?
Знаех две-три имена в БНТ, но нещо ме накара за отговоря:
- Никого не познавам, другарю полковник!
Видях, че не остана доволен от отговора ми, нещо се усъмни и каза:
- Ще я видим ние тая работа. Получи се писмо от телевизията да отидеш за снимки в София – викат те за участие в предаването „Минути е много”. Писмото е подписано от генералния директор Иван Славков, иска да те пуснем в отпуск за една седмица. Има и печат...
Стоях и мълчах пред ЗКПЧ-то – веднага се сетих кой е „организирал” това официално писмо до командирите ми. В телевизионното състезание „Минута е много” вече от година работеше моята колежка от курса Лили Райчева. Тя бе създател на предаването и десетилетия наред негов автор. Когато се видяхме преди да замина за Плевен Лили ми обеща да се видим скоро пак. И ето сега изпълняваше обещанието си.
През следващите няколко дни моите командири ме гледаха с нескрито съмнение. Но никой не се реши да провери в БНТ, защо на „Минута е много” толкова й е притрябвал школник Валентин Бояджиев от Плевен. Пък и на писмото стоеше и железният подпис на Батето. След няколко дни старшината на ротата ми донесе служебен билет за влака до София и разписания ми 7-дневен домашен отпуск във военната книжка. Радвах се много на късмета си – за цели седем дни се връщах в цивилизацията!
Като пристигнах в столицата позвъних на Лили от гарата, за да й благодаря за неочаквания отпуск. Днес искам да попитам уважаваната от студентите си професор д-р Лилия Райчева - защо в края на краищата тогава не участвах в състезанието „Минута е много”? Но това е друга история.
Професор посланик пише шестица по телефона
В месеците когато подготвяха дипломите ни, от канцеларията на факултета ме потърсиха с тревожната новина, че една от изпитните ми оценки не е нанесена в главната книга. Не зная как е днес, но тогава след изпит, преподавателят бе длъжен да нанесе в главната книга на факултете бележките от изпитния протокол срещу името на всеки студент. А при мен една от оценките липсваше. Ставаше дума за шестицата ми на изпита по международно право и международни отношения при проф. Александър Янков. Професорът бе пропуснал да я нанесе във факултетските книжа, макар че я имаше в студентската ми книжка. Бяха минали цели две години от изпита, а междувременно Янков бе заминал на работа като наш посланик в Лондон. От канцеларията вдигаха рамене, че нищо не могат да направят без преподавателят лично да ми нанесе шестицата в главната книга. Видях се в чудо. Приятел ме посъветва – да се обадя на проф. Янков по телефона в посолството или с писмо да го помоля за помощ. Предпочетох да му се обадя чрез Външното министерство. Оттам се свързаха с професора амбасадор в Лондон и му разказаха перипетиите на един от студентите преди дипломирането. Александър Янков реагира светкавично – веднага позвъни по телефона на ректора и настоя оценката ми да се впише официално в главната книга. Гаранция за това бил подписът му, който стоял в моята студенска ми книжка.
Така взех и официалната си диплома на журналист от Софийския университет през 1973 г. – днес завършилите тази специалност се титулуват „магистри по журналистика”. След много години срещнах случайно на един прием проф. Янков (вече член-кореспондент на БАН) и му разказах премеждията си с оценката от неговия изпит. Той се засмя и ми каза: „Това е потвърждение, че нищо в природата не се губи, Бояджиев. Даже и това да е следствие от професорска разсеяност!”
Валентин БОЯДЖИЕВ
Май, 2012 г. София