nabore.bg

Не заслужих ли едно „благодаря”, генерал Студенков*?

Не мога да не призная, че очаквах точно през 2010 година да стане осветяването ми като секретен сътрудник на българското военно разузнаване. Комисията по досиетата с дългото и непроизносимо име изпълняваше вече 3-4 години сляпо и последователно буквата на закона – с времето кръгът се стесняваше и около моята скромна персона. Затова изненадата ми на 17 февруари 2010 г. около обед, когато колега ми се обади да прегледам новинарските сайтове, не беше шокираща.

И все пак...

Наред с имената на популярните Кеворк Кеворкян, Тодор Батков и Петко Бочаров в списъка на осветените агенти се мъдреше и моето име. Сред изредените журналисти и издатели, работили за безбройните управления, отдели и отделения на легендарната Държавна сигурност, само до моята особа бе изписана абревиатурата РУ на ГЩ.

Почувствах се като бяла врана сред рицарите на плаща и кинжала, нещо като неприет в затворения за простосмъртни клуб на супершпиони и контрашпиони. 

За непосветените граждани и плиткоумните репортерки ще кажа веднага: зад четирите букви се крие Разузнавателното управление на Генералния щаб. Службата (днес се нарича Военна информация) е на 140 и кусур години  и сигурно е най-секретната структура в държавата. По традиция и закон военното разузнаване действа извън територията на страната и никога не е имало репресивни функции като ДС. Това уточнение го правя

за една креслива телевизионна въртиопашка,

която още преди години ме нарече „ченге от висшия пилотаж” и „офицер под прикритие” в няколко редакции.

Преди 38 години бях вербуван за секретен сътрудник на РУ на ГЩ (някои погрешно го наричат РУМНО). Това не стана случайно – интересът на военните разведки към мен идваше от пътуванията ми до съседни на България държави и служебните ми срещи, обеди и вечери с чужди дипломати в София.

Със задна дата днес ще бъде лъжа да разказвам, че при вербовката са ме притискали до стената, че са ме шантажирали и т.н. Напротив –  с желание събирах информация по актуални балкански геополитически и стратегически въпроси. Никой тогава (а и сега) не може да ме разубеди, че не съм работил за България, а за СССР или Варшавския договор, например. Който не вярва – нека си направи труда да прочете папките с моите информации и анализи в читалнята на комисията по досиетата. Не съм бил Джеймс Бонд на миналите соцвремена, защото оценявам работата си в разузнаването за скромна. Но не мога да съм равнодушен когато идиотски закон ме вкарва в един кюп с агентите Димитър, Алберт и Николай – доказани вулгарни доносници от миналото. През 1981 г. аз подписах декларация, че ще работя за Разузнавателното управление на Генералния щаб

и се задължих да пазя служебните тайни на ведомството.

За изминалите 30 години спазих своята част от договора – през 2010 г. държавата го наруши. Както се казва – хвърли ме на кучетата за обществено охулване, с мълчаливото съгласие на високите началници в служба „Военна информация”. Бях захвърлен като фас допушен до филтъра, като използвана носна кърпичка.

Едва ли има разузнаване в света, което така да предава своите хора – агенти, осведомители, резиденти. Тайните служби се освобождават от агентурата си само в два случая – при провал или при предателство. По параграфите и алинеите от закона за досиетата щатни офицери и секретни сътрудници на военното разузнаване в България бяха осветени и наклеветени като доносници - етикет залепен и от услужливи медии.

Всъщност в историята на военното ни разузнаване има още един подобен срамен случай. През 1946 г. правителството на ОФ нарежда на нашата спецслужба РО-1 да предаде на властите в Скопие имената на българските агенти във Вардарска Македония. В ход била подготовката на бъдещата българо-югославска федерация и всичко ставало по договореност между Георги Димитров и Тито. Веднага около 50 български агенти, вербувани още от времето на Царство България били арестувани и екзекутирани по бързата процедура от партизаните на Лазар Колишевски и новосформираната УДБА в Скопие.

Друга история. През 50-те години военният ни разузнавач Пеньо Пенев е арестуван

и осъден на дълги години затвор за шпионаж в Турция.

Докладвали на министър-председателя и генерален секретар на ЦК на БКП Вълко Червенков, че няма да е зле да поиска по официален път освобождаването (или замяната му) от турските власти. За да не разваля още повече отношенията и рахатлъка с комшиите Червенков казал: „Няма заради бълхата да изгорим юргана!”. И Пенев излежал в турските зандани по Мала Азия още много години.

В армията открай време битуват трайно и донякъде церемониално понятия като доблест, достойнство, офицерска чест. Военните са от особено тесто хора – под мундира туптят горещи и безкористно патриотични сърца, чийто фитил се пали допълнително от думи като родина, армия и враг. Обидата на изхвърлените от строя военни разведки става още по-голяма, когато съдбата им се решава от няколко „цивилни гарги”, оглавявани от бивш милиционерски началник. Имам предвид сега действащата комисия по досиетата на Евтим Костадинов. Но законът е крив и абсурден до безобразие – освен кадровите служители и агентите, под буквата му попадат още хиляди български мъже. Това са останалите доскоро живи ветерани от парашутната дружина, взела участие в Отечествената война, това са военните (от редник до офицер) в радиоразузнавателните станции, пилотите, щурманите и техниците в разузнавателната авиация, бойци и командири в парашутните роти, в батальоните от командоси „Спецназ”, в леководолазните части на флота и т.н.

Всичко изброено до тук се наричаше

 военно разузнаване на несъществуващата вече 130-хилядна българска армия. Ако някой от тези достойни български мъже реши един ден да се кандидатира за прост общински съветник или селски кмет, досието му с гръм и трясък, ще бъде отворено. И името му ще се нареди до имената на агентите Алберт и Димитър.

Такъв е законът!  

След отварянето на досието ми се обади приятел и ме поздрави: „А, честито! Минаваш в клуба на бившите шпиони!” И след това се опита да успокои ядосаната ми душа: „Не разбра ли, старче, че всички, които сме служили на България през Студената война, днес сме официалните заподозрени от новите ни съюзници – НАТО и Запада. Под фуражките им в Брюксел се е загнездила една фиксидея – ти като нищо си бил двоен агент! Работил си едновременно за нашите и за руското ГРУ, а защо не и за КГБ!” Слушах го като гръмнат – но имаше логика в думите му.

А друг приятел ме застреля с въпроса: „Ти писал ли си нещо за мен?” Казах му да се регистрира в читалнята на Евтим Костадинов –

там се крие истината за моята кариера на тихия фронт.

Физическите ми контакти с военното разузнаване тогава приключиха съвсем просто, бих казал – по обидно всекидневен начин. След няколко дни в дома ми позвъни куриер и ми предаде решението на комисията по досиетата. Сега вече официално бях свободен от ангажиментите си към тайната служба, вторият ми живот вече ставаше явен за всеки – имах даже повод и да почерпя.

Нямаше барабани, военна музика пред строя, командирски речи и шампанско. Ведомството на столичния булевард „Бъкстон" затвори вратите си окончателно за мен, а аз затворих една интересна страница от 60-годишния си дотогавашен живот. Разделихме се като съпрузи на бракоразводен процес – без „благодаря” и „довиждане”.

За сбогом, обаче, не мога да замълча и ще си го кажа: „Студена душа носихте под пагоните, генерал Студенков! Почти както го бе формулирал навремето Дзерджински: „Чекистът трябва да има хладен ум, горещо сърце и чисти ръце”.

Толкоз.

Валентин БОЯДЖИЕВ, офицер от резерва,  

главен редактор на в. „Златна възраст”

-------

* Генерал Пламен Студенков от 2002 до 2010 г. бе директор на служба "Военна информация" – военното разузнаване на Република България. По негово време бяха отворени досиета на хиляди военни разузнавачи