nabore.bg

Архивите са живи

Спомен № 15: „Минута е много” дава 7 дни войнишка отпуска

Пред железния подпис на Иван Славков-Батето ЗКПЧ-тата от НШЗО в Плевен стоят мирно

 

Школник Бояджиев не успя да участва в състезанието "Минута е много", но затова пък по време на отпуската успя да се види в колегите си от секретариата на вестник "Народна младеж". Отляво надясно: Койчо Коев (мой състудент, светла му памет), Яков Янакиев, аз - едва 23-годишен накривил фуражката, шефът Степан Ерамян, Христо Атанасов (уредник, тогава студент от НХА, а по-късно талантлив график от пловдивската школа), Владимир Константинов (след това години наред пресаташе на Българския морски флот, разбил сърцата на много колежки) и Димитър Любенов - в последствие бизнесмен. Както се вижда на фотографията - мустаците са на мода.

    

След като грабнахме дипломите от университета, за нас неотслужилите военна служба момчета от курса имаше само един път – към родната казарма. Така през пролетта на 1973 г. и аз и колегата Явор Цаков (БНТ) поехме към Школата за запасни офицери в Плевен. Ротата ни беше доста пъстра – все „фазани” с хуманитарни специалности – журналисти, филолози, музиканти, артисти... Бях вече 23-годишен и службата ми тежеше – чувствах се като затворник зад стените на казармата, липсваха ми приятелите, командировките, книгите, филмите, свободата... Колегите ми от в. „Народна младеж” ме бяха изпратили тържествено за Плевен, но до края на школата имаше цели 6 дълги месеца. 

Нямах късмета да вляза в предаването на БНТ "Минута е много". Вляво е водещият Петър Вучков, а до него авторката на състезанието Лилия Райчева, моя състудентка от Факултета по журналистика 

 

Eдин слънчев юнски ден, когато се потях във „фазанската” си униформа в Плевен, ме извика в кабинета си, ЗКПЧ-то на школата. За по-младите ще поясня, че ЗКПЧ означаваше в отези времена „заместник началник по политическата част” – длъжност достатъчно важна във всяко военно подпразделение. Полковникът ми изкомандва „свободно” и след това предпазливо попита:

- Школник Бояджиев, ти кого познаваш от телевизията?

Знаех две-три имена в БНТ, но нещо ме накара за отговоря:

- Никого не познавам, другарю полковник!

Видях, че не остана доволен от отговора ми, нещо се усъмни и каза:

- Ще я видим ние тая работа. Получи се писмо от телевизията да отидеш за снимки в София – викат те за участие в предаването „Минути е много”. Писмото е подписано от генералния директор Иван Славков, иска да те пуснем в отпуск за една седмица. Има и печат...

Стоях и мълчах пред ЗКПЧ-то – веднага се сетих кой е „организирал” това официално писмо до командирите ми. В телевизионното състезание „Минута е много” вече от година работеше моята колежка от курса Лили Райчева.

Снимка от студентски купон през 1970 г. Бъдещата професорка по телевизионна журналистика Лилия Райчева и аз - весели студентски години.

 

Тя бе създател на предаването и десетилетия наред негов автор. Когато се видяхме преди да замина за Плевен Лили ми обеща да се видим скоро пак. И ето сега изпълняваше обещанието си.

 

Проф. д-р Лилия Райчева

 

През следващите няколко дни моите командири ме гледаха с нескрито съмнение. Но никой не се реши да провери в БНТ, защо на „Минута е много” толкова й е притрябвал школник Валентин Бояджиев от Плевен. Пък и на писмото стоеше и железният подпис на Батето. След няколко дни старшината на ротата ми донесе служебен билет за влака до София и разписания ми 7-дневен домашен отпуск във военната книжка. Радвах се много на късмета си – за цели седем дни се връщах в цивилизацията!

Военно-отчетната ми книжка. Водил съм се на военен отчет чак до 31 декември 2005 г. Всъщност служих в армията (БНА и БА) чак до 2009 г., като офицер в едно от управленията към Генералния щаб, без да зная, че вече съм извън строя по документи, като запасняк и резервист. При това съм служил в два антагонистични военно-политически блока - Варшавския договор и НАТО.

 

Като пристигнах в столицата позвъних на Лили от гарата, за да й благодаря за неочаквания отпуск. Днес искам да попитам уважаваната от студентите си професор д-р Лилия Райчева - защо в края на краищата тогава не участвах в състезанието „Минута е много”?

Но това е друга история.

 

О.з. капитан Валентин БОЯДЖИЕВ