nabore.bg

В телевизиите езиковата немарливост идва от недостатъчния професионализъм

Михаил Вешим е роден на 17 септември 1960 г. в София. Завършва журналистика в СУ „Св.Климент Охридски”. От 1982 г. насам работи във вестник „Стършел”, където днес е главен редактор. Пише фейлетони, хумористични разкази, сценарии. Има награда „Райко Алексиев” за цялостно хумористично творчество, син е на писателя Георги Мишев.

- Здравейте, г-н Вешим. Кажете какво се случва около вас?

- Най-кратко казано “б.о.” – без оплаквания. Правя това, което съм правил цял живот – работа в редакцията – от брой на брой, от петък до петък, а в свободното време писане на нова книга. Каква е тя няма да казвам, за да не урочасам работата. Иначе намирам време и за битовизми – правя ремонт на жилището си и като средностатистически българин, за да се разширя с една стая, местя кухнята в хола, пералнята в банята, а банята – у съседите (шега). Но както и да преустройвам апартамента, все не намирам стая за собствен кабинет – откакто се помня, пиша на едно бюрце, което е долепено до семейното легло. Така свикнах да се изолирам от околните, когато работя, че не чувам нито телевизора, който гледа синът ми, нито музиката на дъщеря ми, или сешоара на жена ми. И флекса на съседа не чувам, и купона на младежите до нас... Когато човек знае какво иска да напише, не му трябва кабинет, може да дращи и на коляно и пак да се получи...

- Работите в “Стършел” отдавна. Сега сте главен редактор. Как се справя той в тази криза на печатните издания?

- От 1990 г., откакто стана самостоятелен и независим вестник, “Стършел” все си е в криза. И за нас това вече е нормално състояние – все сме на ръба, все затягаме колана... Понякога вестникът излиза “на магия” – ниски хонорари, ниски заплати... Не разчитаме на реклами, на спонсори или на богати покровители - каквото продадем, това ще ядем. Но важното е, че имаме свобода да пишем каквото ни е на сърцето и на перото. Защото помня друго време, когато вестникът принадлежеше на БКП. Тогава имаше високи заплати и хонорари, но нямаше свобода за фейлетонисти и карикатуристи. А свободата е най-важното нещо за писателя...

- Тази година разказът ви “Родителска среща” се падна на изпита за прием в гимназиите...

- Изненадах се повече от кандидат-гимназистите. И се смутих, особено като почнаха да ми звънят познати и да ме наричат “класик, попаднал в учебника”. Смутих се и от журналистическите въпроси дали седмокласниците ще разберат посланието на автора. А задачата не беше децата да тълкуват посланията ми, а да преразкажат историята със свои думи. Очаквах разгневени майки да ме упрекват за двойките на децата си и бях готов да поема вината. Но двойките по математика се оказаха много повече. И не чух някой родител да каже, че детето му се затруднило от преразказа. Децата казаха същото. Та първоначалното смущение се смени с известно удовлетворение.

- По-лесно ли е да забавляваш хората днес, отколкото през социализма?

- Преди се опитвахме да казваме някакви истини между редовете, служехме си с “езопов език”, пък за това се изисква талант, какъвто имаха сатирици като Радой Ралин, Валери Петров, Борис Априлов, Станислав Стратиев и т.н. Не толкова забавлението беше важно, авторите търсеха читателя за съмишленик. Днес прекалено внимание се отделя на забавлението – всеки тръгнал да прави шоу. Толкова шоу се лее от екрана, а пък сме най-тъжната нация, според международни класации... Телевизионното шоу ме натъжава с безпомощността си, вместо да ме разсмива. 

- Във интервю казвате, че през годините чувството за хумор на зрителя (читателя) е станало просташко и затова имат принос кукувци и “слави-трифоновци“...

- Казвал съм го много пъти – кукувците са бащите на безвкусицата и простотията, те наложиха чалгата и в музиката, и в хумора. Иначе някои от тях бяха талантливи, но прекалено много обичаха парите – не обръщаха внимание на художествения вкус, а гледаха да пълнят стадиони с просташки песни. Помните ли как тези новобогаташи “звезди” подариха скъп автомобил на Радой Ралин? И какво направи Радой? Отказа ключовете и дари автомобила за медицински нужди. Така им даде урок, че на сатирика не му трябва “едно ферари”, а морал... Някои го разбраха, други – не. Слави Трифонов си продължи с чалгите и безвкусицата, с простотиите и цинизмите. А сега пък ни свиква на референдум - как да му повярвам, че е искрен? За него всичко е пари и интереси – той беше слуга на мутри, ортак на престъпни босове. Затова отказвам да участвам в неговия референдум, няма да гласувам, макар че някои от въпросите действително са важни за обществото.   

 - Абсурдите в нашата действителност често са повод за хумористични изяви. Кои са най-смешните политици и правителства от времето на прехода?

- Честно да ви кажа, политиците вече все по-малко ме интересуват. Повече ме е грижа за обикновения човек. И понеже виждам, че върви един процес на масово опростачване, това ме тревожи. Както ме тревожи егоизмът, липсата на съчувствие, на деликатно отношение към околните... В обществото преуспяват нахалните, мускулестите, арогантните. Вижте само кои са любимците на нацията, примерите за младите – вижте “най-успелия българин“ Стоичков – не е прочел една книга, а има самочувствие до небето. Груб, арогантен, с псувня на уста налита на бой. Чудно ли е тогава, че ученички се млатят с юмруци и се псуват като каруцари? Че по улиците шофьорите се бият с бухалки? Че пациенти пердашат лекари? Ето от тези неща ми се плаче, но се опитвам да разказвам за тях с усмивка...  

- Баща ви, Георги Мишев, е писател и сценарист на някои от най-хубавите български филми. На какво ви научи той в професията и в живота?

- От него научих какво е писателският труд – всекидневна упорита работа. Той и досега (вече е на 81) си е на непрекъснат работен режим – става в 6 сутрин и пише до обяд. И друго разбрах, че нещата никога не се получават от първия път, на прима виста. Нужно е търпение, понякога пишеш няколко варианта, за да  намериш най-доброто... А извън занаята – той ми е пример за гражданско поведение.

- Преди години, когато сте бил студент, а брат ви Цветан Гемишев все още ученик, родителите са ви оставили да живеете сами в апартамента в София. Как се справихте сами?

- Ами научих се да готвя, което с удоволствие правя и сега.

- Какво е да си писател хуморист в България?

- Уж намалява интересът към четенето, а пък писателите от ден на ден стават все повече. Всяка вечер има по няколко премиери на нови книги. Известни са ми 5 писателски съюза, в тях членуват близо 2000 души. А пък книгите излизат в тираж 500. И се получава нашенски парадокс – на 1 читател се падат 4 писатели. Но хумористите се броят на пръсти. Затова не се засягам, когато “високи литератори” дават оценки за романите ми, че били “фейлетонни” – тоест несериозни, лековати. И Алеко беше фейлетонист, а написа най-вечната българска книга “Бай Ганьо”.

- Държите на книжовния език във вашия вестник. Какво мислите за езика в телевизиите?

- Като главен редактор на “Стършел” следя стриктно за две неща – да няма простотии във вестника и да се пише на литературен български език. Дразни ме уличният език на пресата, с който си служат не само жълтите, а и уж сериозните издания... Защо, вместо лекарства, във вестниците ще прочетем “илачи” – нужен ли е този турцизъм? Вече всички масово “стартират” и “финализират”, вместо да “започват” и да “свършват”. В стремежа си да са интересни и да гъделичкат читателското внимание, вестниците нарушават елементарни езикови норми. А колкото до телевизиите – там езиковата немарливост идва от недостатъчния професионализъм... Много са телевизиите, а малко са подготвените журналисти в тях.

- Коментирайте нивото на образование и изказ на младите...

- Само един пример. В редакцията ни дойде млад човек да пише фейлетони. Завършил е 2 висши -  журналистика и право. Дава ми текст, вътре пълно с правописни грешки. Викам му: ние с теб трябва да започнем от правописния речник. А той: ами, съжалявам, правописът ми е слабото място... Е, как този двоен “висшист” е взел две дипломи? Оставям коментара на вас...

Интервю на Анна САПУНОВА

Вестник „Златна възраст”