nabore.bg

Разказ

На онези, които оставиха костите си

по бойните полета, за да я има България, посвещавам!

Голямата дарба и майсторство на дядо Васил беше да свири на кавал и гайда. Особено голям майстор беше на тъжните мелодии. Когато от селото се изпращаха младежи да отбиват редовната си военна служба през ония следвоенни години той и Петър Стойчев-Хърата имаха навика да надуват своите кавали с една и съща тъжна мелодия, че натъжаваха цялото село. Къщите им бяха на два срещуположни бряга в котловината, където е селото. Всеки от своята къща редеше еднаквата тъжна мелодия в небивал синхрон. Писъкът на кавалите им се превъплъщаваше в онзи писък на майки с изгорени сърца по убитите им рожби из бранните български полета. Щом тръгнеха новобранци от село близките им със сълзи ги изпращаха. Бях малко момче, не можех да проумея и да приема наличието на толкова много тъга.Един ден рекох му:

     -Дядо Василе, като порасна и аз с радост ще отида войник. Чудно ми е защо плачат хората, когато изпращат синовете си в казармата. На мен няма да ми е  приятно така да ме изпращат.

     - Слушай, дете ! – За да я има днес България, много войни е водила. Много мъже са избити в тези войни. Не са изминали много години от последната война. Навикът е все още жив сред хората да плачат при такава раздяла. Аз научих Хъров Петър да свири тази мелодия и го придумах да я свирим, когато от село заминават войници, че да си спомним за онези, които не се завърнаха, а  загинаха по бойните полета.

      След този случай често молех дядо Васил да ми разказва свои преживелици във войните, а имаше какво да разказва старецът. Участвал в три войни, както сам ги наричаше – „дванайста”, „тринайста” и „ първата световна”.

     В селото ни дойде нов учител, Добри Добрев се казваше. Предаваше ни по история. Щом стигнахме до урока за балканските войни, в които е участвал дядо Васил, предложих на учителя си да ги запозная, като му обясних колко голям сладкодумник е старецът. Учителят ни много обичаше историята и веднага се съгласи. Щом обясних на дядо Васил защо сме му дошли, той като че ли се притесни от внезапното гостуване на необичайния гост.

     -Даскале, защо си тръгнал да си харчиш времето по акъла на Ванчето- така ми викаха в селото – Ванчето, - Какво толкоз ми е в табиета на приказката? То човек на тез години една приказка му остава, докато му се изметне акъла. Нямам сербезлик за приказка. Да ви посвиря с кавала. Белким ми дойде на чалъм, че да ви разкажа нещо за него време.

     - Хайде, изсвири оная фронтовашката дето я свирите с Хъров Петър – помолих го аз. Той нищо не каза. Навел глава сглобяваше кавала си. После вдигна глава… Лицето му, очите не бяха същите. Машинално сложи кавала на устните си и започна своята тъжна мелодия бавно, леко като че ли идваше от далечна земя. После започна бавно да извисява тон и да запълва стаята с ония божествени магнетични звуци, пленявайки душата на всеки, опознал страдание и мъка. Лицето му беше придобило такъв израз, сякаш е готов да заплаче. Така, с навлажнени очи, дядо Васил завърши каваловата си жалба и започна своя тъжен разказ.

     - В първата ми война, даскале, дванайста година, на Одринския фронт, падна убит мой другар.  Земляк от Добруджа. Много се погаждахме. Имахме се като братя. Толкова свидно ми беше  за него, че се чудех как мъката си да изплача. Помолих ги да ми го дадат аз да си го погреба.

     - Как, с гайдата ли? – рече офицерът. Тогава се усетих, че гайдата ми е под мишницата. Нямах представа защо и откога съм я стискал.

     - Да, с гайдата. Мъж съм- не мога да ревна. С гайдата. Ще я курдисам с гласа на неговата майка, вместо нея аз да го оплача, че мирна да му е душата на оня свят.

     Изкопах му гроба, наместих му ръцете като на християнин. Помъчих се да му затворя очите, те все се отваряха. Ей тъй, облещени нагоре към небето, сякаш търсеха да видят изгубената си душица. А предната вечер как майсторски игра добруджански ръченик с всичките му  табиети.

     Надух гайдата с цялата мъка, която напираше в мен. Не беше някоя заучена мелодия, с гайдата нареждах думите, които исках с плач да изрека. Силни думи, с голяма жалост изречени. Изглежда голяма ми е била мъката, защото голяма мелодия се получи. Сълзите потекоха от очите ми, а неговите зейнали жадни за живот. Лицето му застинало в такъв учуден вид, сякаш не му се вярва или не иска да повярва, че душата му я няма. Надувах гайдата и плаках, надувах и плаках докато кандисах.

     Вечерта командирът ме извика  и ми нареди:

     Винаги, когато се погребват български войници да бъда там с гайдата и да свиря същата мелодия, с която погребвах своя другар.

     -Нека – рече ми той – да ехтят полета и долини с таз мелодия, че да се знае  за таз земя българи са мрели. Така се роди тази мелодия в мен, затова ми е най-свидна и сега ме натъжи. С нея що народ изпратих на оня свят. Аз с милостта си съм в голям достлук, бързо се разплаквам, не мога страданието лесно да отмина. И сега са пред очите ми – след всяко сражение наредени под строй, само че с гръб на земята, всеки застинал в своя покой, когато се е разделял с душата. Заставах пред всеки, надувах гайдата с таз мелодия, да пищи и стене на жалост, така както биха го оплакали неговите близки. Почти всеки ден имаше убити, всеки ден аз ги оплаквах с гайдата. Сълзите ми, те винаги бяха дежурни на моите очи. Започна да ми дотяга. Хеле топ удари санитарната кола, в която бях си оставил гайдата при едно от сраженията. Бастисал беше и моята гайда тъкмо когато бях загубил ищах. Че то всеки ден циврене може ли, сълзи не ми останаха в очите. Обсебен от страдание, взех да залинявам, а на война трябва да имаш хъс, сербезлик, за да си истински войник.

     - Дядо Василе, беше ми много приятна тази среща, благодаря ти, благодаря и на Иван за идеята и съдействието да се видим.Ще трябва да си тръгвам – каза моят учител.

     - Чакай бе, даскале, да ми вкусиш виното, пастърма ще нарежа.

     - Благодаря за всичко, което ми предлагаш, но по-ще ми е хубаво, ако ми изсвириш тази мелодия отново, но с гайдата, че много ми легна тя на душата и случката, която ни разказа.

     - Готово, даскале, ама българин съм бе джанъм, добруджанец, не може без почерпка гостенин да се посреща, не му е прилика на такова гостуване.

     Пийнаха си домашна ракийка, после винце. Грабна дядо Васил гайдата с повдигнато настроение, занадува я с пръст на ручилото. Аз го гледах  с учудване. Как , мислех си, така развеселен ще я направи оная тъжна мелодия. Писна гайдурницата под напора на събрания въздух, обади се ручилото. Дядо Васил стана прав и в миг лицето му се промени. В този миг може би гледаше своя убит другар. Гайдата почна провлачено и той занарежда сърцераздирателните думи с мъка по нещастника, дал живота си за България.  Щом свърши първия куплет очите му леко шавнаха встрани. Да, бях сигурен, че в тоз момент дядо Васил гледаше наредените по гръб свои убити другари. Наду гайдата с ново вдъхновение, бликнало от дъното на милостивата му душа. Учителят ми стана прав като че ли се свиреше химна на България. Станах и аз. Застанах между двамата, прегърнах ги с двете си ръце и изрецитирах Вазовия стих:

Българийо, за тебе те умряха.

Една бе ти достойна зарад тях

И те за теб достойни ,майко, бяха.

Твойто име само кат мълвяха,

Умираха без страх.

     Дядо Васил затисна гайдата под мишницата си с нова сила, наду я с още по-голямо вдъхновение. Писъкът и препълни стаята. Отворих прозореца. Мелодията полетя над селските къщи на Цар Асен, над могилата ,и се разля по долината към Капаклията.

     Така завърши тази среща, на която се разплака учителят ми, старецът и аз – от умиление и обич към нашата родина и нейните чеда, дали живота си, за да я има България.

Иван КОЛЕВ

-----------------------------

 Иван Колев е секретар за Крайдунавска Добруджа на Културно-просветно дружество „Родно Лудогорие“. Автор е на книгата „При земята на Добруджа“. В нея са събрани творби, свързани с историята на Силистра, както и със случки в отношенията между хора от различни етнически и социални групи, каквито са темите, разглеждани от автора и в предишни негови книги. Почти 1/3 от книгата е посветена на „Преданието“, свързано с Дръстър/Силистра в края на 14 в. – за Кера Светкавицата, съпруга й Стоил, близнаците им Горан и Богдан…и за още свещени завети. Останалите за една страхотна българо-руска съдбовна история, започнала в Коми, за да има своето продължение в България; за скръбна мелодия от добруджански кавал; „Слабоснажният“, „Клиентът“; „Слабият грижовник“, „Глухото“, „Делиивановите“ и др. Книгата е третата от 2007 г. в творческата биография на силистренеца, който е построил и 2 чешми в землището на община Силистра. На задната корица на книгата четем: „Разказите са посветени на човешката доброта, на преобразяващата сила на човешката обич, на вярата в сплотеността на поколенията, на красотата в отношенията между хората“. Иван Колев има награда от първия национален литературен конкурс „Голямата книга на малкия град, организиран от Съюза на свободните писатели в България и е член на УС на Конфедерацията на българските писатели. От 30 години насам почти неизменно играе ролята на Гено Гроша - в сражение без дубли той е първият „убит“ във възстановката на второто сражение край село Светлен на четата на Таньо войвода в рамките на едноименния поход.