nabore.bg

На фронта човекът получава куршум в крака, а животното - дупка в ухото

Манчо дойде в Самоводене 15-годишно момче от с. Малка Желязна, Троянско. Стана овчар на нашия бюлюк. Беше добър пастир - гледаше стадото като свое. От парите за пастирството Манчо си купи гайда, а останалите пари пестеше. Знаеше много стари семейни и патриотични песни. Вървеше пред стадото, надуваше гайдата и пееше любимата си песен “Стоян Хайдутин”, пееше и плачеше, подражавайки на орисията на героя от песента!

Манчо спеше във всяка къща,

на която пасеше овцете. Когато идваше нашият ред Манчо да спи у дома, той водеше дълги разговори с баща ми, да вземе кучето Маджара да пази овцете от вълци, тогава ги имаше много и правеха пакости на хората. Не зная каква порода бе Маджара, но беше послушен, разбираше езика на човека и не посягаше към торбата с хляба, когато копаехме или жънехме. Маджара беше донесен от чичо ми, който се завърна от градинарско губертчийство в Унгария. Стана голямо куче, с дебела шия, валчеста глава и остри уши, с бели петна на черната козина. Комшията бай Иван Обущаря му направи ремък, набоден с остри стоманени гвоздеи, които му служеха като бойно оръжие в борбата с вълците, които често нападаха стадото.

През август 1944 г., Манчо се демобилизира от войниклъка, ала през септември същата година правителството на ОФ призова

всички демобилизирани войници да заминат на фронта.

Манчо и други самоводчани и 9 доброволци заминаха на фронта.

Преди да тръгнат, командирите направиха проверка на личния състав. Манчо стоеше прав на последната редица, заедно с кучето Маджара. Минавайки край Манчо, ротният го попита: “Този пес, твой ли е?” Тъй точно, господин капитан!”, отговори Манчо. “Върни си кучето, да ти пази къщата!”. Манчо се стъписа и сълзи обляха обгорялото му лице.

След ротния, мина на обход батальонният, видя кучето му и попита: “Твое ли е?“ Тъй вярно, господин подполковник”, отговори Манчо с треперещ глас. “Предайте моята заповед - кучето на войника Манчо Овчаров да бъде зачислено на котлова храна, равна с тази на войника!”. Манчо подскочи от радост и прегърна Маджара до себе си.

18 пехотен Търновски полк води сражения на територията на Македония, за освобождаването на Крива паланка, Страцин и Скопие. При настъплението обаче към Скопие през мъгливата нощ срещу 14 ноември 1944 г, Манчо и Маджара бяха в нощен обход за разузнаване на противника. В тъмната нощ те навлизат зад бойната линия. Маджара, с острото си обоняние открива наблизо секретен пост на противника и поставени мини. Разузнавачите били забелязани от немците,

разразила се пукотевична стрелба.

Манчо бе ранен в левия крак под коляното, куршум заседнал в костта му. Мадажра се отървал с дупка в едното ухо от вражески куршум. Двамата разузнавачи лежали две седмици в лазарета. Манчо остана инвалид за цял живот.

Манчо се прибра да живее в овчарската си стаичка. А пък Маджара се завърна у дома да се радва на свободата и почестите в нашето семейство!

През 1953 г., станах студент в Московския университет, във Филологическия факултет. По време на лекция за военното изкуство в литературата през войната, преподавателят полк. Никаноров често ни разказваше за кучетата - ветерани на Отечествената война, заведе ни и да ги видим в приюта. Аз му разказах за историята на Манчо овчара и кучето Маджара. Той ме поздрави, покани ме в катедрата по военно изкуство. Даде ми военен кредитен билет, с който да доведа Маджара при кучетата ветерани на Червената армия.

Дойдох на село за лятната ваканция.

Като влзох у дома, попитах баща ми: “Тате, къде е Маджара?”. Той ме погледна натъжено с думите: “Защо ти е?”. Казах му, че трябва да го откарам в Москва. “Хубава работа, ама Маджара вече е в някой екарисаж на габровките кожарски работилници!”

“Как стана това?” - попитах аз натъжен. “Ами, селският барабан съобщи - всички, които имат кучета, да ги доведат пред общината, за да ги убият, тъй като вече няма частна собственост, кучетата напразно ще ядат кооперативния хляб!”

Останах изумен и натъжен от тази жестока глупост, която няма измерение. Тя не се хваща на кантаря на Темида!

Доц. д-р Георги МИТКОВ, с. Самоводене, Великотърновско