nabore.bg

(Продължение)

– На какъв език разговаряте помежду си у дома?

– Без да искаме – нещо като есперанто. Понеже всеки от нас говори по няколко езика, когато не намери подходящата дума на един език, скача на друг. Разбира се, щом живеем в Испания от 38 години, щом децата са родени тук и жена ми е испанка, логично е, че ползваме испански. Но и френски, английски, български. Зависи от случая. Жена ми също говори български...

Фактът, че той владее няколко езика, помнех и от разговора му с нашия колега Йосиф Давидов, публикуван на 2.02.1990 г. във в. „Отечествен фронт”, както и от интервюто на един от известните английски журналисти Бернард Нюман, който по повод на пресконференцията на Симеон през 1965 г. беше написал:

„На конференцията по печата Царят се срещна с около стотина журналисти от различни националности. Въпросите се стичаха от различни страни и той отговаряше свободно, откровено, смислено. Тази конференция наистина беше нещо изключително. Чувал съм досега само една, с която мога да я сравня – тази, която Кенеди изнесе във Вашингтон преди няколко години. Но Кенеди отговаряше на въпросите само на родния си език, докато Симеон говореше седем европейски езика...”

По-нататък Нюман задава въпроса: „Бихте ли разрешили да има комунизъм във Вашата нова България?”, на който Симеон отвръща:

„Разбира се, ако народът го иска. Всъщност това, което ми е противно в комунизма, е доктрината на насилието. Бих искал да видя нашата страна без касти и без класи, с нов обществен строй, при който да съществуват възможности за всекиго, а не само за членовете на едно семейство или на една партия. Ние ще имаме нужда от много благоразумие и търпимост. Нуждаем се от правосъдие, а не от отмъщение”.

Читателят може сам да си направи извод от тези разсъждения отпреди четвърт век, съпоставени със сегашните условия у нас. Защото те звучат така, сякаш са изречени днес. Затова се питам: какво ли възпитание е дал един такъв родител на своите деца, знаейки, че Симеон има четири момчета и едно момиче, и то всичките с български имена. В този смисъл зададохм и последния си въпрос.

– Към какви родителски правила се придържахте, формирайки личността на синовете и дъщеря си? И тези принципи имат ли допирни точки с посоките на вашето възпитание в България и по-късно?

– Най-много държах те да бъдат практични. Да получат по възможност едно отлично възпитание и да станат положителни членове на обществото. Да имат работа, да вярват в труда, да бъдат коректни и да не сънуват нереални неща. И така излезе, слава Богу. Дъщеря ми Калина е още ученичка. Двама от синовете ми вече работят. Другите двама, ако е рекъл Господ, наесен също ще започнат. Свършиха с отличие своето следване и това е най-добрият капитал, който човек може да остави на децата си. Не съм им говорил много за политика. Предпочитам те сами да се ориентират в даден момент. Както изглеждаше Европа преди три-четири години още нямаше изгледи за промени в наше време. За мен Хелзинки през 1975 г. беше просто една ратификация на споразуменията от Ялта и аз се самоотписах да видя България един ден. Рекох си – това е вече вовеки веков. А благоденстваща – лека-полека...

Учудих се, че този стриктен човек със завиден самоконтрол сам просрочи времето на втората ни среща за следващия ден, макар да му предстоеше пътуване до Париж. В края на разговора той обясни:

– Винаги ми е сладка приказката, когато разговарям за наши си, български работи. Но трябва да тръгвам, ще изтърва аероплана!

Стисна ръцете ни с Диана за сбогом и задавен от вълнение, заръча през сълзи:

– Много здраве на милата България!

Станко МИХАЙЛОВ, писател и режисьор

02/885-22-69 и 0895/10-40-43, е-мейл: stanko.mih@abv.bg

Мадрид– София, май 1990 г.

 P.S. Още след завръщането от срещата с царя в Мадрид, тогавашния депутат от квотата на СДС във Великото народно събрание, главен редактор на в. „Литературен фронт” Марко Ганчев, а после и наш посланик в Беларус, поиска да отпечата част от горния текст. Стори го неотложно още в бр. 26 от 28 юни 1990 г. Но само броени дни след това ръководството на БНТ спря озвучаването и снимането на многосерийния ми документален филм „Спасените” за трагичната история на международната група от 21 деца на световноизвестни личности, обявени за убити и безследно изчезнали през Втората световна война, но открити от мен и от Диана Димих след 33-годишното им издирване по света. Но тогава именно генералният директор Любомир Павлов и кандидат член на ЦК на БКП заканително изрекъл чрез директора на СТФ „Екран” Павел Васев, че ако продължа дейността си, да бъда „ликвидиран”…

Е, оцелях. Но оттогава не видях повече четвъртата серия от поредицата за Чи Ин, обявена също за загинала из немските концлагери през 1941-1945 г. и който току-що бях заснел в Китай (това беше дъщеря на прославения китайски пълководец, министър на войната маршал Джу Де и на първия заместник-председател на Висшия политически съвет на Китай Кан Кацин), нито пък продължих снимането и на останалите 17 планувани серии от поредицата. Докато по Националната телевизия на Русия само първата серия, според статистикат, е бил гледана при едното му излъчване от 43 милиона зрители. А скоро след мен беше уволнена и Диана Димих като редактор…

      С. М.