nabore.bg

Днес джипитата казват: „Печеливша  ни е професията. Този месец изкарах 3 000 лв., а миналия – 4 000

Като ни сполетят болести, най-големи надежди възлагаме  на лекарите. Гледаме на тях като на наши спасители. Вярваме им, слушаме техните съвети, за да си върнем най-ценното – ЗДРАВЕТО! Какви хора посвещават живота си на медицината? Как и защо те избират тази трудна професия? Ще ви разкажа какво запомних и как ми отговаряха на въпроса „Защо медицина?” мои близки и познати.  Ще започна от моя брат. Историята с неговия избор на медицината за професионално поприще започва от мама. Тя беше обещала на лекарите от Втора хирургия в Пловдивската медицинска академия,  които й спасиха живота след спукване на жлъчния мехур, че „ще изучи едно от децата за лекар”. Беше направила перитонит и операцията й е била трудна, тежка. Мама казваше, че всички в болницата, тогава облечени само в бяло, тя  виждала като „бели ангели” - хубави и благородни, достойни за  уважание и  почитане.Беше дала обет на хирурга д-р Мишев, който после стана професор и ректор, че едното от децата й ще стане лекар. Тогава брат ми беше малък и в родата му се смееха, че искал да стане „министър”, като чичо ни Георги Попов – най-големия брат на баща ми. А татко повтаряше, че това не е по наследство. У нас живееха на квартира роднински момичета. Една от братовчедките учеше медицина и покрай нея домът ни ехтеше от смеховете на нейните колеги. Но и се четеше яко в нашата къща, преживяваха се тревоги и радости от многобройните изпити. Когато братовчедката ми беше вече лекарка и със семейството си живееха и работеха в Клисура, поканиха брат ми на гости. После той ни разказваше за своето гостуване и каза, че също като роднините ни ще стане лекар, защото видял колко са обичани, уважавани, почитани и „колко добре са снабдявани с всякакви стоки и храни”! Тамошните  магазинери, като разбирали, че той пазарува за лекарите, веднага подбирали най-хубавото за тях. Появил се беше и материалният стимул!

А ето го и  и разговорът ми с професор, акушер - гинеколог Иван Пенев – съпруг на моята професорка Милена Цанева. Той не само вземаше участие в нашите професоинални разговори за литературата, но и самият беше добър поет. „Защо се  посветихте  на медицината, като толкова обичате поезията?”- питах аз, а той отговаряше: „Общуването с литературата приемах като нещо много интимно и лично. А още от малък у мен живееше едно голямо любопитство към човека, към неговата природа и същност. Избрах медицината, защото тя ми осигуряваше непрестанен досег с хората, на които исках да помагам.” Иван Пенев беше помогнал на много жени да станат майки, беше поел в ръцете си  много, много бебета...От такива мисли са се ръководели и други лекари, родени през 30-40 години на миналия век. Но у родените по-късно  вече се появават и материалните мотиви за избор на професията. Те се ръководят от нови изисквания – как ще бъдат поставени в обществото, какво ще получават за труда си. Преди промените у нас всички получавахме еднакво малко за труда си и нямаше разлика в заплащането на специалистите – добрите получаваха колкото и не толкова добрите, колкото и недобросъвестните!

    Дойде преходът и в здравеопазването ни настъпиха коренни промени. Болниците станаха „търговски дружества”, някои от големите специалисти започнаха да взимат огромни заплати. Тогава чух от личните лекари следните фрази: „Печеливша  ни е професията. Този месец имам 3 000 лв, а миналия – 4 000 .” Ученик в 12 клас ми каза, че ще учи медицина, за да продължи „родовия бизнес” – баща му беше хирург, а майката – стоматолог. Моята голяма внучка изкара с пълни шестици изпитите по химия и биология и можеше да запише всяка от медицинските специалности, но тя ръзсъждавеше така: „За лекар съм твърде жалостива и състрадателна, за стомаголог съм гнуслива  и затова ще уча фармация.” Не беше без значение и значително добрата заплата на фармацевтите.

Много от добрите лекари на България се изнесоха в чужбина и там, с професионалните си знания и умения,  станаха богати, а тези, които останаха у нас, разбраха, че без тях не можем и също поискаха да бъдат подобаващо заплатени. Медиците усетиха, че ни държат в ръцете си, а ние всички разбрахме, че здравето ни е скъпо по джоба. А откъде и как бедният българин да заплати за здравето си? Сега се изнасят данни за неприлично големите доходи на някои лекари, на ръководители на болнични заведения. И това е на фона на огромната бедност на голямата част от българите, но и на недоволството от много медицински кадри, които не са достатъчно предани на Хипократовата клетва. Защото не може да се отрече, че  има и такива, които не си гледат работата, както се полага. Дълго се води едно дело за акушерка, която преби новородено бебе. Хората у нас не са престанали да вярват и да уважават лекарите, но се появиха и сериозни пукнатини в доверието към нашите медици.

  Лекарят и пациентът са неразривно свързани. Спояват ги болестите, които не само че не изчезват, но непръкснато се появат все нови и нови. Лекарят и пациентът са единно цяло – без пациенти медиците  няма да бъдат лекари, а на всеки пациент му е необходим лекар. Каквато и реформа да се приложи, тя не бива да дестабилизира отношенията лекар-пациент. Равновесието между тях задължително трябва да е балансирано! Как сега ще станат големи положителни промени в нашето здравеопазване, как ще се  върне предишната почит, подобаващата пиета към лекарите, като вече е заработил решителният мотив, че от медицината се печели добре, много добре, а пациентите са само потерпевши? Как, като вече е  задействана поговорката „Научил се поп на варен боб.”?  

Петра ТАШЕВА