nabore.bg

В далечината - Калакоч могила

 

–Ще ида Севдо,ще ида,-тъй говореше Камен,-едър,снажен момък с тънки черни мустачки над горната устна и въздълга тъмна коса ,паднала връз високото му чело, на либето си Севда,ненагледната.Той тихо шепнеше, приведен към нея,тя цяла потръпна.Бялата й везана риза заблестя на слънцето,което сякаш беше слязло в свилената й тежка плитка.Цялата й тънка снага се люшна към Камен. Кръшния й кръст,стегнат с колан,отпред с ковани пафти, се изви към него. Дългите Севдини мигли се дигнаха и очите й,като синя вода от планинско езеро заляха и окъпаха Камен.

–Не давам Камене,не давам либе да ходиш,не ги ща онез прокълнати пари,тебе искам,само тебе,страх ме е.

–Ох,либе,къща искам за тебе да съградя,палат да бъде и твойта хубост в него да грее.Стига вече мизерия,стига мъка.Искам час по-скоро жена да ми станеш,наш дом да си имаме Севдо!

–Ако ти идеш и аз след тебе,самичък не те пускам,да знаеш!Ни палат ми трябва, ни голяма къща,в колиба да съм,с теб да съм.

Мълния проряза черните му очи,грабна червената китка,забодена в русите Севдини коси и я целуна.Подир си я закичи.

–Кълна се Севдо,до гроб ще те любя,но нали знаеш колко страшно и опасно може да е там,нощес,кога вземаме златото,не ща да те туря на тоз огън!

–Където си ти, там съм и аз!

–Горския  човек,за когото ти хортувах снощи,ми каза,че нощес,на Ениов ден е времето,дето можем да вземем жълтиците,но е опасно и страшно,ще издържиш ли,няма ли да се уплашиш/?

–Щом съм с тебе не ме е страх!

–Е,ако ще мрем,то заедно да е!То аслъ за нас живот един без друг няма.Тъй да е,слушай сега.Днес по икиндия върви при баба Стана.Тя ще ти разкаже всичко и съвет ще ти даде.Запомни какво ти дума.А довечера,кога слънцето се скрие и луната блесне,та огрее като ден,кога всичко живо спи,ще те чакам до горните ви порти.Китка росна от босилек и здравец набери в потайна доба и със светена вода я поръси.А аз ще си туря на шията големия сребърен кръст,дето ми е от кръстника,в черквата осветен.До скоро либе!

Най-високата точка на хълма

 

И Камен гъвкаво скочи,целуна набързо Севдината красна уста и забърза по калдъръмената уличка.Севда дълго гледа след него.Стана от дървената пейка,дето Камен я беше сковал за тях двамата,притулена зад един зид,нарами кобилицата с двата медника,в които се плискаше бистра,студена вода и бавно,замислено пое към къщи.

–Мале,ще ида до Милкини да й покажа новата шевица,дето я научих,Няма да се бавя- каза Севда  на майка си.

–И да се върнеш скоро чедо,че пипера да полейме - отвърна майка й.

–Добре,добре мале.

Девойката отряза дебела порязаница от самуна,грабна по-голяма буца сирене,зави ги в чиста кърпа,взе и шише с червено вино и забърза към баба Наста на края на селото.–Тука ли си бабо Насте?

Старицата шеташе нещо по двора,показа през портичката побеляла,забрадена глава и усмивка грейна на беззъбата й уста.–Влез чедо,влез дъще,аз ей сега шъ дода.

–Дойдох бабо да те видя живо-здраво ли си?Ето,вземи – и тя подаде армагана.

–Сполай ти чедо,държа се,ами ти,защо ти е посърнало бялото личице,защо са ти тъжни очите?

–Ох,бабо,не питай,мъка голяма имам!

–Кажи,кажи дъще,може пък и да ти помогна.

–Ама бабо,прекръсти се,обещай ми,че на никого няма да кажеш туй,дето ще ти доверя.- и сълзите закапаха от бистрите й очи.

–Ей на,заклевам се – и старицата се прекръсти.

–Камен,той бабо решил на Калакоч могила нощес да ходи,златото прокълнато да вземе.Как ли не му думах да се откаже,не ще.Самичък не го пущам,ще ходя с него и аз,но ме е страх,много ме е страх- и Севда пак зарони сълзи-Той каза при тебе да дойда,съвет да ми дадеш и да ми кажеш всичко що знаеш за Калакоча.-додаде девойката.

–Що думаш дъще,Боже,на гибел ли искаш хубостта си да дадеш и тази на Камен.Като майка ти думам,откажете се от туй проклето злато!- и тя  пак се прекръсти.

–Разкажи ми бабо за таз проклета могила,аз нищо не знам,само съм чувала.

–Е,тъй да е,седни и слушай- и бабата започна::

–В далечни,далечни времена,йощ преди назе,българете да додем по тези земи,тук живял друг народ,думали им траки.Силни и богати били.Имали чудни,буйни коне,мъжете – левенти,жените-самодиви.По тези места царувал могъщ цар-господар.Земите му били безкрайни,с кон пет дена не можеш ги обходи,нивите богат берекет давали,горите – пълни с дивеч,стадата му брой нямали.Той в  палат златен живял с мраморни стълби,тераси,с кули високи и  вити ,а окол него – градини, и от фонтани от оникс кристална водата се леела.. Чудни цветя там цъфтели.Буйни потоци с бистра вода скачали бързи през тези градини,славеи пеели нощем,денем – пауни с красиви пера гордо пристъпяли в тучни поляни.Живял богато царя,а за народа – нищета.Той имал хубава жена – покварена и зла и сал едничка дъщеря с омайна красота.,Влюбени били звездите в дивната й красота,блясъка й на очите в ден превърнал би нощта.Славей във гора ще стихне,песен почне ли да пей.Очите й сини.сини като небето на пролет,клепките й дълги,сякаш пеперуди фъркат,косата златна,цяла я покрива,лицето й бяло като първия сняг,снагата й тънка,висока като топола.Кога в градините ходела,слънцето засрамено зад облак се криело.Но не пеела Антола,нито смях на устни грей.На баща си във затвора,в златния палат линей.Все жалела девойката за майка си,която тъй млада  от тежка болест си отишла.А мащехата мразела заварената дъщеря.- Баба Наста спря и се загледа в Севда.–.Като те гледам чедо,все едно Антола виждам,както ми е разправела баба ми,пък на нея- нейната баба и тъй до века.

–Кажи какво е станало с Антола бабо – нетърпеливо заразпитва Севда.

–Царкинята все замислена ходела,а подир нея стражи,да я пазят.Тъй наредил баща й.Една нощ месечината греела ясна и пълна,все едно ден било.Антола стояла на прозорчето в кулата и се любувала на таз хубост.Изведнъж дочула чудна музика да се носи откъм градината.Музика тъжна и нежна извивал кавал.Заслушала се Антола омагьосана.На другата нощ – същото.На третата- девойката тихо заслизала по каменните стъпала на двореца и водена от чудната свирня тръгнала към нея.Подпрян на дебел дъб млад висок хубавец надувал кавала,а той ронел приказни звуци и те падали като бисери в краката на девойката.Притихнала Антола слушала.Свирачът я съзрял свалил кавала от устата си и се засмял с топла усмивка.

-Харесва ли ти свирнята ми царкинио?

–Кой си ти странниче и какво дириш в нашите градини,как влезе?Знаеш ли,ако те хванат стражите какво ще ти сторят?

–Не ме страх щом очите ти ясни ме гледат,ти с косата си ще ме загърнеш и там,до тебе искам да умра Антоло!

–Безумецо,що думаш ти,отде знаеш коя съм?А твойто име как е?

–Аз се казвам Велизар и съм беден ваш козар.Денем си паса козите,нощем свиря на звездите- засмял се момъка и белите му зъби блеснали.Антола го гледала,гледала и дъх не могла да си поеме.

–Бягай бързо,ще те хванат!

–Само,ако дума ми дадеш утре нощя пак да дойдеш,щом чуеш свирката ми.

–Давам ти дума козарю,но бягай сега,чувам,че стражите идат.

Велизар ниско се поклонил,хванал края на златните й коси , бързо ги целунал и като дива котка изчезнал в сенките на дърветата.Всяка нощ момъка свирел на Антола,а тя,водена от кавала,тичала към него.Залюбили се двамата,тъй се за залюбили,че живот един без друг нямали.В знак на обич царкинята дала скъп пръстен на любимия.

На Калакоч могила цар Борис III в наблюдателния пункт на войската, 1937 г.

 

Севда тежко въздъхна,избърса една сълза и подкани старицата да продължи.  –В земите на царя избликнал голям,висок извор с гореща вода.Той заливал ниви,посеви,пасбища.Където минел всичко изгаряло.И всеки ден гърлото му се разширявало и все по-мощно бликала горещата вода. В чудо се видял царят.Питал и разпитвал,събрал съветниците си и им наредил да правят,да струват,но да го избавят от таз беда. .Изпратил доверени хора по всички краища на царството нещо да научат как да спрат водата.Напразно,водата бликала ли бликала.Накрая обявил награда на този,който ще успее да запуши извора. .Наградата била Антола.Който успее, ще вземе царската дъщеря за жена. Заприиждали кандидати отвред,от близо и далеч,но никой не успял.Гърлото на извора денем запушвали,но нощем водата избутвала всичко и с още по- голяма сила бликала.А Антола ни жива,ни умряла.На кого ли баща й ще я даде за жена?Всяка нощ плачела на гърдите на любимия си Велизар,а той с целувки пиел сълзите й.

–Не бой се любима,до теб ще съм докрай и в  смъртта дори.

В късна доба  пред царя явил се един вещер.Той ниско се поклонил и зашептял:- Знам как царю да спра водата, тъй,ще те спася аз от бедата.Ти царкинята си обещал.Искам също  твой гадател  звездоброец аз да съм, искам още и една торба с жълтици.

–Е,добре, ще бъде,спреш ли ти водата,ако ли пък не- вземам ти главата,ще я пъхна във торбата!Сега  всичко разкажи.

–Да бъде волята ти царю- и вещера тайната си доверил:-от сто кошера восъка вземи, от сто овце вълната острижи,после ти на топка омеси и във гърлото на извора хвърли,но на  никой нито дума,тайната ти запази.

–Как ме виждаш стари ти бедняко аз овцете да стрига,в кошери да бъкам,как?

–Не се гневи ти царю,всичко туй  във късна нощ, аз   ще сътворя- поклонил се вещера отново.

–Стражи- викнал царя-бързо тука донесете торба пълна със жълтици и на този я хвърлете.Но пак казвам вещерю проклет,ако ти не спреш водата на часа ти вземам аз главата!

В късен час на пръсти тихо, тихо връща се е Антола и когато минала по коридора, тя дочул вещера и царя да говорят.И заслушала се , всичко чула и разбрала.А на следващата нощ тя на своя мил любим всичко доверила.И решили Велизар там пред царя да застане и му каже как да спре водата.За награда да поиска на царкинята ръката.Сутринта козаря във двореца се явил,на съветниците заявил,че на царя ще говори как ще спре  водата.

–Говори- погледнал го с насмешка царя.Велизар му обяснил всичко що той знаел от Антола –Как разбра овчарю прост,кой ти тайната издаде,бързо ти кажи и не ме лъжи!Тука идваха велможи,учени и звездобройци,никой нищо не можа,а ти искаш  мойта дъщеря,ха,ха!Стражи,бързо тоз в тъмницата хвърлете и го здраво завържете!

–Аз туй  знам от моя дядо,а той пък от своя- поклонил се ниско Велизар.

–Във тъмницата върви,повече не говори!

Във тъмница Велизар стои,а Антола в мъка се топи. Всички царят пак разпитва,кой е тайната издал,но напразно нищо, нищо не узнал.Вещера коварен, зъл в царското ухо шепти”Питай щерка си,тя знае”

–Дъще моля те кажи ми,ти ли ме предаде,ти?!

–Татко,нищичко не знам- плачела Антола клета.

Мащехата на мъжа си дала тя лукав съвет:”Мисля,че Антола нещо знае,свързано е със овчаря.Нека той пред тебе да стои и Антола също.Ти със царски гняв кажи,че ще вземеш му главата.Виж как тя ще си признае!И,ако е тя, царската си дума ти спази,дъщеря си накажи!

–Умна,хитра си ми ти-рекъл царят със усмивка.

Ето Велизар пред царя пак стои,окован с вериги.И Антола  там е.

–Ей ,овчарю аз реших:за измяна вземем ти главата!Стражи,бързо го водете,моята повеля изпълнете!

Паднала в краката царски неговата дъщеря и в ридания и сълзи,всичко тя признала–Татко светли аз сгреших и на моя мил любим тайната ти доверих.Аз обичам Велизар,на сърцето ми е господар.Тайната ти аз научих вчера вещера кога на теб я довери.Мене татко накажи,а любимия пусни!

–Стражи -ревнал громко царя– Вий овчаря го пуснете,а Антола оковете,подир туй в земята жива заровете,но не цяла,а до кръста.После с десет стражи  ден и нощ нея я пазете!Заповед аз ще издам:всеки в царството голямо,  мъж, жена, дете, киорави,сакати,болни с камъни Антола да замерят!Който не се подчини, във затвора ще лежи!Туй е мойта царска воля!Всеки трябва го да знае,че не може с мене да играе!Аз съм тука господар и от Бога съм получил този дар!

Пуснали са Велизар и прокудили го те далече,нивга той да се не върне вече.А Антола закопали,тъй как царя наредил.Люде заредили се отвред всеки с камък във ръка и със мъка на душа.Как по тази нежна красота камъка да хвърлят! Сълзи капели кат ручей бистър окол гроба на Антола.Клюмнала главата златна като цвете пролет рано,кога лют мраз го покоси.А могилата растяла.В нея мъртвата Антола там стояла.Скрит във близката гора дебнел Велизар.И реши,че на Антола ще даде живота си кат дар.Той без нея дълго не живял.Само нощем,  чудни звуци от кавал като бисери се ронят.Свирел нежно Велизар на любимата Антола.И до днес,кога месечината огрее,кога всичко в сън притихне,дивни звуци се разнасят над Антолиния гроб,що зове се Калакоч могила.

И днес някъде по възвишенията има следи от старата крепост

 

И тя свърши своя разказ,а до нея Севда сълзи рони.Старицата отново продължи

–Аз от стари хора съм дочула,че в годината веднъж,днес на Ениов ден,кога пълна месечината огрее като ден,се отваряла могилата и туй всичко,що ти думах досега, може ясно да се види.И двореца,царя,вещера и мащехата зла, стражите и царедворците,и накрая гроба на Антола и тя в него още жива.А във корените на дъба ручейче от сълзите на хората тече.И до него – злато във торба голяма,прокълнато то е! Може да го вземе само този,който по главата на Антола камък хвърли и удари!Вещера коварен таз магия сътворил.- каза баба Наста и замлъкна.После със сълзи в очите тя на Севда заговори:Чедо, мила,аз заклевам те ,недейте,с Камен  вий там не ходете,  тоз грях на душата не сложете Може и живота там да си дадете! Казват,че от прокълнато злато само зло ще види оня,който се полакоми!

–Камен бабо твърдо е решил,дума аз му дадох,че съм с него,инак сам самичък в тая ужасия как ще бъде?!- и отново в сълзи тя заля се пак.

–Ех,дъще,виждам, вече е решено,но почакай,на вземи туй кръстче сребърно,от дядо си го имам аз,той ми го донесе чак от Божи гроб.То от зли сили да те пази!

Севда старата ръка целуна,до сърцето кръстчето си сложи.- Да си жива бабо и моли се ти за нас, грешните,моли се!

–Ще се моля живи здрави  се върнете, но помнете златото вий не вземете!- и прекръсти я със обич.В потайна доба Севда китка росна от градината набра.На небето пълната луна грее кърваво червена,жадна.С тихи стъпки портата отвори и към Камена затича.

–Тук съм либе,Севдо мила – и той нежно я целуна.Две сенки в потайната нощ към гибел жестока вървяха.И ето,пред могилата са вече.Настъпи нощен час дванадесети,вятър разклати клони в гората,бухал избуха,вълк към луната зави,котката черна с искрящи зелени очи злобно изсъска,сенки във кръг заиграха,а от небето кървава грее луната.И могилата полека,бавно се отвори.С ужас младите видяха златния дворец на царя,него и жена му,вещера със крив пръст как нещо сочи,стражите,накрая гроба на Антола,а тя в него сълзи лее.И видяха людете със камъни в ръце как плачат и проклинат царя.Вихър окол Камен се изви,на ухото негово шепти. ”Айде камък ти грабни,по Антола го хвърли,после златото вземи!Но побързай, златото в земята скоро ще потъне,!Ха,ха,ха”- закиска се вещера стар.Омагьосани стояха те.Бързо Камен се наведе и със камък във ръка кат безумен  тръгна към Антола.

–Не,недей ти либе,грях недей извършва,виж я как тя страда,от любов е там, също както страдам аз сега.Не ща туй  злато,само тебе либе жив и здрав да си, с мене цял живот!- и увисна Севда на гърдите мъжки.Камен сякаш от сън се пробуди,хвърли камъка далеч и обсипа я с целувки.

 - Няма либе,не се бой,грях не ще извърша,щом до мене си!

Бухал замлъкна,вълк се в гората потули,нежно повея ветрец.Бавно затвори се тази могила,всичко потъна в покой.А пък луната,бледа и нежна,кротко отгоре засмя се.В тоз миг се разнесе музика неземна,звуци чудни като бисери се ронят,галят като ангелски крила.Свиреше им Велизар,влюбения клет овчар.

Грабна Камен свойта Севда и положи я на росната трева.Две тела в любов се впиха и наслада с шепи пиха,чак до първите зори..А луната се засрами и зад облака се скри.Слънцето погали ги със първите лъчи.Севда първа се събуди, с радост тя любимия погледна,после нежно го погали.Но на пръста свой видя нещо да блести.”що е туй,какво е”- се зачуди тя.–Събуди се Камене и виж,що на пръста ми блести.Пръстен златен с камен скъп. Сложил си го ти,нали!?

–Що,не съм го сложил аз,туй е пръстен скъп,от де пари?Как на твоя пръст попадна,кой го сложи там,снощи нямаше го ти,нали?!

–От де аз шъ имам толкоз скъпо нещо?И аз на туй чудо чудя се кат теб!-После дълго мисли и мълча.–Знаеш ли ти либе- рече му тя-аз мисля,че тоз дар ни го даде Велизар.Ний пожалихме Антола,пък и злато не вземахме,той видял е нашата любов и оставил ни е този дар,пръстена му от Антола.Нали снощи и ти чу как той свири на кавала.Баба Наста тъй ми рече:само една нощ годишно днес,на Ениов ден, музика неземна над могилата се носи.Свири Велизар.За Антола той жалее и кавала звуци лее..Той видял е,че сме бедни,но богати със любов.Тоз пръстен Камене вземи,на златаря занеси,а с парите къща съгради.В нея с тебе ще живеем,нашта обич там ще грее!

 

 

Марина ДИМИТРОВА

 

 ----------

 * Калакоч могила действително съществува.Намира се в близост до селата Цар Асен,Ковачевец и Водица,обл.Търговище.Преди 10-ина години срещу могилата археолози разкриха цял дворцов комплекс, градежи,улици.Находки от керамични съдове, върхове на стрели,копия, брони и др,могат да се видят в музея към комплекса.Нарича се Калето. Централният хотел, ресторант и кафене и др.в близкия град Попово се наричат Антола.