nabore.bg

Лазаровден е бил един от чаканите, жадуваните пролетни празници.След дългите и студени зимни дни жените, момите и момиченцата очаквали с нетърпение зеленината да обвие земя,храсти и дървеса, да повее южнякът, да понесе мирис на цъфнали овошки, на пъстри цветя. Лазаровден – денят, в който Христос възкресил брата на Марта от Витиния, близо до Ерусалим!  Този ден - символ на възкресяването на природата,станал празник на  момите и момиченцата, на неомъжената женска челяд, на която се възлага великият природен дар да продължи човешкия род.Отдалече, отрано се приготвяли те за лазаруване, което ставало седмица преди Великден – в съботния ден. Шиели си пъстри премени. Украсявали се със синци, мъниста сукмани,ризи,  колани и пояси. Виели си венчета от цветя в ярки багри. В ранното пролетно утро, когато росата блести със сребристи капчици по млада трева, лазариците – “каките”, големите моми, поемат към селската река. Тук гадаят коя от тях първа ще се омъжи тая година – по това как плуват техните венчета по водата.После се връщали в селото, обикаляли с хоров танц църквата и тръгвали по къщите. Те играели в дворовете, припявали за плодородие, за здраве на стопаните.Пеели песни за чедата малки – за бебе, за момченце или за момиченце.

           Разтвори се горо, водо, да преминат лазарици!

         В този жизнен и красив нашенски обичай всяка девойка имала определена роля.Това е бил обичан ритуал, за който женското дете се приготвяло от съвсем мъничко. Защото с порастването му се изменяла и ролята, която изпълнявало то в лазаруването. Когато още се държало за полите на майка си, каките го “заигравали” с първа лазарица. После то било включвано в “театъра” на лазарските игри със собствена роля, където определени моми играели, а други пеели.Обличали го като “булка” – с червено було върху главата. Така маскирано то носело кошничка, в която стопанките слагали яйца - отблагодарявали се на лазарките за благословиите им. Малкото момиченце, което било под 6 години, се наричало “кошничарка”. После момиченцето израствало, почвало “да ходи и то на Лазар” – отначало само в махалата, сетне по роднините в селото. След като минели 12 години, то вече влизало в други роли – на “игралка” или на “певица”. Момиченцето преминавало от роля в роля в лазарските игри, докато се задомявало.

 Хубав обичай, който  се изпълнява днес само в много малко български села! Заглъхнаха нашите села, опустяха от млади  хора. Сега там  пребивават само тъжни, възрастни и немощни люде. Няма ги младите да обработват селските ниви, не се чуват машини, нито радостни викове, нито песни  се пеят по къщите, нито хора се вият по мегданите! Тягостна е картината на българското село! И като че ли няма надежда за оправяне!  Отива ли си българското село?    

  Когато гледам инсценировки на Лазаровден,  в паметта ми изплува споменът за годините, когато и аз съм лазарувала на село. Родена съм в Пловдив, но по време на Втората световна война. Когато започнали да се сипят бомбите над главите на мирното население, нашите се евакуирали в близкото село Дълго поле – при сестрата на татко леля Магдалина. Това село е близо до Граф Игнатиево, а там е голямото наше летище... Мама била бременна с брат ми, а аз съм била малко над две годинки.  Татко попаднал в един списък на военните, чрез който му се случил такъв “късмет”, че воювал чак до победата, до 1945г. И като си идвал в отпуски, брат ми се плашел от него,защото не го познавал. Той се родил тук, в селото, и мама оживяла само с намесата на познат фелдшер от съседно село.Трудни, военни години били! Но хората вярвали, че ще се върне доброто, че войната ще свърши и ще дойдат спокойни трудови делници. И в тези страшни дни пак не били изоставени нашите обичай и традиции. Не помня времето от тогавашното ни пребиваване в селото, помня по-късните ни чести гостувания при леля, с която много, много се обичахме. Разказвам онова, което мама, баба и леля са ми повтаряли много пъти, та понякога си мисля, че  тези спомени са и мои! Мама ми е разказвала как като се раззеленило, почнали да се стягат за пролетните празници. Леля поела инициативата да  ме облекат в селска носия. Ушили ми бяла ризичка с бродирани ръкави, розово тракийско сукманче. А калеко дал свинска кожа и поръчал да ми направят цървулки. Пременена като лазарче, с кошничка в ръчичка, леля ме повела да лазарувам. Че всичко това е истина, се “доказа”, когато у лелини събаряли старата къща. На тавана й намерили съсухрени моите цървулчета!

    Какво ще стане с нашите села, с красивите ни селски обичаи, ритуали и традиции? Дали ще се съхранят живи или ще бъдат само описание в книгите, в учебниците? Времето и историята ще покажат след години! Щото и днес светът е тревожен заради пламналата война в Украйна. И отново човечеството има нужда от Лазар, защото е пред голяма заплаха за своето оцеляване...

Петра ТАШЕВА