nabore.bg

Разказ

В картата на моите спомени има малка рекичка, дере, което си тече, незабележимо,  без да спира, вече повече от 60 години. За редица поколения – моето,  и много преди него, а вероятно и за следващите, то не може да се отдели от цялостния ландшаф на родното Калояново и на Дуванлии – малко селце, само на километър от него. Кулак Дере слизаше от Средна гора. Не знаехме  накъде отива и къде свършва, защото се интересувахме от най-живописната му част – тази,  на около 2 километра северно от Калояново и на  километър от Дуванлии. Беше си проправило път сред красиви поляни. Край него растяха върби, брястове и други дървета, по които пееха различни пилета. Всичко това го правеше желано място не само за риболовците, но и за малки и големи, които търсеха прохлада в летните жеги. В него имаше много и различни видове риба – шаран, щука, малки смиони и платики , раци, жаби - всичко което влизаше в нашето непретенциозното  меню. После, когато построиха язовира, рибата, естествено, понамаля, но не съвсем. Водата - също, с изключение на дните, когато профилактично я изпускаха. Тогава през мрежите, непропускащи и най-дребния шаран, преминаваха малки рибки, които подържаха превърналото се в легенда  убеждение, че там има много и какво още да се лови... Растителността си остана същата, даже се разширяваше и ние, живеещи в равнинно поле, подложени на жестока жега през лятото, често си правихме пикник на Кулак дере. Тръгвахме сутринта пеш или с  колелета, /който имаше/, преметнали торбичките с  хляб. Друго за ядене не носехме, защото разчитахме  на риболовните си умения. Носехме и котле – да сварим улова... Избирахме място, където водата беше най - дълбока. Дълбока, разбирай   четиридесет- петдесет сантиметра.  Главно действащо лице беше бати Митко – Бубата, Бог да го прости. Беше с 5-6 години по – голям и не даваше да му се пречкаме. Ние, останалите хлапетии, събирахме кураж да заровим ръце в някой дамар, по - отстрани. До момента, когато един от нас, Иванчо Кузманов, не хвана вместо мряна, както тържествено  обяви, воден плъх, който – изненадан от агресията,  го  ухапа. След този инцидент  по-често взехме да играем на карти, или просто да се излежавахме под сенките, докато Бати Митко с ръце или със сюркме извличаше продуктите за обяда... Той не беше кулинар, но  не си спомням някога по-късно, да съм ял толкова вкусни раци от тези, сварени  в котлето, на брега на Кулак Дере.  Разбира се, пържехме си и риба и жабешки бутчета, но раците бяха върхът...Години по – късно, в едно красиво  ресторантче на брега на Босфора в Истанбул,където нашият  любезен домакин Февзи ни заведе, ни предложиха скариди, стриди и раци от Черно море. Нямах търпение да ги опитам. Бяха чудесни... Казват, че вкусът зависи от това къде и с кого споделяш трапезата...  Колкото красиво и вълнуващо изживяване да беше вечерята на екзотичния бряг, обаче, кой знае защо, онази простичка картина, край дерето с поляните и дърветата с птиците по тях, с къкрещото котле, много по-често е пред мен. И дерето на спомена  тече и няма намерение да спира. Докато не се влее в морето на безкрайността...

  Георги СЛАВКОВ