nabore.bg

Заспиваме и събуждаме от поредния скандал – после всичко се покрива от безразличието ни

Много пъти напоследък се опитвам да се измъкна от горчивината, свързана с националното ни достойнство. С онова, което сме ние като хора, като народ. И няма как тази горчивина да не е съпроводена с въздишката: „А възможно ли е да бъдем други? Защо не сме?“

Но чашата преля, когато слушах неспокойните, задъхани излияния, за него може би – анализи – но аз не бих използвала това определение – излияния на господин Методи Андреев. Той така предано защитаваше в медийния ефир рокадата на правителството Бокова-Георгиева, че стигна до Европейския съюз и не знам защо наметна и националното ни самосъзнание с европейското знаме. Да  си българин, излиза, че непременно трябва да си неотделим от Европейския съюз.

Поне аз така разчетох пламенните му думи.

         Ами че аз мога да съм си българка и без да съм закачена там. И съм си била такава, преди да ме закърпят към тази широка и не толкова удобна дреха. А що се отнася до конкуренцията Бокова-Георгиева, която държавата ни разиграва като „примък-отмък“, тя отново отразява дереджето ни. Нека всички видят, че ние мислим, пък после се отмятаме, кой знае от каква диригантска палка движени – или от невежество. Обидно ми е. Обидно ми е, че заспиваме и се събуждаме  с пореден скандал. Кога паднал асансьор /нали е минал пикът в битката за изправни асансьори, забравяме „малките“ човешки драми/, кога одисея за ток,  кога корупция /пак инцидентна и пак...случайна, откъсната от общия корупционен фон, от известни нам схеми.../...

И сили нямаме вече да се учудваме,

просто преглъщаме „горещите“ новини като тази за академик Ваньо  Митев... Вика ми мой приятел, интелигентен човек, след оповестяването на одита и намесата на прокуратурата в делата на този бивш ректор на Медицинския университет в София – „ами ти защо мислиш, че от всичко това нещо ще излезе? Пак всичко ще покрият...“

         Ще ми се да не е така. Ще ми се да не се откъсват различните сложни ситуация, да се разглеждат в тяхната верижност, в гръмотевичните им реакции, с последствията  от тези уж „отделни случаи“. Защото, ако всичко е така, както се вижда от проверката на тази важна ректорска позиция, следват много въпроси, включително и от този род – как такъв човек е стигнал до „академик“. Впрочем, знае се и това. И наистина ли за нула време този човек има около 90 научни труда? И кой издига на подобно място такива като него, които дават пълномощно на своя подчинен да прави каквото иска...О, няма да ви занимавам с онова, което съм чула или видяла. Но ми е мъчно, че у нас се случват непрекъснато такива неща. Един обикновен човечец

едва свързва двата края,

 чуди се как да си изкара за насъщния, а тук става дума за милиони. Пък да не е единствена тази история. Болно ми е, че точно преди избори изобилно се появяват такива картини, тогава изведнъж ставаме някак по-будни, по-граждани... Изборът на позицията в ООН, например. Тогава си вадим черните ризи и размахваме някоя бяла като аргумент. Ама дали е бяла? И г-н Андреев ми говори за „опън процес“, за да ни покаже, че познава процедурите. Ама къде е той, както и ние всички, когато трябва да имаме своя „опън процес“, да се раздвижим, да се променим, да правим онова, което националният интерес изисква?

         Бяхме със съпруга ми наскоро три дни в Албена, пълен с немци и французи. Тук-там българин. Работещите в хотела, перфектни в отговорностите си – от управителя – до камериерките, с достойнство на българи... Стил. Култура. Почиващите чужденци им се усмихват – чрез такива хора обичат България. Е, и аз чрез такива хора се чувствам българка. Съпругът ми се движи бавно, с бастун. Немците ми отваряха вратата на асансьора, подкрепяха ме с „лангзам, лангзам“, французите ни правеха път и не пропускаха да ни кажат „бон апети“.

Представете си такава картина:

 един българин идва и ви изблъсква, за да застане пред ...бастуна.  И той иска да изпролзва „опън процеса“ в България и да заобиколи правилата на етичните принципи. В България всичко може.

Обидно ми е – толкова ли сме безпомощни да се справим с живота си, да запазим останалото от богатата ни родина, да се изчистим от мошеничествата и позите. Нашето лично решение за различни ситуации е част от решенията на хората, които заемат ключови позиции в държавата ни. Защото ние е им даваме този ключ. И пак ние им позволяваме да озлочестяват усещането ни за българи.

Юлия ПИСКУЛИЙСКА