Интервю
- search
- Всички
Крум Василев, един от последните живи партизани: Днес не бих излязъл с пушка в Балкана, времената са други
Дано има строг Народен съд за грабителите на България, не промених възгледите си, не забогатях, не станах страхливец, казва журналистът ветеран
Крум Василев е роден в Шумен през 1925 г. Като ученик в гимназията е член на РМС, включва се в антифашистка бойна група, става партизанин в Шуменско-Преславския партизански отряд. След 9 септември 1944 г. е секретар на Околийския комитет на РМС в Шумен, след това на Областния комитет на РМС във Варна. През 1947 г. е избран за член на ЦК на РМС, след това за член на СНМ - Съюза на народната младеж, наречен по-късно Димитровски. Завършва специалност философия в СУ “Климент Охридски”. Последователно заема отговорни длъжности: политически помощник на министър-председателя Вълко Червенков, зам.главен и главен редактор на в. “Народна култура”, генерален директор на Българско радио и Българска телевизия, завеждащ отделите “Изкуство и култура” и “Пропаганда и агитация” на ЦК на БКП, председател на Комитета за печата. В продължение на 20 години е член на ЦК на БКП, избиран е за зам.председател на Съюза на българските журналисти и четири мандата за народен представител - в 6-то, 7-мо, 8-мо и 9-то Народно събрание. От 1990 г. е пенсионер. Години наред пише остри статии в левия печат. Издава книгите “НЕ на неистините”, “Невъзможни разговори”, “ДА на истината”. През 2010 г. получава литературната награда “Николай Хайтов”, а през 2016 г. - наградата за публицистика “Георги Кирков - Майстора”. Наскоро излезе новата му книга, този път с белетристика - “Земни разкази”.
„През август 1944 година отрядът ни се намираше в Североизточна България, откъдето очаквахме да дойде съветската армия. Правителството бе изпратило по петите ни полиция, жандармерия и войска, общо двайсет хиляди души, ние бяхме 50-60 човека. Обкръжиха ни. Беше ранно утро, обстрелваха ни отвсякъде, куршуми свистяха от всички посоки, избухваха гранати. Парче от снаряд се заби в десния ми крак над коляното, други две ме одраскаха. Паднах на земята, другарите ме вдигнаха, превързаха ме; успяхме да се измъкнем от обръча. Оттогава изминаха 73 години, а осколката още е вътре в крака ми. Дървената част на пушката, която държах, бе разбита от куршум, който проби и ремъка. По-късно тя попадна в музея на съпротивата в Шумен, а след години мой съпартизанин ми каза, че я видял в Централния музей на революционното движение в София. Днес музеят го няма, не знам какво е станало с нея. Този случай съм описал в книгата ми “НЕ на неистините”.
Не желая да пиша мемоари за партизанските си години, нито за осемте години, през които бях главен политически сътрудник на Вълко Червенков. Предпочитам да запазя мълчание. В мемоарите си човек е в центъра на всичко, което описва, и неизбежно става нескромен, самоизтъква се. А аз точно това не искам.”
-Ще ви задам един екстремален въпрос: бихте ли хванали днес пушката, ако бяхте по-млад?
-Може би ще ви разочаровам, но ще кажа откровено: и по-млад да бях - сега не бих хванал пушката. Защото с нея при сегашната ситуация нищо не бих постигнал. Ако от този мой отговор извадите заключение, че съм капитулирал, че съм се “обърнал”, че са ме “купили” - ще сгрешите. Нито съм променил възгледите и принципите си, нито съм станал страхливец, нито съм забогатял. Обаче здравият разум не ме е напуснал. И си давам сметка колко е различно днешното време от времето преди 74 години, когато без колебание и с радост, като много други, грабнах пушката. Разбира се, между ситуацията тогава и сега освен големи различия има и някои общи неща. И тогава, както и сега, е застрашено бъдещето на нашата нация, бъдещето на България като държава. Тогава хитлеристите причисляваха нашия народ към непълноценните народи, които трябвало да бъдат тор на богоизбраната нация. А България трябваше да бъде и фактически беше един от протекторатите на “Великия Райх”. Сега положението не е кой знае колко по-различно. Уж влязохме в Европейския съюз като равноправни, но се оказахме залепени за опашката - най-бедната, най-неуважаваната държава с “държавници”, които раболепничат пред задокеанските и брюкселските си началници и кукловоди. Всичко, което ни беше наредено от Вашингтон и Брюксел, изпълниха без възражение, даже с поклон. Сега сме държава без солидна индустрия, без развито земеделие, с армия, която без война се оказа разгромена и обезоръжена. Държава с разстроена образователна система, с осакатено здравеопазване, с крещящо социално неравенство. Едно малцинство от ловки хитреци сега не си знаят парите, защото успяха да заграбят построеното от народа, а множеството, хиляди и хиляди мъже и жени се чудят как да свързват двата края и си броят стотинките. И всичко това става под диктовка отвън, под маската на “преход” към “демокрация”...
-Какво е вашето отношение към онези, които поставиха началото на бандитския преход към див и варварски капитализъм?
-Мисля, че няма да сбъркам, ако кажа, че моето отношение е такова, каквото е отношението на мнозинството от нашия народ. Каквото, доколкото разбирам, е и вашето отношение, защото във въпроса си вие съвсем основателно наричате прехода бандитски, натрапил ни див и варварски капитализъм. Тези, които доведоха България до сегашното й незавидно състояние, заслужават не само презрение и ненавист, те заслужават строг и справедлив Народен съд. За съжаление подобна перспектива не се очертава. Гарван гарвану око не вади.
-Кой е виновен за тази истинска национална катастрофа? Имаме ли право да наречем това, което става у нас, с думата фашизъм?
-Голяма част от главните виновници се знаят, някои от тях не са вече сред живите, но повечето си живеят живота, даже са на почит - пак ще повторя: гарван гарвану око не вади. Не бих казал, че точната дума за онова, което става у нас, е фашизъм. Опасността от фашизъм не е преминала, но сега нашият народ е жертва на съвременен империализъм, на разбойнически капитализъм и на алчно компрадорство.
В годините на въоръжената съпротива ние, младежите - патриоти знаехме, че силата е в организираната борба и бяхме сплотени в редиците на Работническия младежки съюз, героичния “Ремс”. Пеехме песен, в която се казваше: “Ний младата сме гвардия на трудовий народ”. Има ли сега в България младежка организация, която може да се нарече “млада гвардия на трудовий народ”? Няма. И не се вижда на хоризонта. Тогава, в онези далечни времена, въоръжената борба се ръководеше от партия, която беше вярна до смърт на своя народ, на своя идеал. Партия, която беше чужда на властолюбието, на меркантилизма. Тя се наричаше Българска работническа партия - комунисти. Има ли сега такава, тачена от народа партия? Няма. Тогава като пътеводна звезда блестеше за нас “Петолъчката на Кремъл”, а великият руски народ беше не само наш брат и освободител, а и пример за следване. Днес огромната част от българския народ продължава да се отнася с уважение и обич към своя по-голям брат - “кръвта вода не става”. Обаче сега и той, народът на Русия, се оказа в положение, сходно с положението на нашия народ. Онова, което беше построено с цената на огромни лишения през годините на социализма, е разграбено. Руските олигарси натрупаха незаконно милиони и милиарди, успяха да се окопаят здраво, непоклатими са. Великата съветска страна, която беше станала привлекателен световен пример за социална справедливост, днес е сред държавите с най-остро социално неравенство. Посочвам само малка част от доводите, на които се основава отговорът ми, че сега “пушката” няма как да бъде реален изход от незавидното, меко казано, положение, в което изпадна нашата Родина.
-Накъде върви България? Ще изчезнем ли като народ? Над 2 милиона възрастни хора, които построиха съвременна България, са оставени да агонизират в мизерия, ние сме най-болната и най-бързо изчезващата нация в света. Какво трябва да се направи за спасението на Родината? Къде виждате изхода?
-Ботев го е казал: “Да се бори кой как може с душманите на народа.” Аз, а и вие като вестник трябва да се борим чрез разобличаване на измамниците и на техните заблуди и лъжи. Вярвам, че ще дойде време - нашият народ ще изтрезнее, ще престане лекомислено да подкрепя с вота си онези, които са го яхнали и го лъжат мандат след мандат. Но и не изключвам, че циреят, който зрее, рано или късно ще се пукне...
-Кое ви накара да се заловите за химикалката? Как протича творческият процес при вас?
-В “Златна възраст” с удоволствие и интерес прочетох за бай Сюлейман от Фотиново, който е на 91 години и въпреки това не изпуска ножицата, не може и ден без любимия занаят. И аз съм като бай Сюлейман - макар че навърших 92 години, не изпускам химикалката. Сега тя е моето оръжие, чрез нея воювам срещу неистините, лъжите, фалшификациите, които ни заливат. Ако трябва да отговоря с две думи на въпроса за творческия процес, ще кажа: спонтанно, неустоимо. Когато ме завладее дадена тема, не се успокоявам, докато не я видя върху белия лист. Големият поет Пенчо Славейков беше написал в едно от своите стихотворения, че понякога му се случва “цяла нощ с тъмна мечта да се боря, да я во форма желана затворя” (цитирам по памет). Аз не съм поет, журналист съм, но и с мен често се случва това. Имам компютър, обаче съм свикнал и предпочитам да напиша ръкописа си с химикалка и след това да го напечатам на моята стара, но вярна помощница - пишущата ми машинка.
-Какви случки, събития и хора описвате в новата си книга “Земни разкази”?
-Самото заглавие подсказва, че случките, събитията, хората, които описвам в тази книга, са свързани с нашия днешен ден, със сегашната наша действителност. Уважаваният литератор и общественик д-р Радко Ханджиев написа рецензия за книгата с точното заглавие “Спотаеният гняв на автора”. Внимателният читател на моите разкази веднага ще забележи, че те са отглас на безрадостния, несправедливия, криминалния “преход”, който се стовари върху нашата Родина и подложи народа ни на социаен гнет. Повечето от моите герои са обикновени мъже и жени от т.нар. “трета” или “златна” възраст. Но те не могат да се радват пълноценно на хубавите страни на златната възраст, защото “преходът” ги е стегнал в своето менгеме. Например един от героите ми, пенсиониран учител по български език, се бунтува с цялото си същество и страда, защото е принуден да разговаря чрез преводач с родения си и живеещ в чужбина внук. Последните двама жители на затънтено село в Стара планина умират от студ и глад, защото няма кой да съобщи за прекъснатия електропровод. Телефонни измамници измъкват от пенсионерка не само парите, които е спечелила от тотото, но и левчетата, които тя е скътала “за умирачката”, и т.н. и т.н. много бих се радвал, ако книгата ми стигне до читатели на “Златна възраст”, а особено ако чуя техни отзиви. Надявам се да не останат разочаровани.
Интервю на Христо КУФОВ
Вестник „Златна възраст”
Бившият шеф на Комитета по печата Крум Василев
Директорът на Българската телевизия Васил Баев (с очилата) и генералният директор на Българското радио и Българската телевизия Крум Василев
Бузлуджа, 30 юни 2016 г. Председателят на БСП Корнелия Нинова връчва на Крум Василев наградата “Георги Кирков - Майстора”