nabore.bg

Като малка в Стара Загора тъпчех с крака гроздето заедно с циганчетата

Акад. Красимира Колдамова е родена на 8 декември 1938 г. в Стара Загора. Завършила е балетното училище в София, специализирала в Болшой театър. Има 60 роли в над 70 спектакъла. Първата си любов - „Жизел” по музика на Адам, танцува невръстна. Последната - „Едит Пиаф”, на 64 години. Колдамова е обичан балетен педагог. Основава балетно студио "Красимира Колдамова” към читалище "Петър Берон”.

Срещаме се с примабалерината Красимира Колдамова в дома й в центъра на София. Посреща ни съпругът й архитектът Таньо Манчев,

с кого са заедно почти половин век.

 Родителите на Красимира разказвали, че тя започнала да танцува на маса. Понеже имали тясно жилище, разчиствали масата, за да може тя да се качи отгоре и да танцува. На 12 г. влиза в балетното училище. В началото иска да бъде актриса, но  приятелите й я разкандърдисват. Казват й: Ще те приемат, ще те приемат, но ще трябва да зарежеш главните си роли в операта и ще отидеш в драмата, където ще играеш винаги случинчето. Никога няма да ти дадат да играеш голяма роля, защото си дребна.”

Първият й педагог в балетното училище е известният руски артист Владимир Белой. „От него разбрах що е то балет. Учихме само 4 години. Имаше момичета доста по-големи от мен. Но той все към мен се обръщаше: „Ну, Красимира, кажи сега каква е грешката! Кажи как трябва да се направи това движение! И аз - так, так, так...

Всичко си подреждах.

Викаше ми „асистента”. Хайде, асистент, виж сега твоите ученици как изпълняват това нещо, къде грешат?” Казва, че като малка много се забавлявала да види лошото и да го каже, радвала се, че може да ухапе всеки, но с годините се научила да е търпелива към недостатъците на хората. „Нали това е добротата - да можеш да прощаваш грешките?!” И днес се опитва да внушава уроците които е получала от Белой и на своите ученици. „Може би тогава започнах да осъзнавам, че трябва да се променя, че трябва да мисля само красиви неща, че трябва да спя в красива поза. Красотата трябва да стане вътрешна необходимост, тогава тя ще излезе и навън.” В концерта си на 18 юни т.г. Колдамова ще включи и своите ученички, които вече са световни прими – Вяра Начева, Десислава Стоева и Диляна Никифорова.

Ще участват и децата от студиото,

което тя основава преди 25 години. „Открихме и развиваме много таланти. Учим ги преди всичко на концентрация, че трябва да могат да чуят и да превърнат в движение това, което им се казва, давиждат около себе си и другите, да се съобразяват с тях, което важи и за обществото ни”, казва примата. За нея работата с деца е смисълът – да предадеш любовта си към изкуството. „Казвам им да не стоят отзад. Излезте отпред, грешките се виждат все едно къде си, важното е да си пробиваш път! За мен животът свършва, когато никой не иска вече нищо от теб. Това е равно на смъртта. Мисля си понякога за прераждането, мисля че искам да съм птица от прелетните. Да се превърнеш просто в пепел, това не може да бъде...”

Разказва ни и за детството си в Стара Загора, където живее до второ отделение. „Обичахме да обикаляме улиците, когато вали дъжд, да джапаме в прахта, която вече е станала на кал, такава мека, старозагорска кал. „Спомням си много ясно двора. В него имаше една къща с изба, която заемаше целия долен етаж. Ходех на гроздобер и влизах с циганите да мачкам гроздето за шира. До голямата бъчва си имах чашка, която напълвах с шира и си пиех. Не си спомням баба ми да ми е чела приказки,

но ме беше научила молитвата на Ботев.

 И я казвах всяка вечер. Тогава много дълбоко съм повярвала, че Господ е в мен, в душата ми, сърцето ми. Баба беше много добра жена, а дядо беше строг.”

С годините се научава да прощава и да забравя. Идва някакъв човек, който не е виждала отдавна и тя му се хвърля на врата, а мъжът й учудено: Защо прегръщаш този мръсник? – „Забравих, отговарям аз. И прощавам много пъти.” „Повече обида съм получавала от ръководството отколкото от колежките. С малките, заядливи женски захапки съм свикнала. Сложих стъкления капак и като разбраха, че не се засягам престанаха да ме плюят, но в дирекциите винаги се намираше някой ръководител, който не можеше да ме търпи, защото не съм мирна главичка и отстоявам вижданията си и вероятно затова не съм приятна на шефовете.” Но не иска да се връща в миналото. Обича да е ангажирана с това, което предстои. Слава Богу винаги нещо предстои, ако няма нищо, тя си го измисля. Концерти, празник, децата, конкурси... Чака с нетърпение и сина си, който живее и работи от години в чужбина.

Очакваме го това лято с нетърпение

 да обменим опит, да поговорим, защото човек, който живее навън има други виждания, казват родителите.

Голямо удоволствие получава и от екзотичните растения, които отглежда заедно със съпруга си в Панчарево. Имат двор там, който са превърнали в малък рай. Като прохождащи градинари в началото плевели цветята на двора, а оставили бурените да цъфтят. После се научили и сега с радост купуват от пазара храсти и цветя, които съпругът Таньо сади, а Красимира плеви. Щом слънцето изгрее двамата са там, за да окосят тревата и да се грижат за любимите си китки. Казват, че дворът скоро ще заприлича на ботаническа градина - синът е изпратил специални табели с надписи на растенията,

за да не сбъркат екзотичните им имена.

 „Не отглеждаме просто лехи с цветя, правим композиции от декоративни храсти и става много красиво”, включва се в разговора и съпругът. „За нас това е едно пречистване, нищо че се връщаме уморени физически!” Това е едно от най-красивите места, на които е била Красимира, другото е сцената. „Там вече фантазията е свободна от реалността.” А за световната сцена казва: „За мен световна сцена няма. Дори пред пет души да излезеш трябва да дадеш максимума от себе си.”

Драгомира ИВАНОВА