Интервю
- search
- Всички
Красимир Премянов, шеф на Съюза на тракийските дружества: Не ни трябват политици еднодневки, а държавници
България беше върната десетилетия назад в своето развитие
Красимир Премянов е роден през 1955 г. в Бургас. Потомък е на бежанци от Лозенград. Завършва в Одеса международно право и политология в Москва. Бил е член на Висшия съвет на БСП, до 1997 г. е негов зам.-председател. Депутат във Великото народно събрание, в 36 и 37 ОНС. Председател на парламентарната група на БСП и коалиция в 37 НС. Почетен професор на Одеския държавен университет. През 2006 г. българската диаспора в Украйна го избира за „Личност на годината”.
- Какво все още се премълчава за събитията, свързани с тракийските бежанци – и защо?
- Погромът на тракийските българи през 1913 г. е бил съпроводен и с изтребление, т.е. с физическо унищожение. Според сериозни изследователи истинската дума, отговаряща на съдържанието на тези трагични събития, може да бъде намерена в решенията на ООН - престъпления срещу човечеството или геноцид. Съюзът на тракийските дружества в България (СТДБ) смята, че събитията, които доведоха до разорението на тракийските българи, трябва да се наричат с истинското им име – геноцид. Това е терминът, който политиците премълчават и избягват да споменават.
- Има ли достатъчно основания да бъде приравнена по своето значение датата 26 март - падането на Одринската крепост и ден на Тракия - с 3 март?
- Денят на Тракия е официално признат от българската държава през 2006 г., но започва да се празнува година след Одринската епопея на 26 март 1913 г., когато Турция капитулира, а нашите земи са освободени от турско робство и присъединени към България. В този смисъл има достатъчно основания двете дати да бъдат приравнени. 26 март в българския културно-исторически календар е ден за помен и преклонение пред подвига на воините, загинали край Одрин. Но това е ден и на памет и почит към тракийските бежанци, намерили подслон в пределите на България, запазили своята родова памет и съхранили една от най-древните култури в Европа. И тази година, в която отбелязваме 120 години от началото на организираното тракийско движение по нашите земи, Денят на Тракия е почетен от Съюза и от всички тракийски дружества в страната. Надявам се, че ще успеем да приобщим към празника повечето българи, живеещи на територията на Тракия или потомци на бежанци от Тракия.
- Има ли надежди, че заграбените имоти на тракийските бежанци, които възлизат на милиарди левове, ще им бъдат върнати някога или че тези хора и потомците им ще бъдат възмездени?
- Надеждата умира последна. Проблемът за обезщетение на тракийските българи от Източна Тракия и Мала Азия, прокудени от родните им места, е поставян многократно от СТДБ пред президенти, премиери, председатели на Народното събрание, министри, депутати, политици. Тракийската организация успя да го превърне от общонационален в международен през 2008 г., когато по предложение на Съюза, направено от евродепутатите Маруся Любчева и Евгени Кирилов, Европейският парламент прие резолюция, с която обвърза членството на Турция в ЕС с обезщетенията за имотите на тракийските българи, т.е. със законните права на наследниците им. Във връзка с това СТДБ организира подписка, за да покажем, че подкрепяме и приемаме помощта на ЕС, засвидетелствана в резолюцията на Европейския парламент. Подкрепата на тази подписка с огромно мнозинство има за цел да подскаже, че движението на Турция към ЕС минава и през решаването на този въпрос, за чието съвременно решение главната отговорност е на българските правителства. В СТДБ изградихме работна група за компенсациите и обезщетенията, която систематизира доводите на тракийци.
- Българските правителства преговарят ли с Турция за обезщетяване на наследниците на тракийските българи?
- Двустранните отношения между България и Турция се характеризират с някои положителни тенденции, но носят сложни и противоречиви исторически белези, а защитата на интересите на тракийските бежанци е един от малкото аргументи в спорните въпроси. България винаги се е стремяла към справедливо решаване на въпроса чрез преговори при стриктно спазване на сключените договори. Турция, обаче, неотклонно и успешно се опитва да заобикаля постигнатите договорености, когато прецени, че не са в нейна полза. Пример за такъв подход е отказът за прилагането на Цариградския мирен договор от октомври 1913 г. и Одринското споразумение от ноември 1913 г., с които се признава статут на бежанци на прогонените българи и се гарантира правото им на завръщане. По същество тракийският проблем е междудържавен - следователно предмет на международното публично право, а не частен въпрос, в какъвто турската дипломация иска да го превърне.
- Как оценявате ролята на Турция като буфер между Изтока и Запада – особено в светлината на бежанската криза - и усилията й да осребри тази роля по най-изгодния за нея начин?
- Турция днес се управлява от авторите и проводниците на неоосманистката политика. Ние говорим за различни видове ислям, но подценяваме турския фундаментализъм. Южната ни съседка беше загубила надежда за влизане в Европейския съюз и се пренасочи към Близкия изток като територии и държави, в които с помощта на „Мюсюлмански братя” може да възстанови своето доминиращо влияние от времето на Османската империя. Днес, обаче, отново заигра с европейската карта в своя изгода, без да се отказва от присъствието си в Близкия изток. По този начин тя засили позициите на своята неоосманистка линия.
- Адекватна ли е, според вас, външната политика на България по отношение на бежанската криза, а и не само на нея?
- Първо трябва да си дадем отговор на въпроса, може ли днес България да защитава националните си интереси? Без да пренебрегвам нейното членство в ЕС и НАТО, считам, че при изработването на външната ни политика липсва координация между държавните институции в страната. Ще дам няколко примера. Основен принцип в международните отношения е воденето на балансирана външна политика. Считам за недопустимо държавният глава да се противопоставя на този принцип и да демонстрира неговото незачитане. Нещо повече, търсейки аргументи за липсата на балансирана външна политика, се използват неистини, граничещи с откровени лъжи. Достатъчно беше държавният глава и неговите сътрудници да прочетат последната книга на директора на Института за исторически изследвания при БАН, проф. Илия Тодев, за да не злоупотребяват с името на Апостола, цитирайки нещо, което Васил Левски никога не е казвал: „Който ни освободи, той ще ни пороби.“ По този повод не е случайно мнението на акад. Георги Марков, който определи поведението на държавния глава като заплаха за държавата. Правителствата и парламентът също имат „заслуги“ за защита на националните интереси. През 2012 г. парламентът прие декларация, в която се твърди, че българската държава е извършила етническо прочистване и насилствена асимилация на българските мюсюлмани. Това са неверни и опасни твърдения, гласувани в парламента в същия ден, в който депутатите отказват да признаят геноцида над арменците. Това звучи като обвинение към българския народ, който винаги се е отличавал с толерантност и търпимост към различните етноси и религии. Вместо да се гордеем с това, че успяхме да спасим своите евреи през Втората световна война и отворихме границите, за да спасим братята арменци, нашият парламент приема подобни обидни декларации. През 1998 г. тогавашният ни премиер приема претенциите на турската страна за изплащане пенсиите на българските изселници в Турция и за тази цел подписва спогодба, без да постави въпроса за турския геноцид над тракийските българи. Изплатени са стотици милиони лева, като се очертава разходите на бюджета да нарастват до 100 млн. лв. годишно. На практика България не само търпи преки загуби, но и изоставя своя основен аргумент в преговорите за обезщетяването на тракийските бежанци. „Заслуга“ на същия премиер е отказването от икономическата зона в Черно море при установяване на границата между България и Турция по р. Резовска. Специалисти твърдят, че сме загубили в Черно море хиляди квадратни километри, богати на нефт и газ. Ще припомня, че Турция не позволява двойно гражданство, но премълчава нарушаването на собствената си конституция, когато става въпрос да покровителства българските мюсюлмани, установили се в южната ни съседка. Срещу всичко това защитаваме своите интереси с една телена ограда и някакво споразумение между ЕС и Турция, което не е гаранция срещу опасностите, пред които сме изправени. България унищожи специалните си служби и всеки път, когато техни служители изразяват мнение и загриженост за страната, се прави и невъзможното, за да бъдат дискредитирани. При тази ситуация е естествено, че държавното управление е лишено от възможността да ползва компетентна и навременна информация. Необходимо е държавните ръководители да излизат с позиции, а не да очакват чужди решения, които са взети от „началниците“ извън страната.
- Най-после наистина ударихме дъното – българите се оказват най-бедните, най-болните и най-нещастните жители на Европа. Каква е вашата прогноза за бъдещето на България?
- Трудно ми е да правя прогнози, но с болка констатирам, че вместо просперираща и правова държава, България беше върната десетилетия назад в своето развитие. Членството на страната в НАТО и ЕС не може да послужи като алиби за управлявалите страната след 1989 г. Атмосферата на конфронтация и дезинтеграция на обществото, за която заслуга имат политическите партии и всички, управлявали България след 1989 г., допринесоха за разпад на държавността, за разграбване на държавната собственост, за бедността и демографската криза. Мисля, че малка България не се нуждае от десетки партии и политици-еднодневки, загледани в собствените си проблеми, а от национално отговорни партии и държавници, които да надмогнат егоистичните си интереси в името на просперитета на страната и народа.
Интервю на Христо КУФОВ
Вестник „Златна възраст”