nabore.bg

Известният журналист международник кани на премиерата на новата си книга

Международният коментатор от печата и радиото Константин Иванов събра в книга десетки свои репортажи и очерци за многобройните си командировки по горещите точки на голямата политика. Точно тази геополитическа пъстрота на текстовете му е дало повод да кръсти книгата доста подробно и географски всеобхватно - „От Пхенян до Хавана – през Бейрут и Тирана”.

Премиерата на новата книга ще бъде на 20 март 2019 г., сряда, от 16,00 часа в салона на Съюза на българските журналисти в София, улица „Граф Игнатиев” 4. Заповядайте!

Константин Иванов е роден през 1938 г. в София. Завършва Езиковата гимназия в Ловеч, следва „Българска филология" в Софийския университет. Като студент започва да сътрудничи на предаванията за Франция на „Радио България". Журналистическия занаят учи в международния отдел на в. „Земеделско знаме", смятан за най-професионално списваният вестник в онова време. Евгений Станчев, съученик от Ловеч и близък приятел, го убеждава, че е удоволствие да се работи и в „Народна младеж", където, по собственото му признание, са били най-хубавите му години. В 1978 г. в. „Работническо дело" го праща кореспондент в Бейрут, където припламва незагасналия и до днес огън на войната в Близкия изток. От 1983 до 1988 г. е директор на „Радио България". Следват пет години в Прага като представител на СБЖ в Международната организация на журналистите. След завръщането си продължава журналистическата си кариера във в. „Дума". Автор е на книгите „Победа на героизма и солидарността", 1973 г. - за войната във Виетнам, „Подвижните пясъци на Близкия изток", 1981 г. и „В Близкия изток - подстъпи към агресията", 1982 г. В 1980 и 1982 г. Българската телевизия излъчва два негови филма, свързани с близкоизточния конфликт.

За читателите на сайта Наборе.бг предоставяме откъс от новата книга на Константин Иванов – очерка „Истории с преводачи”, която е нещо като „антре” към „От Пхенян до Хавана – през Бейрут и Тирана”:

Разочарован ще остане, който очаква пътеписи от далечни и не толкова страни. В КНДР, Куба, Ливан и Албания понякога съм попадал на преводачи, местни хора,пред които малко ме е било срам от руския и френския ми, въпреки че съм ги учил сериозно по две десетилетия - френския от детинство, руския в гимназията и университета.

В 1993 г. в Пхенян се състоя последният Световен фестивал на младежта и студентите. Превеждаше ми от корейски на френски младо момиче, чието име, за съжаление, не съм запомнил.

Известно е, че Северна Корея е затворена страна,

 тогава повече отколкото сега. Така че преводачката ми беше учила френския у дома, но го говореше като роден език. Любезно ми подсказваше търсена дума, без затруднения се справяше в дългите ни разговори на най-различни теми: кулинария, политика, бит, култура.

Пак в такава изолирана по онова време страна – Албания, ми превеждаше от и на френски младеж, получил образованието си в столичния им университет. Разговаряхме на френски и с университетския му декан, който неведнаж ме учудваше с неочаквано тълкуване на иначе известни факти, но за това – по-нататък.

В Ливан палестинецът Туфи, който ми превеждаше в интервю с Ясер Арафат и при обиколката ни в Южен Ливан, където с екип на Българската телевизия снимахме филм, често се подсмиваше и не пестеше корекциите на падежите, при които, както повечето българи, се ръководим повече от благозвучието отколкото от правилата. А на Корниша, единственото място за вечерни разходки при затишията по време на гражданската война през седемдесетте и осемдесетте години, се запознахме с Ибрахим, завършил Ленинградския университет и влюбен в руската култура и изкуство.

И накрая Густаво, или както кубинците го произнасят – Хуставо, нямащ нищо общо с представата ни за темперамент, ме съпровождаше през седмицата, в която бях в Хавана като член на жури на международен конкурс за карикатури. /По време на конкурса се сприятелихме с големия френски карикатурист Жорж Волински, който беше една от жертвите на стрелбата в редакцията на „Шарли Ебдо” през януари 2015 г.

И сега няколко кратки спомена за впечатления, събития и разговори, при които са ми посредничили моите преводачи.

В Пхенян бях със статут на по-специален гост,

 тъй като представлявах Международната организация на журналистите. „Специалността” се състоеше в това, че бяха ни дали съвършено нови банкноти с червен цвят, докато за останалите хиляди участници банкнотите бяха със зелен цвят. И горе долу както навремето беше с нашия „Кореком”, ние, специалните, можехме да пазаруваме в магазини с по-разнообразен и качествен асортимент. Освен това, имахме честта да вечеряме в една огромна зала с тогавашния президент Ким Чен ир, син на Ким Ир сен и баща на сегашния държавен глава Ким Чен ун. Но и на тази тържествена вечеря румънския колега, също Константин, пак си остана гладен. Ужасно лютива и солена се оказа корейската кухня, а адашът беше язваджия. В ежедневието храната ни приготвяха на открито: на скара пет на пет метра, поставена на земята, се печаха десетки пилета, всеки си вземаше каквото му харесва и се консумираше на място.

А питието беше една доста приемлива водка.

Е, разбира се, полюляха ни на традиционните корейски люлки, водиха ни и до историческото дърво, под което в главата на първия Ким се била родила бележитата идея „Чух-че”, която е нещо като марксизма-ленинизма за севернокорейското общество.

И другото, което няма да забравя е невероятната чистота на град Пхенян. Вероятно за това спомагаше и почти пълното отсъствие на автомобили.

Автомобили нямаше и в Тирана, но градът буквално не се виждаше от околните хълмове поради невдигащата се гъста люта мъгла. А пътуването из страната си заслужаваше и заради живописните пътища, които се виеха по билата на планините, и разговора на един особен български с жителите на едно от нашенските села и естествено заради десетките, стотиците бункери в полето, в планината, по кръстопътищата и дори в селлските дворове. Предназначението – да послужат при съпротивата при евентуално империалистическо нападение на социалистическа Албания от страна на Италия. Един малко особено тълкуван урок от епохата на италианската окупация по времето на Мусолини.

А с декана на филологическия факултет на тиранския университет си говорихме за националния герой Скендербег, за историята на българските села в Албания.

И тук домакинът ми ме изненада

 с констатацията: „Та ние сме непосредствени съседи от векове. Знаете манастира „Свети Наум” на Охридското езеро, където в 910 година е погребан най-младият ученик на Кирил и Методий – Наум. Само на няколко километра от манастира, построен със съдействието на българските царе Борис и Симеон, минава и днес границата с Албания”. Ами, уверих се колко не си знаем историята няколко години по-късно, когато си пиех „лозовата” ракия в ресторанта на открито на отсрещния бряг на манастира. Та

по времето на Борис и Симеон България наистина е граничила с Албания.

 Но да не вредим с исторически реминисценции на съвременния обединител на Балканите Бойко Борисов.

За Туфи, който ме занасяше за руските падежи, вече стана дума. Тук може би заслужава да се отбележи, че още по онова време ООП имаше изградена стегната пропагандна организация, осигуряващи отлични преводачи. Години по-късно се уверих, че палестинците имат отлична кадрова политика покрай моя колега от МОЖ Мазен Хюсеини. Той явно е бил специализиран за работа в международни организации. Знаеше естествено арабски, френски, английски, испански, справяше се с чешки и руски. Преди Международната организация на журналистите беше представлявал ООП в Световната федерация на демократичната младеж, в Световния студентски съюз, в Световната организация на мира и в Световната федерация на профсъюзите. За разлика от неговите колеги, секретари на МОЖ от Полша, ГДР, Куба, Румъния, Чехословакия и България, журналисти, попаднали по-скоро случайно в организацията, Мазен си беше професионалист в международната дейност.

Една вечер, когато със съпругата ми се разхождахме по единственото място за разходка в Западен Бейрут, крайбрежния булевард „Корниш”, ни заговори на руски млад мъж. Чул, че говорим на сходен с руския език, представи се – Ибрахим – завършил литература в Ленинград. И с него се стараех да не бъркам много падежите, но това е без значение, сприятелихме се, често вечер се разхождахме заедно, веднъж ме покани у тях. По-скоро скромна обстановка, единственото забележително - десетките репродукции на картини от руски майстори. Ибрахим беше влюбен в руската култура във всичките и проявления.

Шокът дойде когато в 1979 г. съветските войски навлязоха в Афганистан.

 Само дето не се разплака Ибрахим:”Как можаха, та мюсюлманският свят беше в краката им, сега ще е техен враг, лют враг, в Афганистан никой никога няма да победи”. Позна любителят на изкуството: десет години по-късно съветските войски се изтеглиха безславно от Афганистан. Не по-успешна се оказва американската намеса там, където заради пуста солидарност с новите ни братя, загинаха и български момчета.

И накрая за „Хуставо”. И неговият руски беше перфектен, не помня какво точно беше учил в Съветския съюз. Било е вероятно 1992 -1993 г. В Хавана все още си вървяха огромните американски автомобили от петдесетте години. Загърмеше ли високоговорителят на площада в градчето, където се провеждаше конкурса за карикатура, момчетата и момичетата, насядали на перваза на изкуственото езерце, скачаха и почваха да танцуват; „Колко весел народ сте”, споделих с Густаво. „А какво друго ни остава?” Прав си беше Густаво, братската съветска помощ беше секнала, американската блокада душеше страната, оставаше пачангата. Веднъж коментирахме отдръпването на страните от бившата социалистическа общност от Куба. С характерната си лека усмивка Густаво коментира: „Резултатът за вас е, че по-рано купувахте евтина кубинска захар от Куба, а сега купувате от Франция скъпа кубинска захар”.

Такива ми ти спомени за преводачи.