nabore.bg

Ние лъжехме държавата и тя лъжеше нас, казва хумористът, който днес работи като охранител

Актьорът Илия Цоцин е роден в бившото Гълъбово на 12 декември 1940 г. “Майка ми отишла там при майка си за няколко дни и ме родила”, казва със смях актьорът, който винаги е живял в столицата. Завършил е ВИТИЗ и заедно с колегата му Петър Добрев са едни от най-любимите родни хумористи. Двамата са творчески тандем вече 50 години и са играли на десетки сцени у нас и в чужбина. Срещнах се комика, за да ни разкаже как живее днес, защо не го виждаме вече по телевизията и какви са спомените му от онова време.

- Здравейте, г-н Цоцин. Как сте? Канят ли ви още с Петьо Добрев на участия?

- Канят ни да, но рядко, нещата са различни, нови са мениджърите, млади. Последно бяхме в Албена. Ние с Петьо сме заедно от 50 години, а общо годините ни правят 150 години.

- А в телевизята защо не ви виждаме вече?

- Там преди години водехме хубаво предаване “Насред село тъпан бие”, но го спряха. И една от причините, които ни изтъкнаха беше, че търсели нови лица. Сега никой не ни кани, защото сме били изконсумирани. Викали са ни за някои реклами, но това е нищо. Но аз не се оплаквам...

- Е, не може да не се чувствате обиден...

- Да, обиден съм, но важно е, че хората ни оценяват и се отнасят с уважение. Институциите обаче не уважават кадрите си, които са работили за тях... А сега това, което дават по телевизията не е точно хумор, а се казва цирк.

- Значи не харесвате сегашните комедийни предавния и актьори?

- Е, има много телантливи между тях, един Лафазанов например е страхотен актьор. Харесвах много Чочо Попйорданов, но той почина. Но сега някак в телевизията не правят подбор, не се стремят към финеса в хумора и вица. А хуморът е нещо особено и атрактивно, когато си честен и истински и когато ти се кефиш на това, което правиш, публиката го вижда. Ние с Петьо винаги гледаме хората да научат нещо, да се познаят в това, което играем, защото простотията е най-лесната работа. Сега нещата стоят друго ятче... В телевизията се търси комерса, а тя трябва да учи.

- А какво ще кажете за цензурата?

- Няма. Но ние също нямахме цензура. Който се е занимавал с хумор и каже, че е имало цензура, да си гледа работата. За онзи строй си имаше нормалните неща, но винаги е имало първо самоконтрол и самоцензура.

- Кажете как живеете, знам, че сте пенсионер, но работите?

- Да, работя като охранител. От 6 години съм пенсионер. Имам две деца, дъщеря и син, тя е вдовица, замина да работи във Виена, а той е тук. Завърши философия, но се занимава с тунинговане на автомобили. Вече е на 47 години, но не му се жени. Съпругата ми почина преди 5 лета от масивен инфаркт. В банята. На Петьо жената също почина преди една година. От дъщеря ми имам един внук, който е вече на 21. Много се гордея с него.

- Кръстен ли е на вас?

- О, това е голяма история. Летата прекарвахме по участия на морето и преди това се събирахме фамилията на изпращане. Дъщеря ми беше вече бременна и аз питах как ще кръстят бебето. Като казаха със зетя, че ако е момче ще е Илия, а ако е момиче Илияна, голям кеф! Отивам в Албена и след време ми се обаждат да ми кажат, че Ваня са я приели да ражда. Роди на 29 юли. Идва обаче Илинден, 2 август и аз празнувам на Златни пясъци в “Делфинчето”, музика, песни. А още не знам как са кръстили детето. С един приятел пък имахме заигравка дали ще се осмеля да сложа обеца на ухото. И той ми носи подарък обеца в кутийка... Викат ме на телефона, синът ми се обажда да ме поздрави и аз пак питам как се казва детето. Дъщеря ми боязливо ми съобщи, че е кръстен Кристиян и аз сърдит й казах: “Много ти благодаря за изненадата, но запомни, че името не прави човека, а човекът - името”. Ядосан и доста подпийнал се върнах в заведението. Там вече накарах да ми сложат обецата. Сутринта се събуждам потен, боли ме главата, а ухото ми надуто. Но така съм се напил, че нямам спомен, пипам, имам обеца. Отивам веднага при лекарката и тя ме посъветва да го напикая... така с едно памуче. Мина ми след 2-3 дни, но носих обецата цяла година, да ми бъде обеца на ухото, да не се радвам предварително.

- А как сте с пенсията? Известно е, че ваши колеги се оплакват от техните...

- И аз имам малка пенсия, затова и работя. Но не е вярно, че за малките пенсии държавата е виновна. Аз съм си виновен за малката пенсия. И всички други, които реват за това са виновни, но не си признават. Ако бях си внасял вноските, щях да имам друга пенсия. Пък и да си призная, аз не съм мислел, че ще надживея 50 години. С този живот... Като станах на 40-45 започнах да усещам вече, на 50 вече клекнах, тогава за първи път ми казаха чичо... А, и това дето говори Маричков, не е истина, не е изгорял архив на концертна дирекция, той се намира на “Граф Игнатиев”. Проблемът е импресарска дирекция, която ни осигуряваше участия извън София. Другото си е записано, но никой не се е осигурявал. Ние лъжехме държавата и тя лъжеше нас. Взимахме хонорар 60 лв., а понякога извън София се пазаряхме за двоен и взимахме по 120 лв. Първата, която взе еднократно 120 лв., беше Лили Иванова и всички скочиха. Не разбираха, че това беше добре и за тях.

- С Петьо карали ли сте се за нещо?

- Ние бяхме повече време заедно, отколкто със семействата си. Карали сме се единствено за работата, заводски кавги.  

- Вярно ли, че понеже сте били близки са ви мислели за гейове?

- Да, глупости, имаше такъв момент. Ние бяхме стилни в облеклото си, изтупани, освен това никога не сме излизали на сцената с нелъснати обувки и измачкани. С Петьо се намерихме случайно на една бригада в Перущица. Спяхме на съседни легла. Накрая на бригадата правихме концерт и за пръв път отработихме сценка заедно. Няма да забравя, казваше се “О, мила моя”.

-        Откъде идва фамилията ви?

-        Имам една измислена версия за името си, но истината е тази: Баща ми е от Мирково, Средногорието, там имената са такива - Донкин, Панкин, Цоцин. Там по време на Балканската война избиват цял полк войници и жените им остават вдовици. Обаче балканджийките не се женят втори път и в последствие наричат децата им на техните имена, например Пенкина, Станкина. Аз винаги се майтапя, че прабаба ми сигурно е била цицореста и оттам е дошло Цоцин. И когато после руснаците са правили регистъра, така е останало.

- А как се запознахте с жена ви?

- Тя се казваше Таска, беше ученичка и работеше на ъгъла на “Дондуков” на касата в сладкарницата, беше 16-годишна. Точно се бях уволнил, бях на 21. Майка ми един ден ми каза да ида да видя какво момиче работи там. Беше супер гадже. Отивам, но се правя на ударен. Викам: Една боза. Поисках и една вилица, не знам защо, и както си играех с вилицата намерих клечка от метла в бозата. Платих и си тръгнах нацупен. Това беше първата ни среща с нея. Но като видях колко момчета я обикалят, викам на майка ми: О, аз на опашка не се редя. А и тогава имах гадже. Видяхме се там още 1- 2 пъти и след още няколко дни се разбрахме да се видим на следващата вечер да пийнем по нещо. Трябваше да се чакаме пред „Александър Невски”. Но в мен гадостта напира. Имах един приятел красавец Хари. Пратих го да отиде на срещата с букет цветя вместо мен и да каже, че се извинявам, но съм бил зает. 

- Е, защо го направи?

- Да видя реакцията й... Той беше хубавец, предлага й да я изпрати, а тя му отказва. След това естествено ми се разсърди, не ми говори един месец. През това време се разделих с другото момиче и вече съм хлътнал по Таска. Предлагам й да я изпратя няколко пъти, тя не иска. Един ден я проследих и видях да слиза от трамвая на една спирка на “Стамболийски”. Гледам две момчета я чакат. Единият беше Борислав Грънчаров, другият един Васко. Отивам и я питам какво прави с тях, тя ми казва, че трябвало да се види с Васко. Борето се опита да ги защити и аз като му опуках един шамар. Пратих ги всички вкъщи и си тръгнах. Не й се обаждах цял месец. Мина ми, отивам в сладкарницата и викам: “Една боза.” После се сдобрихме и така... 

- Страхувате ли се от старостта?

- Не, яд ме е само, че останах сам и ми е много тежко. И на Петьо му е тежко. Жените някак по-лесно се оправят. Аз не знаех цената на хляба, всичко ми беше изгладено, оправено...

Интервю на Анна САПУНОВА