nabore.bg

Кой е за оплакване - Цветелина Бориславова, която се бори за стабилността на банката си, или Лили Маринкова от радиото, която уволниха преди пенсия?

– Лудо време – въздишат две млади същества – топло, студено, дъжд,

вятър...Не знаеш как да се облечеш!

Вярно – лудо време. Не само като игра на температури и амплитуден стрес – като социален дискомфорт. Едва ли съм единствената, която се оглежда с недоумение в този лабиринт. Откъде да излезем? Накъде да хванем? Пък  и – мине не мине време – хайде на избори. Това си е един допълнителен затворен път в социалната ни суматоха.  И тъй като сега сме точно там, все по-силно блести сълзата на отчаянието в очите ни. Разказваше ми наскоро приятел за една авария край дома му – водата блика, ближе основите на къщата му, зидана от баща и спастряна и дооглаждана от него години. „Бригадата“ стои край водата, гледа нейде другаде, мъжете си приказват, „техническият“ – и той в кюпа... Гледам ги и се чудя, казва моят приятел,

какъв им е проблемът на тези хора –

обръщат оттук оттам цигарата, питат се от кой край да я захапят ли... И след тази си констатация човекът, с много научни титли и с много любов към страната ни, заключи с думите на един класик – не сме народ, а... Няма да довърша тази позната всекиму фраза. Защото не всеки заслужава да бъде отнесена към него. Но това не отхвърля истината: какви станахме? Или си бяхме такива? Защо сме озлобени, уморени, груби един към друг? И все „нагоре“ ли трябва търсим причините – а да отминаваме себе си?

Не че няма причина да сме такива. Беднотията не само озлобява – тя притъпява сетивата ни за другия човек. Корупцията е така всевластна и очевидна, че май се уморихме да я сочим с пръст. И ето ни – с хилядите антени на главата си, но те вече изпочупени, посърнали... Ей така ще си отидем и на избори. Виждаме как се стараят някои партии да ни изправят антените, да ги насочат към тях. Управляващите строят, та се късат. Ще речеш, досега са били слепи за черен път, дето свързвал нам кое си село с нам кой си град. Сега е дошло време да се изкопае и София, да се даде на народа метро. Ама обръщат ли се назад управляващите, за да видят как на вили и могили са „поправените“, закърпените улици, понаместените плочки?

Не, те затова са управляващи, да гледат „напред“!

 И поради това неопределено „напред“ ние загиваме от болести и глад, от конфликти и стрес. Но четем. Но слушаме новини. Но гледаме екраните. И това ни е грешката! Защото там винаги тлее огънят, който може да предизвика гнева ни, дори да е уморен този гняв. Например, ще прочетем колко бедна, като мишка била по време на следването си Цветелина Бориславова. Имала нещастните 300 долара, например. И сега работела, щото много било важно да има у нас стабилни банки. Да вземеш да  плачеш за нея... Да плачеш от умиление, като „разкрива“ как малко по малко с Б.Б. са влезли в света на големите пари, с толкова много труд, ами да! Е, не е ли лудо времето? Да вземем и този факт, че някъде по света, не у нас, де – един мъж, който е роден като жена, станал мъж, пък сега пак жена, че ще ражда пак... Добре – това са лични неща и те засягат само до определена степен нас, другите – дотолкова, доколкото ще ни е трудно да обясним на децата що е това пол и как така един мъж ще ражда... Ама за това са учебниците,

те винаги обясняват „прегледно“ и необяснимото.

Въпросът с лудото време си остава. Г-н Кирил Добрев, вече член на върховния орган на социалистическата партия, определя другарката Нинова като будител. Е, ако иска да се докарва пред нея, защо чрез нас? Тя щяла да ни събуди, нас, които през живота ни не сме дремали, дори сме крещели, за да ни чуят управляващите органи. Но, уви, липсва им органа „ухо“. Та ние, които сме обвинени, че сме в кома, как да приемем, че времето ни е нормално? Сега пък уволниха и Лили Маринкова. Няма значение, че е знаков журналист. Няма значение, че проблемите винаги бяха уплашени от нейните предавания. Защото тя не се страхува да ги покаже с пръст. И да пита. За уволняващите в България никога няма значение как и кога ще изхвърлят един човек на улицата. Това у нас се случва обикновено пред пенсия. Пустият му социализъм. Колко прости са били тогава хората, та са правили тържествена вечер, да се поклонят на колегата, дето цял живот е работил... И този „остатък“ от социализма е изкоренен. Затова пък се вкорениха много неща, които острят социалната ножица, прикриват произхода на първия милион,допускат до отговорни постове хора с кесии – май кесията е твърда малка, нещо друго трябва да е.

Реваншизъм...нечовечност...има много определения, които биха подхождали на лудото ни време.

Сменя се един министър – новият веднага погва хората му.

 Ама дали са способни? Няма значение. Трябва да са „свои“.Така любовниците на някого стават водещи в министерства и прочее ведомства, те регулират социалния ни живот, те ни учат как да живеем и как да се грижим за децата си... Пък любовниците на някой публицист, например,  се  провъзгалсяват чрез удобни глашатаи за публицисти. Е, времето ще заличи кое как е било, пък въпросните дами ще имат прилични пенсии. Нали това е важното, впрочем, да живеем за нашите водачи... Ние, простият народ, трудовите хора, висшисти и научни работници, с всякакви специалности, ще си дъвчем хляба от нищожните пенсии. Но като не знаем как да се справяме с живота, така е. На България може да й трябват солидни банки, но май не й трябват авторитетни хора.

И стигнахме дотам, че да ни правят на глупаци, да ни залъгват с референдуми, да ни поднасят на тепсия самопредлагащи се личности  като Георги Първанов, един амбициозен и самоуверен човек,

който няма и капка представа за себе си...

 Но и Кристалина Георгиева едва ли има представа за себе си – тя гледа онзи социологически рейтинг, с който ние се разминаваме. В нашия рейтинг тя е долу, защото не сме видели файда от разходките й по света, нито пък сме уловили неотразимите й качества. Вижда се, явно, само от най-високо. От ястребов поглед, готов да улови всичко удобно за комфорта на ястреба.

Я да видя вън дали вали? Я, валеше, пък пекнало. Дъжд вали, слънце пече, мечка се жени, казва народът...Въпросът е над чии глави вали, за кого пече слънцето и коя е мечката... И какви ли мечета ще се народят...

Юлия ПИСКУЛИЙСКА

Вестник „Златна възраст”