nabore.bg

Политическите пребоядисвания нямат край, това убива и старите приятелства

През нощта боичките се скарали. Блъскали се в кутията – всяка искала Джена да рисува само с нея. Синя, червена, зелена, жълта, оранжева...Кутията се опитала да ги успокои, всичко я заболяло от тази блъсканица.Но...никой не чул стона й. На сутринта Джена намерила картонени късчета, парченца от боички. Безжизнени и ненужни.

Това може да е една от приказките за боичките, които си живеят кротко и задружно заедно, но нали в една приказка всичко се случва...У нас обаче, в горчивия ни живот, няма приказка. У нас боите, да речем – цветовете – вместо да се помирят в рисуването на една обща и хармонична българска картина, все повече се противопоставят. Наскоро един професор изнесе лекция, за която тръгнах с интерес, темата беше един не малък детайл от историята ни, доста дискутиран. Но фактите около тази тема би трябвало не само да будят любопитството ни,

но и да радват националното ни самочувстгвие –

 защото богомилите пренасят учението си в други страни; закърмили сме, значи, с духовна светлина и хора извън нашите предели. Но на моя въпрос как възприема прочита на Стефан Цанев за богомилите професорът каза, че писателят е комунист и неговата гледна точка, макар и талантливо показана, е едностранна. Липсва теологията.

Следваше и кратко слово за тиранията на „комунизма“, определния за хората от онова време – например „бройлери“. Чувствам се много обидена, защото никога не съм се възприемала като бройлер, никой никога не ме е притискал като журналист, във в. „Труд“ имаше свобода на словото. Имаше възможност за изява – знам мнозина, дори с различни виждания, дори с близки невъзвращенци – които се реализираха доста добре – например проф. Георги Фотев. Дори и някои от сегашните отявлени демократи учиха и работиха и достигнаха своите титли именно в „онази“ България.

Първата година след Десети почти ме набиха на улицата,

защото сакото ми е червено и купувам „Дума“ –

 макар че купувах не само нея, а много вестници, защото един журналист трябва да знае къде каква информация тръгва към хората. Божидар Кунчев, който беше зам.-партиен секретар на Втора партийна организация към Съюза на българските писатели, работеше в издание на Съюза, което си беше отговорна позиция, минаваше на другия тротоар, за да не омаскаря с въздуха около себе си неговото демократично величие. Но Михаил Неделчев не ме отминаваше, макар да беше депутат от друга „боя“. Ще поздрави като нормален човек, ще се усмихне. И в парламента ме е приемал, за да разговаряме. И в този най-тежък период на противопоставяне имах приятели – и продължавам да ги имам – които бяха пристрастени към своя цвят. Но нашите гледни точки не се сблъскваха така, че да унищожат приятелството. Сред тях има авторитети от различни специалности. Една е гледната ни точка към духовното, към България, имахме интересни литературни и социално насочени спорове, но и имахме  и имаме общи действия в защита на тази духовност и търсене на решения за различни проблеми. Заедно с в идеи, полезни за България. Заедно сме на празниците, които са български.

Гледам към човека като към личност; не като принадлежност към цвят.

Полезен ли е за България?

 Има ли качества? Позициите, които заема, оправдават ли присъствието му там? Човечен ли е – или егоист, пък и с ограничени възможности и очевидно безкултурие. Познавам мнозина, които напуснаха боядисаните си кораби, разочаровани от своите събратя – защото „братското“ е притиснато от мисълта само за себе си. И тези бегълци извън професията си се занимават с благотворителност, с апостолско постоянство организират срещи, където музиката, литературата, художеството носят духовна радост. Провокирана от професора, който също беше на добра службица преди Десети, се питам докога това противопоставяне на цветовете ще елиминира възможностите за общи усилия и ще отрича качествата на личността, ще обвързва усилията си единствено с грижата за „свои хора“,  с уреждане на всякакъв род сделки... След публично оповестени клетви,

че всеки труд е за народа.

Народът тихо и кротко се оттегля в семейните, в приятелските си пристанища. Не гласува. Не иска. Сегашната власт иска да го задължи. Но...

Така да се каже, всичките ни нерешени проблеми ще си останат, защого човешката душа – на повечето хора – не търпи подобен род задължения – а подчинява действията си на съвестта. Там няма цветове. Син ще подаде ръка на червен. Червеният – също. Но онези, които се страхуват да ни ги обвинят в „предателство“, да им отнемат нещо дадено, онези верни поданици на властта – те винаги ще вървят по течението и ще развяват своето демократично знаме, защото търсят ползата за себе си и поведението им е на адаптатори.

Докога у нас не качествата ще определят отношението към човека? Докога личностите ще се борят разпокъсано, в обстановката на съпротивление и ненавист. Няма да успеем да нарисуваме една светла българска картина.

Юлия ПИСКУЛИЙСКА

Вестник „Златна възраст”