nabore.bg

Тежката дума

Когато Коледа не беше празник (втора част)

На това човекополезно животно би трябвало да издигнем паметник

 

Илюстрация Калин НИКОЛОВ

 

В ранния следобед одран и очистен го положиха на шейната ведно с още топлото кофторче, на което доскоро беше чайникът с ракия, последните съдини на домакина и дамаджаната с джанковица - наполовина пълна, според оптимистите, наполовина празна, според песимистите. С висок боен дух дружината се заспуска по нанадолнището, решавайки спора за съдържанието на дамаджаната в полза на песимистите.

В ниското дружината запира да си почине кончето, пие поредната ракия и тогава под нечия охлузена капа просветва мисъл, която впоследствие поражда легенда от местно значение. Набързо съживяват с борови клони огъня в кофторчето, напичат сланина в тигана и мятат вътре черния дроб и бъбреците на скъпия покойник.

Пътем дружината нараства, но ракията не свършва, понеже всеки новоприет си носи шишето. До свогенската гара са към десетина километра, та по някое време се налага компанията да начене и бутовете на шопара. Ядат и пият, дорде се стъмни, и песни пеят, и зъбят се на тирана, околийския партиен инструктор Гуце.

По тъмно стигат до Аначковата къща с останките от прасето. Градусът на въодушевление е спаднал, дружината е оредяла. Последните се озъртат тиранът да не е наблизо и гузно-мазно потъват в тъмнината. 

В продължението на историята Аначко пак е привикан в милицията, задържан и обработен телесно, и във вид привидно смирен изправен пред съда, който го изпраща на превъзпитание в урановите мини над гара Бов.

А ТКЗС на баира не стана и това бе отчетено като грешка на растежа. После продължи, както е известно, растежът на грешките.

Отначало на домашния добитък властта гледаше като на боен резерв за изпълнение на петилетните планове - народът биваше въодушевяван от лозунгите "Всеки човек - една свиня!", "Във всеки дом - говедо!" и "Всяко яйце - тухла в строителството на социализма!" Но понеже според "марксизъма-ленинизъма" селото трябваше да се изравни с града, прасето и неговото обкръжение от крави, овце, кози и тям подобна гад бяха интернирани в концентрационни ферми. А в народната република задълго се установи недоимък.

Но и в годините на демокрация прасето не видя бял ден. Напротив, клаха го ликвидационните съвети, както и турчин не го е клал, мориха го с глад земеделски министри. (На един бе посветена и поговорка: "Много чичибаби - хилаво прасе!") Имаше опасност прасето да попадне в Червената книга на редките и застрашени видове.

Само българският селянин пряко сили го къта и храни, щото една селска къща и до днес издържа две-три градски. В това е великата тайна на българското оцеляване, удивила западните експерти.

На това човекополезно животно би трябвало да издигнем паметник, както има паметници на овена (в Монголия), на кучето (в Париж), на холщайнското говедо (в Казанлък),  на бълхата (не знам къде, но с приложен микроскоп). Прасето заслужава място в герба на тази държава, която лежи на неговия и на стопанина му гръб.

Прасето е част от бита и душевността на нашия народ. Свинското присъствие по нашите земи ни е спасило от глад и ислямизиране - погнусата между прасето и поробителя е била взаимна. Затова българинът тачи прасето си и го изпраща в сетния му път церемониално.

В Европейския съюз обаче с директиви го поучават как да общува с прасето. Защото и  Западът си гледа свои прасета и то как! Гражданска организация "Свински рай" в Холандия си е поставила за цел да подобри живота им. В Дания се произвежда лосион против слънчево изгаряне на свинската кожа. Прасе, това звучи гордо там!

А нас ни агитират да изоставим прасето - било вредно за здравето. На всички тия уж загрижени съвети всеки достоен българин би отговорил като шопа: "Море, дайте ми вие едно печено прасе и дамаджана вино - па ме чекайте да умрем!"

Това е нашата национална доктрина по въпроса. Коледа е, да се коалираме около трапезата. Да живее прасето! Да живее най-малко до 200 кила!

 

Румян СЛАВОВ