nabore.bg

Когато бях дете
баба все ми казваше,
че някой ден мъртвите ще се завърнат
и тогава ще се пренасели от души земята.
И дълго всички стари оплаквачки
ще разтребват дървените кръстове
и със тях ще оградят земята,
като разкопана от къртичина ливада.
И чимшир, и здравец ще насадят,
а, може би, дори лозя,
защото всеки гроб, преливан е със вино,
с бутилка, във която е затапена
кръвта Христова.
Или по нашему - със много граовска ракия -
такава люта джибровица, скоросмъртница,
от която черепите на мъртвите се ококорват
и от ноздрите им бълва огън.

След този пир на помен и задушница,
защо им е на мъртвите да се завръщат,
щом близките им вече не са същите -
пораснали са или остарели,
или пък всичко вече са забравили...
А аз ще доживея ли да ги посрещна,
ще мога ли душите да нахраня
и със всички да си поприказвам,
когато се изпълни със безброй въздишки
бащината къща.

 

Когато ми притъмнее пред очите

 

Когато ми претъмнее пред очите.

Когато аз сама затворя вратичката на клетката

и остана вътре.

Когато няма връщане назад,

търсете ме.

Ранените от светлина клепачи

парят

и капят мигове – нелепи, уродливи.

Подпират се със патерици спомени.

И – като в обръч на кошмарен сън –

не можеш да извикаш…

 

Хвърчат във клетката ми пух и перушина.

И чупя кокалчетата невинни на ръцете,

и драскам с нокти въздуха,

дорде се разреди.

Дорде натегне той от смутен гняв

и създаде вихрушка…

 

Когато ми притъмнее пред очите,

аз сама затварям вратичката на клетката

и оставам вътре.

 

Колко малко ни трябва

 

Колко малко ни трябва,

за да бъдем щастливи.

Две усмивки прощаващи

и  ръце приветливи.

 

Две очи проницателни

за света и изкуството.

И сърца притегателни,

сгрели разума с чувството.

 

Щом в света се допълваме

и се движим във времето –

две стрелки на часовник,

два ездача на стремето…

 

Да летим като птиците,

във гнездо приютени.

Да преплитаме жиците,

от любов заслепени.

 

Като смисъл на живото,

красота да откриваме

и да бъдем щастливи.

Да бъдем щастливи!

 

Малко са ни радостите

 

Малко са ни радостите,

скъпи ми Поете.

Живеем с мисъл някога да издадем книжле.

И между две корици слънце да засвети.

Душичката ни да се скъта, сгъната на две.

 

А във словата ни  бушуват люти  урагани.

И земетръсно любовта ни пуска пипала.

Пак пътища се втурват, гонят автогари  –

във градове замръкват, във чезнещи села…

 

И между думите витае яко напрежение,

дори и знаци няма – точки, правопис…

И между две корици – пулс, кипящи вени…

И едната гола поетова чест.

 

Метачките се покланят

 

Метачките се покланят

пред олтара на есента.

Завихрят листата

и  ги успокояват в чувала –

шумолящи съкровища –

опитомени и шушукащи.

Метачките са слугини

на пакостника вятър.

Гонят го като палаво дете

в игра на жмичка,

което се крие зад дърветата

и  избухва в смях.

 

Метачките се покланят

пред олтара на есента -

сякаш е тяхната божествена икона,

изографисана навсякъде,

с палитрата от златно,

залезно и дъждовно.

И тук-таме с  графични силуети

на влюбени прегърнати

или самотни старци,

които,

сраснали се с пейката, броят

листата падащи

на своите спомени…

 

Метачките се покланят

пред олтара на есента -

сякаш е тяхната божествена икона,

изографисана навсякъде.

 

Нарисувай есента

 

Нарисувай есента,

ако можеш.

По-добре я почувствай.

Позволи на вятъра да те разходи,

като листо –

откъснато и попиляно.

Тогава ще видиш

как дървото дирижира

със всичките си разголени клони,

накъсва въздуха на залези

и го запраща зад хълма.

 

Нарисувай есента

в очите на жената,

която набира с бастуна

отчаяна морзова азбука.

Денят й е залък и кисело мляко,

огледално отопена паница

в усойна стая.

Нарисувай тази старица

и си мечтай за лятото,

щедро на залези.

 

Човек цял живот трупа вещи

 

Човек цял живот трупа вещи –

мебели, дрехи, бижута…

Спомени…

Складира ги в чекмеджета, гардероби,

долапи, ъгли, кашони…

Понякога по нещичко изхвърля.

Купува нови мебели, дрехи, бижута…

Спомени…

Складира ги в чекмеджета, гардероби, долапи…

Докато накрая  не го затрупат.

 

На онзи сват отнася само

кат нови дрехи

и няколко любими вещи,

които може да положи

във чекмеджето под земята.

Болно тяло и много, много цветя.

 

Душата някъде е излетяла.

От плът и вещи се е отървала

и пърха лека, толкова е лека,

че в човката на птица може да се скрие,

в човката на птица,

разперила криле.

 

Първолета МАДЖАРСКА