nabore.bg

Да рисуваш стройна жена беше буржоазно влияние - жената трябваше да е дебела, според естетиката на соца, казва майсторът на сатиричната графика

От 14-я етаж на блока, в който живее Генчо Симеонов, се открива чудна панорама към Борисовата градина, Витоша и града. Но явно гледката отдавна му е писнала, защото заварвам именития карикатурист да работи в ателието си върху творба, която няма нищо общо с нея. Една от така характерните за него философски карикатури, далечна и в същото време по особен начин близка до реалността, чиито приказен свят е населен със смешни и странни същества. От радиото звучи мелодия. “Музиката ме вдъхновява - казва той, - като леко, ефирно перде край мен. Обичам джаза, допада ми на ухото, в него има нещо близко до нашия бранш - има основна тема, но и импровизация, не знаеш в следващия момент какво ще излезе.”

Явно имам късмет. Бай Генчо гостоприемно е подредил масата в хола - уиски, ядки, кафе, кола - но по същото време е дошъл майстор за щорите на прозорците и за моя радост се озоваваме в стаята, която му служи за ателие. Стените са плътно покрити с неговите магически карикатури-картини. “Мъча се, нещо не върви - казва той. - Правя го все едно като инженер с линийка, няма я артистичността, вътрешното напрежение.” Генчо Симеонов е едно от легендарните имена в българската карикатура, помним го от десетилетията, прекарани във в= “Стършел”. Отвреме навреме се вижда с именити колеги от старото време. “Събираме се горе-долу на една възраст, в едно старо кръчме - Стоян Дуков, Милко Диков, Велин Андреев, Иван Веселинов. Георги Чаушев си купи къща в някакво севлиевско село и там си кукува. Тия хора имаме духовна връзка, заедно сме започнали като студенти, заедно сме работили в кинематографията и вестниците...” Питам го как се раждат неговите карикатури - първо идва вицът, или първо е рисунката и после каламбурът.

Едновременно и кокошката, и яйцето

- избухва в смях бай Генчо. - Понякога сънувам цветни, колоритни картини, сънувам и вицове.” Днес признава, че през тоталитарно време го е карал “по швейковски”. Сваляли му карикатури от печат, макар и не много. “Имах една, която обаче излезе, с малко пудра. На нея - пейзаж, един началник гледа небето, до него друг, по-дребен, негов подчинен, и той гледа небето, а там - разноцветна дъга след дъжд. Началникът вика на подчинения: ще сложиш червеното най-отгоре, а синьото отдолу. В понеделник по коридора ме среща колега от “Отечествен фронт” и ми вика - а бе ти не си ли в затвора? Защо? - питам. Ами защото си нарисувал Тодор Живков как дава указания на Милко Балев къде да сложи червения цвят. А те наистина приличаха на тях двамата - оядени, закръглени... И оттогава главният редактор Христо Пелитев често ми викаше: а бе хубава е карикатурата, има виц, ама я тури едни мустаци, че ще ни бият, защото прилича на Тодор Живков.” Когато Пелитев идвал на работа, веднага разбирали дали през нощта го е свила язвата, или е спал добре. “Още от вратата викаше - вие какво си мислите, народът е три пъти по-умен от вас. Ако пък беше в добро настроение - вие сте цвета на нацията бе, издавайте книги, каталози...”  

Бай Генчо си припомня 1968-а, годината на Пражката пролет.

От ЦК на БКП дойде интифа

- бързо да защитите Чехословакия от империализма. Обикновено правехме някакви клишета, особено Карандаш - беше си изработил едно малко империалистче с фрак и цилиндър, много зло. Хрумна ми следното: направих една карта на Европа с Чехословакия, на нея няколко дипломати империалисти, малко настрани един дипломат с типична сръбска шапка, на която пише “СФРЮ”. Сръбският дипломат плаче. А те си говорят и се питат - тоя защо плаче настрани? И един отговаря - защото пази неутралитет. Имаше виц, интрига, харесаха го.”

Карикатурата е средство за близък бой, не е като гаубицата да му обърнат внимание хиляда души. Все едно гледаш филма “Фанфан лалето”, казва бай Генчо. Казва, че не владее магията на шаржа. Но когато човек се потопи в причудливия свят на неговите смешно-тъжни рисунки, разбира, че

той владее друга, много по-силна магия

“Много неща са се изтъркали в мене, като в стар трабант. Рисувам, като ми дойде отвътре, като имам вътрешно напрежение, което търси да избие. Но и рутината също си казва думата. Веднъж дойде на гости един родопчанин, живееше отсреща. Рисувах нещо с маслени бои. Викам му - сега ще ти покажа как се прави маслена картина. Вземаме боя от палитрата, цапваме тук-там аморфни петна и започваме да ги сглобяваме. Питам го това на какво ти прилича, а това е някакъв тип, който съм виждал някъде, с такъв нос. Майтап. И картината взе, че стана. Сложих й наслов “Група хубавци”. Беше на изложбата ми.”

“Аз изповядвам всякакъв вид естетика, стига тя да носи някакво духовно удовлетворение, да влиза в душата ми. Имаше един период, в който се налагаше естетика на хората, които правеха изкуство. Естетиката е правилото на красотата. Да рисуваш хубава, източена, стройна жена беше буржоазно влияние. Жената трябваше да е дебела. Това беше естетиката на социализма”, прави равносметка творецът. Генчо Симеонов

излязъл “в заслужен отдих”

през 1991-а със 76 лева пенсия, въпреки че искал да поработи още някоя друга година. Главният редактор на “Стършел” Йордан Попов, отказал да го остави. Мисля си, че вероятно причината се е коренила в очевидната за всички разлика в “ранга на магьосничество” - и с просто око се вижда, че тя е в полза на бай Генчо. Днес големият карикатурист получава мизерните 280 лева месечно, но е свободен да твори “без задания отгоре”.      

   Христо КУФОВ

Вестник „Златна възраст”