nabore.bg

Преди време за актьора Стефан Данаилов-Ламбо следното, което сега предавам със съкращение: „… Бях отишъл в Народния театър за разговор с моя съученик, приятел и колега легендарния артист Стефан Гецов. Искаше да постави като режисьор пиесата ми „43-мата“. Слизайки по стълбите обаче, срещу мен с пъхтене се изкачваше Стефан Данаилов-Ламбо. Заговорихме се за това-онова. И тогава той сподели нещо, което не знаех дотогава. Каза, че синът му Росен бил тежко болен: „парализиран, неподвижен и почти безнадежден за оздравяване”. Докато разказваше с отпаднал глас, в очите му се появиха сълзи, а изражението му стана скръбно, каквото не бях виждал дотогава. Тогава се замислих как този величав човек и артист страда за едно дете, което не му е плът и кръв, а плаче за него като за родно. Като чух това, само допрях съчувствено дланта си на рамото му и…”

 А след 20 и повече години, трепетни сълзи на радост бликнаха и у мен. За същия този син Росен, когото никак не познавах, но когото през онзи ден

Ламбо скръбно оплакваше.

Защото в един от вестниците от май 2014 г., или на първия месец след смъртта на непрежалимата му жена и майка на Росен Мария Данаилова, в доста редове се описва днес лъчезарното, богато и загадъчно живототворчество на същият Росен Цанков. И не само вече напълно оздравял и чувстващ се несломимо добре, но и утвърдил се като продуцент на създадените с негово участие популярни филми „Под прикритие”, „Стъклен дом”, „Фамилията”… Силно развълнуван от този факт, а и от снимковия му образ на здрав, силен и непокорим вече зрял мъж, аз си спомних пък за кръвния му баща Вили Цанков – бележития театрален и филмов режисьор, депутат във Великото народно събрание… За този, който цели десетилетия живееше сред най-лазурните синеви на изкуството. За когото обаче, въпреки че не бяхме приятели, аз и за него бях отронвал сълзи, както през него ден Ламбо за Росен. И то, когато двамата с Вили дълголетно носехме в душите си скръбни спомени един към друг…

Беше в края на 1950-та година, когато младият, физически перфектен, доказано талантлив и бурно устремен за театрални победителства режисьор Вили Цанков бе приел директорството на бургаския народен театър „Адриана Будевска”, последван от станалите след това широкоизвестни негови колеги Юлия Огнянова, Методи Андонов, Леон Даниел, поетите Иван Радоев и Иван Теофилов, артистите Петър Слабаков, Досю Досев, Петър Пейков… Аз пък във функциите си на старши методист-театровед и начеващ вече писател завеждах Театралния сектор в Окр. отдел „Просвета и култура”. Дейността ми обаче на такъв не позволяваше да „похищавам” високомерно когото и да е от новата театрална гилдия, затова продължих да обкръжавам всички новодошли с отворена душа от внимание, уважение и доверие. Един ден реших да го посетя. За моя горчива изненада обаче, на служебния вход бях възпрян от портиера (а това наредил именно Цанков. Но не за мен, а изобщо за всички външни лица, ако преди това не им позволят да го сторят). Но нали все пак съм някакъв „шеф”, изкачих втория етаж

и почуках на директорския му кабинет.

 Ала преди да се освести кой съм, що съм, та да ми се противопостави на „дързостта”, задето толкова безцеремонно влизам при него, вместо поздрав аз най-укорно му изрекох:

– Каква е тази гестаповщина бе, колега Цанков?

– Не ви разбирам? – отвърна Вили също той сопнато остро.

– Ами, завардили сте целия театър като казарма. Остава само да оковете кабинета си в железа и…

Разбрал по „началническия ми” тон, че все пак не съм някой външен нахал, той извинително обясни, че имал огромни купища от задължения като новопостъпващ директор на театъра, а на всичко отгоре нямал и квартира, затова спял дори в кабинета си. Та от тези съображения казал на портиера да не пуща кой да е и кога да е, а не заради друго. Както и да е, представих му се кой съм, що съм, какви са задълженията ми към театъра и пр., след което се разделихме. Но колкото и отговорно да служех на служебните си ангажименти, освен на приятелската ми разположеност и лоялност към целия театрален състав, с Вили никога не станахме близки. През всичките тези няколко години от престоя му заедно със своя състав той обираше бурни възторзи от постановките на наши и чужди световни драматурзи (да речем и Бертол Брехт, пост. на Юлия Огнянова). Докато в един момент непредвидимо го налетяха тежки творчески и личностни тегоби от всякакъв род. Театърът изведнъж загуби всякаква подкрепа и признание не само от местната политическа и идеологическа номенклатура, но и от националните такива. Обичта и възхитата лично към него, и вкупом с тази на зрители, критици и др. се превърна в злостно отрицание, присъда, непочитание. Поради това част от състава беше уволнен, друга преместена по театрите из страната, трета -  останали без работа.

Вили обаче не се покори на смирението,

нито намери подстъпи за ново личностно творческо утвърждаване. И това продължи и след уволнението му, когато дълго време остана без всякаква работа. Но изненадата ми от това творческо злополучие, а после и съчувствените ми сълзи за него дойдоха през късната есен на 1962 год. Когато и аз бях уволнен. Защото при присъждането на първа награда на Айтоския общински театър, подкрепен от режисьора Йосиф Венков и др. мои сътрудници, в качеството ми на председател на журито най-безцеремонно отхвърлих дръзкото предложение на Окол. Комитет на тогавашния Отечествен фронт да отличим въпросния състав. Така като Вили Цанков и аз изпаднах в депресивна безизходност. А този подир обед: мрачен, ветровит, пепелив и с безпътно бродещи из улиците бургазлии, се движех в угнетена самота пред сладкарница „Малина”. И тогава на отсрещния тротоар, буквално пред стълбището на самия комитет на партията, изненадващо съзрях Вили. Но почудата ми дойде не от това, че театралния сезон беше вече открит с новия директор проф. Анастас Михайлов от ВИТИЗ, с когото бяхме много добри и дългогодишни приятели, а защото Вили беше вече отдавна освободен от театъра, останал без работа и пр. Тогава какво търсеше още в града? Освен, че се движеше с куче на верижка сам, съсухрен, с меланхолно приведена и вече оплешивяла глава, но и излъчваше такава неизразима тъга и жалост, че съпоставими с моите сполетели ме злощастия, аз се затресох от сълзи, въпреки колегиалната ни неспоеност…

Години след това, когато и аз вече се бях установил в София и започнал новата си режисьорска, писателска, международна изследователска и друга дейност, Вили започна отново да застава под припалените светлини из провинциалните театри,

но… само като гастролиращ режисьор.

 Водещите политически фактори продължаваха да не го допущат до високите планински хребети, а продължаваха да го държат в съзнателна изолация, която още повече го потапяше в самота, мълчание, тъга и социална отчужденост.

През 1966 год. тогавашния министър на Комитет на културата Павел Матев ми възложи с договор да напиша пиесата за бунта и бягството на 43-мата осъдени на смърт революционери от остров „Света Анастасия”. Написах я в определения срок, разните идейни и други комисии я приеха с най-висока оценка сред младите тогавашни драматурзи (а от старите тази на Георги Караславов „Камък в блатото”), после я отпечатаха и започнаха да я разпространяват из театрите в страната. Сред всички най-възторжено беше приета в Пловдив от младия тогава режисьор Коко Азарян като бъдещ неин постановчик, в Бургас, във Военния театър и др. Отделно от тях въодушевено я прие и Телевизионният театър, с тогавашния директор поетът Банчо Банов, който реши да я постави и в него, под режисурата на Кънчо Илиев. Но преди да пристъпи към риализацията, Банчо Банов беше неочаквано уволнен, като на негово място дойде Ангел Вълчанов от Радио София. Напълно кух макарон за театралното изкуство, освен и маниакално нафукан като физическа визия, но тартюфовски сервилен пред висшите началници. И тогава същият този плебей най-изненадващо ме извика на разговор, с предложението да направя еди какви си поправки по пиесата. Иначе Телевизията щяла да оттегли ангажиментите си от мен като неин автор. Освен, че направо освирепях срещу налагащата ми се воля от непросветения в театралното изкуство въпросен директор Вълчанов, но грабнах пиесата си от бюрото му и понечих да тръшна вратата. В този миг обаче влезе поетът Божидар Божилов.

Озъбен от усмивката си

и приведен за приятелски поздрав, той се ръкува първо с мен, после с Валчанов и най-безцеремонно заговори:

– Идвам от другаря Живков… Вече разреши на Вили Цанков да му се дават пиеси. Но да не му се отпущат много-много юздите да вършее както си ще…

Явно, че е ставало дума още преди това дали да дават на Вили Цанков да поставя пиеси и в Телевизионния театър или не, защото Вълчанов, според лакейския си нрав, мигом ме задгърби и заговори с Божидар, повтаряайки папагалски думите му:

– Значи да му даваме работа, тъй ли? Да поставя пиеси, но под наш контрол. Иначе… Значи можем вече да му даваме работа, нали… Иначе…

– Да, да! Да не му пречим повече – запелтечи след него и Божидар със заекващия си говор.

Аз пък, прогледнал вече през друга лупа на лукавите политически и вождистки игри на тоз и онзи от номенклатурната кохорта, с първичната си и превечна сила на самочестта и гордостта, мигом напуснах кабинета на въпросния Вълчанов и повече не стъпих в него, нито и пиесата ми видя бял свят.

Вместо мен пък знаменитият ни и унижаван до душевно самоунищожение знаменит наш режисьор Вили Цанков от този момент

започна с ново слънце от духовност, талант и достойнство

да блести в театралните висини на българския театър, а заедно с него и във филмовото ни изкуство.

А бликналата ми радост се удвои още повече, когато в днешните ни дни пък и кръвният му син Росен Цанков с възродени сили, талант и жертвената доброта на Стефан Данаилов-Лабмо като дългогодишен негов отглеждащ го баща също въздига и своята горда снага и талант до техните.

Слава, Росене! Слава и благочестивост ти пожелавам като на великия ти кръвен баща Вили Цанков, а и продължилият го след него също не по-малко знаменит актьор и вселюбимец проф. Стефан Данаилов-Ламбо!

Станко МИХАЙЛОВ, писател