nabore.bg

Трябваше да ида в Алжир за да разбера колко негативи сме си изпросили с т.нар. възродителен процес – смяната на имената на българските турци в края на 80-те. Бях там на конгрес на алжирските колеги в качеството си на секретар на Международната организация на журналистите. Още в самото начало усещам не просто сдържаност, а направо враждебност, нехарактерна за иначе винаги гостоприемните араби. Подпитах колкото се може по-деликатно засегнал ли съм някого с нещо. Последва направо ураганна словесна стрелба на тема смяната на имената, отношението към мюсюлманите в България и т.н. Истината е, че продължителното ми, няколкогодишно отсъствие от България някакси ме беше отдалечило от проблеми с преобладаващо вътрешен характер. А се оказа, че въпросното преименуване имаше твърде негативно отражение върху авторитета на страната ни навън.

            Още по-силно почувствах страничните ефекти от такова откъсване от родината през януари 1989 г. Обадиха ми се от София, че трябва да присъствам на конгреса на Съюза на българските журналисти. Идеално! Няма по-приятно нещо, когато си на работа в чужбина, да те „командироват” в България. Никакви семейни и служебни ангажименти, приятно прекарване с приятели. След една продължила доста дълго вечер на маса, рано-рано телефонът ми звъни, обажда ми се старият приятел, колега и директор на радиото Сашо Владков и ми казва, че трябва бързо да подготвя изказване пред конгреса. Ами сега! Дори пишеща машина нямам под ръка. Отивам при Коцето Филипов, наследил ме на директорското място в „Предавания за чужбина” на радиото, отстъпва ми той бюрото си и с доста мътна глава съчинявам нещо си. Конгресът е в една от залите на НДК. Кажи-речи подхващат ме още от вратата и – на трибуната. В президиума – ръководството на СБЖ, висше партийно присъствие в лицето на Милко Балев. В аналите е останала характерната снимка, в която Балев се е надвесил от президиума и говори нещо заплашително на Соня Бакиш, съпругата на Станко Тодоров, активистка от Русенския комитет. Впоследствие разбирам, че това пожарно мое включване в списъка на изказващите се е било с цел „поради липса на време” да се вземе решение за прекратяване на изказванията, за да не се даде възможност Радой Ралин  да се изкаже.

            Та започвам аз изказването си в качеството ми на представител на МОЖ и във възприетата по онова време линия на утвърждаване на преустройство, копирано от горбачовата „перестройка”, обяснявам, че отдавна се е говорило за необходимостта от това явление и в нашата организация, но то е започнало да се осъществява едва след като е бил свален „несменяемият от четвърт век генерален секретар Иржи Кубка”. И тук неочаквана реакция – аплодисменти от една групичка в лявата част на залата. В нея видях Барух Шамлиев, с когото бяхме работили заедно в радиото и това ме ориентира, че именно  там са се скупчили шепата бунтари. /За последвалия четвърт век и техният брой неимоверно нарасна – също като активните борци против фашизма преди това/. Изтръпнах. Моментално ми светна, че думите са схванати като внушение, че и у нас истински промени, а не само приказки за перестройка ще настъпят едва когато бъде сменен „несменяемият...и т.н., чиито първи помощник беше на 2 метра зад мене в президиума. Продължих някакси да си чета съчинението, по едно време „дисидентите” от лявата половина, почнаха да ръкопляскат, но вече подканващо – да приключа с баналностите.

            Ами така е като се откъсне човек от родната действителност – и дисидент може да се окаже без да подозира.   

Константин ИВАНОВ