nabore.bg

Преди повече от 70 години софийската махала преживя англо-американските бомбардировки и видя съветските войници

В началото малко отклонение. В Две могили, където бяхме евакуирани по време на бомбардировките гроздоберът е в разгара си. Ритлите на каруците са заменени от „постав” или „кораб” – огромно корито, в което се изпразват кошниците с грозде за вино. Попремиваме краката си и още там, на къра, ни качват в кораба да газим гроздето. По някое време баба Райка подлага котел под чепа, завърта го и руква, пени се шира. Едно канче минава от ръка в ръка, наливаме се юнашки, пък после...Е, за после ли да мислим. В двора на голям огън ври котел с намачкано грозде, като се сгъсти достатъчно се излива в тенекии: това е мармаладът, който, намазан на филии, ще бъде редовната ни закуска цялата зима. Е, къде ти време за по фина обработка, та семките малко хрускат между зъбите, но се свиква. Трябваше да свикваме и с рибеното масло, не на булинки, а от шишето със супената лъжица, добре че има зелева чорба, та да поубие гадната миризма.

Сутрин баба събира яйца от полога,

пробива ги и ни дава да изпием по едно на сестра ми и на мене. Сурово яйце, мармалад, рибено масло – с тях  се бореше анемията, „жлезите”, инфлуенцата /днешния грип/ в онази зима на 1944-45 година, когато войната все още бушуваше в света, но беше вече отминала България. Но не съвсем.

Един следобед откъм улицата се чу трясък, настана суматоха. Съветски военен джип беше влетял в зееща бомбена яма, току пред нашата къща в софийската махала Крива река. Измъкнаха шофьорчето, изнесохме стол да седне, явно се беше контузил, но не само това. Беше се почерпил в кръчмата „Славия” на ъгъла на „Георги Софийски” и „Райко Жинзифов”. Чичо ми Васил, му тикаше в ръцете ябълки: „кушай, кушай” / за да се поприкрие миризмата на алкохол/и  „положи в карман”, /преведе ми: „сложи в джоба”/; поназнайвал е руски чичо, вероятно като тромпетист се е омешвал и с руснаци по оркестрите. Наблизо имаше казарми, скоро дойдоха наши войници и „ай руп, ай руп” – измъкнаха газката. Беше се стъмнило вече, та шофьорчето запали фаровете: единият биеше нагоре към небето. Било е наскоро след това, една вечер у нас дойде униформен руснак. Интересуваше се дали не е било намерено нещо в трапа, откъдето бяха измъкнали автомобила. Накрая чичо го попита как е пострадалият шофьор. Запомнил съм краткия отговор: „расстреляли”. Сигурно звучи жестоко, но без тази желязна дисциплина в съветската армия, сломила хитлеровия райх, можело е  Втората световна война да има и друг изход.

А „Иван, пияният руснак” беше една от забележителностите в махалата. Един от многобройните белогвардейци, прокудени от Русия след Октомврийската революция, Иван преживяваше някакси, пренасяйки кюмюра, стоварен на улицата до барачките, каквито имаше във всеки двор, помагаше също в прекопаването на градините, във възстановяването на разрушените къщи. Ясно е къде главно отиваха изкараните пари:

в кръчмата „Славия”.

 През зимата, кучешки студ, а Иван се прислонява на завет до струпаните камъни от разрушената къща на съседите и захърква яко. Няма настинка, няма „инфлуенца”, винаги бузите му се руменееха и дори беше кръводарител.

Дойде пролетта  на 1945. В неделните дни цялата махала излизаше на бригада, оправяха се улици, разчистваха се развалините. Най-пострадали бяха двете най-стабилни, единствените двуетажни къщи на нашата улица: на мястото на къщата на Мутафчийски на  „Св. Георги Софийски”  52 зееше бомбен кратер, единствено беше оцеляла бялата им череша. Другата, на № 54 беше отрязана като с нож по калкана, виждаше се вътрешността на стаите. Но жертви, слава богу, нямаше, старите комшии се върнаха към обичайния си живот. Пак закудкудякаха кокошки в курниците, прането съхнеше на простора, бабите, излезли на припек пред портите /те не се заключваха ни денем, ни нощем/ плетяха пуловери и терлици, а батковците ритаха парцалената топка на ливадата отсреща. Впрочем някои от тях впоследствие станаха известни футболисти в „Славия” – Майцата, Гьоцмана - районът около Руски паметник и Александровската болница беше славистки. Живееше се оскъдно, всичко беше с купони – хлябът, олиото, захарта. Голяма радост беше да отидем на кино. То беше наблизо на „Петте кьошета” на бул. „Патриарх Евтимий”- кино „Иван Вазов”, днес естествено е преустроено, струва ми се на бинго зала или някаква подобна интелектуална придобивка. Развлеченията на жените май се изчерпваха с ходене на гости. Баба ми Мария не оставаше без гостенки. Най-впечатляваща беше Зорка Богданова – от по-заможно семейство, учила някога във Франция, пушеше, татко я черпеше с някакъв разреден спирт с есенция, тя гаврътваше чашката и възкликваше:” comme il faut, comme il faut”.Веднаж се захвана с несвойствена работа – да помага на баба ми да сади чесън: обелваше скилидките – нали така си беше свикнала при ядене - и ги „засаждаше”. Баба Стоянка идваше чак от квартал Булина ливада, /по-късно прекръстена на „Красна поляна”/

на кафенце, сладко и приказки.

 Веднъж пристигна абсолютно измъчена, незнайно защо обувките й страшно й убивали. „Ами како Стоянке, ти си обула лявата обувка на десен крак и дясна на ляв”, забеляза майка ми. Хубавата Данка, Гегавата Мачка и какви ли още не екземпляри бяха сред редовните посетители на „Георги Софийски” 50. А после, години наред, у нас беше задължителната спирка на поклонниците от Две могили,  тръгнали за Рилския манастир, водени от поп Райко Радославов, и той братовчед на баба. За попа и попадията се освобождаваше най-хубавата от трите стаи, за останалите 20-30 души се изваждаха рогозки и завивки на двора под ореха. На обед бохчичките се развързваха, вадеха се „обиварените” пилета, режеха се филии от белите селски самуни, баба разливаше по паниците боба - цял казан, къкрил часове на огнището в двора. Друга е била представата за разстоянията по онова време: немислимо е било от русенското село Две Могили до Рилския манастир да се стигне за един ден.

Не страдам от носталгия по ония времена, когато къщните врати не се заключваха, единствено развлечение е било киното, гостите се черпеха с кафе и сладко, а дрехите като се поизносеха, чичо Боян, кварталният шивач,

ги обръщаше за да изкарат още 3-4 години.

 Но ето, моите детински спомени за събития и хора от онова време са доста ярки, цели 70 години по-късно. А какво ли ще си спомня от детството 15-годишният ми внук, вторачен всяка свободна от уроци минута в екрана на айпада си, кореспондиращ си по скайпа с приятелите си, за да им се похвали с най-новата си придобивка – компютърната игра “Assassin’s creed 4”. Командва някакво човече да тича по екрана на компютъра, да стреля по „лошите”, да изхвърля шофьор от колата му и да отпрашва с нея и после пак да тича. А аз го гледам, че той самият някак непохватно тича. „Ами къде да се научи да бяга?”, основателно възкликва сестра ми.

Константин ИВАНОВ