nabore.bg

Руският писател и богослов вълнуваше с мислите си душите на българските младежи между двете световни войни

Цялото ми семейство живееше под небосклона на човешките знания с обич между хората и вяра в Бог. И дядо ми Иван, герой-опълченец от Шипка при освобождението на България, жена му баба Томи, гъркиня по произход, която спасява след турското клане на арменци и гърци в Цариград, и майка ми, братята, сестра ми... Дори и баща ми, макар и със смъртна присъда за комунистическата му и антифашистка дейност не се отделяше от божия образ. Нещо повече. Когато на 28 август 1943 г. в дена на Света Богородица двамата с него бяхме в с. Ветрен, Казанлъшко да берем праскови от лозето ни, а после да отидем на сбора с овнешки курбан, в 4.25 ч. подир обед неочаквано и погребално забиха камбаните. А когато отидохме на площада, съобщиха, че е починал цар БорисIII, след което и тате заедно с другите стотици селяни и гости от околността започна да плаче, а след него и аз,

макар че бях едва 12-годишен.

И то, който според тогавашните канони, всички смъртни присъди се произнасяха все в царското име, каквато имаше и баща ми през революционните му години. И макар „комунистическите идеолози” да учеха своите последователи като него в антирелигиозен фанатизъм, нямаше миг щом седнем да се храним той да не се прекръсти и изрече молитвата си, като завършваше: „Прости ми, Господи…!” Такъв бях и аз още от малък. Не изпущах неделните богослужения в черквата ни „Света Богородица” в Казанлък, освен че и неспирно четях. Например сп. „Християнче”, което поп Димитър от нашата черква ми даваше всеки четвъртък. Вместо това при което и да е погребение на съгражданин се качвах на камбанарията и биех камбаните. След това бързо се обличах като херувин с още други четири момчета и поемахме погребалното шествие към гробищата пред свещениците, пеейки „Свети Боже, свети крепки…„ Така беше и когато майка ми внезапно почина от сърце на десетгодишната ми детска възраст. Пак при всяко погребение се качвах на камбанарията и биех тежките камбани: Дан-дан-дан… Тогава ушите ми започваха оглушително да бучат и… да плача за мама, без някой да чуе воплите и избърши сълзите ми. Утешавах се, че от своите небесни ангелски поселения тя ме гледа и изтрива с майчиния си дъх сълзите ми...

А след 5 години

умря и баща ми от белодробен рак,

когато бях вече на 15 години. Останал вече кръгъл сирак, сам и постояно потопен в неутешима мъка, спасителни ръце протегна единствено омъжената ми вече сестра в Бургас кака Мария, която пое грижите над мен, възпитанието, образованието ми. А Втората световна война още ехтеше над страната ни. Храната и дрехите бяха с купонна система. Беднотата нямаше никакви благодетелни послания. Глад, мизерия, болести, страдания изтръгваха последните вопли на хората от житейските недра. И като нямах спасителен брод в участта си на кръгъл сирак, ходех на дървения пазар до пощата да разтоварвам с крехките си ръце талигите на селяните с дървата им за огрев срещу парче хляб. Затова през един такъв злокобен ден отидох във вехтошарския магазин на арменеца бай Татеос за покуко-продажби на стари дрехи и… почти разплакан от жал продадох балтона на баща си, който след смъртта му носех вместо гимназиалнен шинел. Но с добро и любливо сърце бай Татеос го откупи и… от него ден започнах често да го посешавам в магазина на разговор. И тогава, през един от тогавашните дни видях да разтоварват в празния магазин до неговия с общо каменно стълбище

претъпкани чували с прочитни книги.

Изсипваха ги на грамадни камари на цимента, докато целият се напълни с тях до тавана. А аз просто припадах щом видех книга. Четях заедно с тате всичко още от първо отделение, каквото ми попаднеше, та дори и вестниците му „Утро”, ”Зора”, „Заря” и хумористичния карикатурен вестник „Папагал”, като заедно с това и всичко помнех. И тогава, докато двама мъже разтоварваха чувалите с книгите и ги изсипваха на пода крайно учуден от това, запитах през оттворените врати на двата магазина бай Татеос защо ги хвърлят? Нали са книги, по които хората добиват знания? Учат се от тях на поука, на доброта, на честност и мъдрост? Но бай Татеос само ми изшътка да мълча и аз послушно се стаих. Защото всички тези книги били забранени, вземани от разните читалища, библиотеки, училища, казарми и отделни хора при обиските им – затова. Били все „античовешки и учели на жестокости. На морални и на всякакви други изрождения”. Смразих се, че чувам такива зли думи за книгите, от които хората получаваха най-ценните поуки на живота си. Но през това време из един от чувалите се изсипа до самия праг на вратата неголяма по формат, но дебела книга със снимка на седнал мъж с мустаци на корицата и устремих очи в нея. Кой ме накара и как се реших да го направя – не знам. Но докато двамата работника сваляха препълнените чували, аз се приведох и я взех от цимента. Докато се чудех какво ще я правя,

бай Татеос ме изгледа косо с уплаха,

а един от носачите само щом ме зърна и, както носеше един от чувалите, изгледа ме свирепо и изрече на своето наречие:

– Що земъш книгата бре, калпазан неден? Ше си бършиш гъза ли с нея?

– Да я видя… Обичам да чета…

– Е, тогаз взими я… Ама я скрий из гащите си. Че ако те видят с нея милиционерите, ще обереш парсата, чи и аз покрай теби. Чи тез книги сичките са фашиски и църковни. Забранени са. Затуй ги фърлят из огъните…

Е, направих го. И не от ум толкова, колкото от страх. Та нали още на 20-тия ден след Девети септември 1944 г., когато в града ни дойдоха руските войници с танковите и оръдията си да гонят германците от страната ни, двама милиционери, макар и още в бившите полицески униформи, ме арестуваха и държаха в килията цяло денонощие с цигани и бандити. И защо? Защото първият ми приятел Кою Донев Дундев ме издаде, че в нощното си шкафче държа газова маска, един флоберов пистолет и патрони за ракети, взети от руските войници срещу торба с орехи. Освен, че ме биха най-зверски с гумен бич по ръцете и главата, на който пишеше „Аз знам всичко”, за да кажа откъде имам „оръжията си”, но на заранта ме поведоха към парната машина да ме горят заедно с въшките на арестантите, а после ме повлякоха към река Тунжда да ме хвърлят от моста, защото съм лъжел откъде ги имам. И тогава милостиво ме спаси от болките и плача с насочена пушка и натъкнат нож един от дежурните въоръжени войници от летището. Затова и оттогава до пещерна ярост мразя всяко насилие и жестокост над човека(Тогава войниците пазеха пред участъка и историята съм описал в атобиографичната си книга „Солени очи”, включена за изучаване в учебника по литература за 6 клас). Както и да е, още като я взех от бай Татеос и вечерта се затулих в клозета с чешмата, за да не ме види мъжът на сестра ми, който беше партиен член и можеше да ме издаде, както правеше тогава „всеки срещу всеки”

и… започнах да я чета.

Но божичко! Въпреки безумната ми привързаност към буквените книги и изобщо към четенето, душата ми се разцепи на части от изумление и възхита. Защото това не бяха букви за поука и мъдрост от дългобради мъже в попско расо(Григорий Петров е бил свещеник, освен писател и с вече шумна известност в цяла тогавашна царска Русия с многобройните си книги, както и на Балканския полуостров, включително Сърбия и България с проповедите и творбите си: „Из страната на белите лилии”, „Женският въпрос” и др.). Да не беше поп, проповедник, писател, а цяла вселена от знания, кръжащи над човечеството като ангелски птици с могъщите си летателни махове от мисли и житейски мъдрости. Така от него момент вече не се примирявах с никакви други истини за живота, освен с мисловната стихия на мъдреца Григорий Петров, а после и от Шекспир, Горки и др. Прочетох я за няколко дни и буквално като безимотен несретник започнах да я крия къде ли не, само да не бъде открита от някого и я изгорят, а и мен да опепелят някои изверги. Защото такива бяха в онова време наказанията срещу всеки, който се докоснеше, четеше или разпространяваше подобен род литература – наша или чужда.

Та нали още през 33 години на миналия век

звярът Хитлер пръв в Европа започна да гори на клади из Берлин книгите на тоз и онзи мисловен гигант? Затова от 1947 година до съвсем неотдавна, или цели 67 години укривах същата тази творба, която съвсем неотдавна го признах единствено на литературния критик, писател и мой непродажен приятел Константин Еленков.

Ето защо, без да знам дали в цяла днешна България някъде неприкосновено е закътан този велик духовен труд на руския писател Григорий Петров, аз го предоставям с охота на когото и да е да бъде преиздаден и овековечен. Защото, както и казал друг мъдрец-писател такива като не трябва да бъдат заравяни, а оставени над земята за вечна прослава, поука и мъдрост. Ето, това искам да направя сега и аз. И дано българската църква, музеи, Държавни архиви и всякакви други културни институти, освен и отделни личности, осъзнаят това и го сторят без отлагане. Защото всичко е поучително и потребно само, докато човекът броди с жива памет и с тръптяща кръв по земята. Иначе завинаги потъва в космичната прах на смъртта…

Станко МИХАЙЛОВ, писател и режисьор