nabore.bg

Разбрах, че погледът към всеки мач може да е различен

Когато се уволних от казармата се върнах на село. Беше дошла есента и бъчвите с вино вече бяха пълни. Аз бях въздържател, но се изкушавах да пиивам понякога. Не заради друго, а за това, че вече съм свободен човек. Събирахме се с приятели, почерпвахме се, но аз чуствах, че алкохола не ми понася. Колкото и малко да пиинех главата ми се замотаваше и виждах предметите двойни. По-късно напълно се отказах  от пиенето.

Този ден беше неделя. Щеше да има футболен мач. На обяд си хапнах и си наточих една каничка с вино. Бях решил да отида на мача и за да имам настроение изпих съдържанието и. След десетина минути получих световъртеж и  виждах предметите двойни. Помислих, че ако легна ще проспя мача и после ще съжалявам. Реших да отида на стадиона. Бях  млад и контролирах вървежа си макар и с малки залитания. Стигнах до стадиона. Имаше доста публика. Футболистите от двата отбора вече бяха готови да излязат на игрището. Когато се появих имаше хора, които не ме познаваха. Пет години ме нямаше в селото. Тези, които са ме познавали тогава съм бил малко момче. Сега вече бях порасъл и някои трудно вече ме разпознаваха. Аз говорех с всички с цел да се опознаем. Бях решил твърдо, че ще остана на село. Трябваше по някакъв начин да си изграждам авторитет. Мачът все още не започваше. Нямаше го съдията. Тогава мачът се ръководеше от един съдия. Тъч-реферите бяха хора от публиката. Мина близо час, но съдията не идваше. При такива случаи  за да не се проваля мача със съгласието на двата отбора, човек от публиката-аматьорможе да ръководи мача. След това се оформя протокола и мачът се счита за редовно изигран. Ръководствата на двата отбора умуваха какво да предприемат, но от публиката се чуха гласове да се определи съдия и мача да се играе. Имаше повече от 300 души и всички бяха дошли и искаха да гледат мач.Вече по всичко личеше, че ще се стигне до този вариант. На мене ми се прииска аз да бъда определен за служебен съдия. Това щеше да бъде първата ми изява на собствен терен и пред публика. Трябваше някой да ме предложи. Как щеше да стане това, когато никой не ме познаваше. В интереса на истината аз нямах почти никакви футболни умения. Нямах дарба за това. Иначе на мачове съм присъствал и горе долу футболната игра ми беше ясна.  Освен това аз щях само да наблюдавам другите като ритат топката. Отидох и застанах на преден план до ръководителите. Зачаках дано някой да ме предложи.

Щастието ми се усмихна. Единият от местните ръководители ме предложи аз да ръководя мача. Веднага се съгласих и се притеснявах да не постъпи второ предложение. За щастие не последва такова. Сега трябваше гостите да се съгласят и те аз да ръководя мача. Съгласиха се, но сякаш останаха с  впечатлението,  че съм от друго населено място. От тук нататък нещата тръгнаха по съответната процедура. Намериха ми свирка и аз изведох двата отбора на терена. Определиха и тъч-рефери, които си влязоха  в ролята с по една носна кърпичка  в ръка. Отборите се строиха в центъра на игрището. Аз вече като арбитър на мача им проведох инструктаж. Да няма груба игра и да спечели по-добрия.  Ще бъда обективен съдия и няма да правя никакъв компромис на домакините. Част от публиката като чуха думите ми започнаха да ме освиркват.  Бях решил да бъда обективен. Вече нямаше как да ме сменят. Трябва да отбележа, че отборът на гостите беше поне с две класи по-добър нашия. Съдията по никакъв начин не можеше да влияе на резултата. Гостите бяха техничен и обигран отбор. Надух свирката и мачът започна. Веднага си пролича, че гостуващият отбор ще си играе с нашия като котката с мишка.Пипаха елегантно топката и подаваха брилянти пасове по крилата. Аз стоях повече в центъра, защото играчите и топката ми се виждаха още двойни. Някои от публиката ми подвикваха да се движа по-бързо. Противникът набързо ни наниза пет гола. Три от тях не ги признах, но те бяха от несъществуващи засади. Никой от играчите им не дойде да спори, защото знаят как се свири и играе мач на чужд терен. Полувремето свърши. Веднага се чуха викове от публиката, за второто полувреме съдията да бъде сменен. Ръководителите на отбора не виждаха смисъл от това, защото и господ да слезеше пак не можеше да помогне на нашите. Вече се оправих и бях напълно адекватен. През второто полувреме бягях повече и се стремях там където е топката да бъда и аз там. Гостите ни нанизаха още четири гола, два от които пак не признах. По някое време свирих една несъществуваща дузпа за нашите. Вратарят им сигурно можеше да спаси удара, но сякаш нарочно пропусна топката да мине зад голлинията. Погледнах часовника. Оставаха още около десетина минути докато изтече редовното време. Без много да му мисля надух свирката и дадох край на мача. Някои от публиката разбраха и започнаха да негодуват. Аз бях прав. Нямаше смисъл нашите да се мъчат повече. Противникът да играе с топката, а те да го гледат.

Случи се най-интересното. Всички футболисти, ръководители и водачи на противниковия отбор дойдоха при мен и ме поздравиха. Бяха останали с впечатление, че съм професионален съдия. Такъв те за пръв път виждат да свири толкова реално на мач без да защитава домакините. Голяма част от нашите играчи и публика негодуваха, но не бяха прави. След това повече не се наложи да играя ролята на футболен съдия. Дори и да ми се беше отдала такава възможност нямаше да се съглася.Футболното  съдийството било неблагодарна работа. Мачът е един и същ. Едните го гледат с едни очи, другите с други.

Пенчо ЦАНЕВ, с.Горно Абланово, Русенско