nabore.bg

Беше през 1960 г. в Стара загора. Като окръжен председател на Културно-военно шефската комисия в Бургас над военния полк, военно морския флот, гранични поделения и др., в това си качество периодично участвах в национални съвещания София с колегите от останалите окръзи в страната. А председател беше активния политически политик, член на Политбюро на ЦК на партията и министър на народната отбрана генерал полковник Иван Михайлов. Този път обаче вместо в София срещата се състоя в Стара Загора. Заехме местата си в салона, а водещият с министъра започнаха да я ръководят от сцената. После някои от окръжните председател бяха приканени да се изкажат. Сред тях бях и аз. Разказах пред озвучителния микрофон за дейността на Бургаска област, а когато завърши деловата част, салонът се превърна в зала за разговори, коктейли, пушене и танци. Делегатите от провицията, както и такива от местния ръководен елит, обградиха с препълнени чаши почетните гости от града,

освен и певици, актриси и други местни активистки.

Но в един моментт, докато министър Михайлов разказваше нещо оживено сред скупчилите го цивилни и генерали от обкръжението му, изведнъж започна громко и разтърващо да се смее. Като ме съгледа прав да стоя сред колегите, махна ми свойски да ида при него. Приближих и като положи ръката си на рамото ми, изрече: „Много хубаво говори… Браво! Поздравявам те…!” (а с него вече добре се познавахме от предишните ни срещи). В същия миг двама негови генерали, освободени от войското си чинопочитание, започнаха да му представят няколко актриси, певици и др. Сред тях беше и най-красивата от всички, облечена според тогавашната дамска мода: светлобежева карирана пола, тъмна блуза с дълъг ръкав, пристегната в ханша с колан като на спортно яке. Беше средно висока, с къси, тъмнокафяви коси и силно очертан бюст. Краката й бяха леко раздалечени встрани като на балерина, което й придаваше неустоим сексапил. А всичко това така предизвикателно демонстрираше тръпнещата овална съблазън изпод тясната й пола, че преди мъж да взре очи в лицето й виждаше само това. Над двете й теснобели бузи с дупчици

игриво заблестяха синьо-зелените й очи.

Министърът застана „кавалерски” пред тях, после им подаде ръка. В този миг обаче засвири първият валс, с който започна и забавната част. Тогава някой извика:

– Дами канят!

Тежките кристални огледала по стените на просторната звездоъгълна зала отразяваха цялото великолепие на тържествения прием, заедно с баталните картини, изобразяваще вековния подвиг на българското войнство. Но още преди министърът да изрече каквото и да е, непозната за мен красавица направи галантен реверанс и го покани на танц. Явно организаторите бяха помислили и за това: министърът да открие танците с най-младата и красива делегатка на националното съвещание. След насърчителните ръкопляскания и с тежки стъпки на среднониското си и обемно тяло, а и вече доста възрастен, той я понесе във вихрения танц, последван и от други. А за да не преча на танцуващите, аз отстъпих назад и нескрито потопих очи в непознатата. Такава силна съблазън от форми не бях изпитвал дотогава, защото не бях срещал и такива. Ето, че сега тази изящна жена с всяка своя стъпка извикваше магнетично притегляне. Но как да се докосна до тази изваяна от преизвикателство женска плът? Та тя дори не беше ме забелязала, въпреки силата и мощта на младостта ми.

Дъбовият и лъскав полиран паркет

като огледало отразяваше обърнатата й фигура и след всяко нейно завъртване все нови и нови въображаеми картини се изписваха в съзнанието ми. Стоях така известно време в това сънно блаженство от колебание какво да направя, когато към мен приближи с парадния си военен мундир красив и непознат за мен полковник, който като гимназист захласнато изрече:

– Тази май не е от нашата планета… Коя е, не е ли познаваш?

Не отговорих, защото същия въпрос се задаваха навярно и останалите офицери и цивилни гости, обградили в плътен кръг танцуващите на подиума.

Но всеобщо оживление обхвана всички, когато започна танца с отнемане на дамата от кавалера й с шапка. Потънали в прозрачния цигарен дим, делегатите отпиваха за кураж по глътка от чашите си, след което изпънати като манекени се устремяваха

към първата харесана от тях жена.

Шапката обаче не можеше дълго да се задържи на нито една от кавалерските глави, защото жените бяха по-малко от мъжете. Освен това някои от тях бяха с делнични облекла от възрожденски музеи – ниски, безизразни, възпълни. Единствен „пленителен шедьовър” беше само непознатата. За общо разочарование обаче достъпът до нея беше безгласно забранен за всички според йерархичните военни повели. Живото и трепнещо женствено украшение летеше в прегръдките на министъра вече трети тур, без някой да посмее да му постави шапката на главата и отнеме чаровната дама. Тогава реших аз да го направя. Не само, защото имах няколко предимства: бях цивилен и доста близък с министъра, но и млад, самоуверен и винаги властен с жените. Затова преди още друг да се беше вече насочил към поредната двойка с тази мисъл, аз я взех от ръцете му, прошепвайки му заговорнически:

– Дай я на мен… За министъра…

Така и сторих. Поставих шапката на вече побелялата глава на министъра и… властно протегнах ръце към дамата му. В отговор на това мое неочаквано действие всички в залата застинаха да видят какво ще стане нататък. Няма ли министърът да отреагира по някакъв начин?

Или пък да скочат ординарците му?

Специалната охрана? Нищо не се случи. Като че ли тайно е очаквал тъкмо това, той моментално се закова и отрони:

– Ох, излезе ми душата – и като освободи непознатата дама, с две протегнати ръце рицарски ми я предаде и продължи: – Твоя е…

Нищо не казах. Но вместо мен дамата му изрече с неизчезващото си кокетство:

– Съжалявам, другарю министър, че ме оставяте…– и като ме обгърна сластно, двамата се понесохме в огнения танц на валса…

Станко МИХАЙЛОВ, писател и режисьор

P.S. Нататък историята продължава с неочаквани пикантни преживелици, но дълги за разказване. Освен това вече съм ги описал в книгата си „Мъжки грехове”, отпечатана още през 1991 г. в изд. „Планета-7” и Университетското издателство „Свети Климент Охридски”. Така, че ако някой читател поиска да я прочете може да го стори в нашата национална библиотека, или чрез лични ми тел. 02/885-22-69 и 0895/10-40-43, е-мейл: stanko.mih@abv.bg