nabore.bg

Този път пак бях поканен в София на периодичното ни национално съвещание. А след работната среща традиционното празненство се състоя в Военния клуб. Пак маси в големия и в малкия салон, отрупани с питиета, сокове, кулинарни съблазни, вдигане на наздравици, приятелски разговори. И пак министър Иван Михайлов приемаше поздравите на познатите му гости. И пак говореше гърлено, смееше се, тупаше свойски по рамото тоз и онзи. Но в един момент изненадващо се появи шумно прославеният вече илюзионист Мистер Сенко. Заснова из гостите

да се ръкува с тоз и онзи,

следван от сина си още младеж. С черния си салонен костюм, с подаващи се бели маншети из ръкавите, с папионка, гологлав и с изразителното си лице, Сенко се насочи се към трибуната с микрофоните. Застана до малка маса до нея, постоя така изправен, а след това започна да прави някакви движения с ръце. Мигом с любопитство го заобиколиха групи от присъстващите, които на свой ред започнаха шумно да се смеят. Да цъкат удивени с език. Да взират любопитни очи в това, което Сенко вече започна да прави. Приближих и аз. Но така плътно застанах край масата, сякаш бях негов асистент. Срещуположно пък от другата му страна в същата стойка източи снага и синът му. Какво си бяха зашушукали двамата – не разбрах. Но Сенко доста остро го изкастри за нещо, от което синът му се стаи във виновно мълчание. При все това Сенко продължи да прави някакви фокуси. Но

докато стърчах прав и стаен от любопитство

 какви „номера” ще направи, той изведнъж хвана с дясната си ръка моята лява над китката със скъпия ми часовник „Анкър”, а лявата започна да я движи нагоре по гърдите ми по черния ми официален вечерен костюм. Но хем прави това, хем и говори на скупчили се около нас гости, всички устремили любопитни очи какво ще последва. Нищо не помня от това, което говореше, нито какво продължи да прави по раменете ми, нито каква беше реакцията на събраните около нас. Защото той изведнъж рязко свали ръцете си от мен и запита с пленителната си усмивка:

– Проверете джобовете си… Да не каже някой после, че съм му откраднал нещо…

Всички се заопипваха по дрехите,

споглеждаха се един друг, но никой нищо не каза. Но понеже аз единствен не направих това, което той прикани да сторим, отговорих уверено, че всичко е на мястото си. Тогава той виновно се тупна по челото, казвайки:

– Брей, изтървах влака. Трябва да тръгвам. – и като се обърна към мен, продължи: – Колко ти е часа?

Заголих ръкава на сакото си да видя колко е по часовника ми и… се вкамених. Нямаше го. Та аз никога не се разделях от него. Дори нощем не го свалях и спях с него, което правя и досега. Тогава? Не мога и да го изгубя, нито да се е скъсала металната му верижка? Почти изпаднал в стрес от тревога, Сенко се заусмихва сеирджийски и като го извади от джоба си, рече:

– Твой ли е?

Като кимнах ухилен и благодарен, разбрал вече, че ми е направил някакъв номер, той изрече:

–     Ето, вземи го!

После ме придърпа малко настрана, приведе главата си към мен и на ухотото ми заобяснява как го е направил. Т.е. докато е стискал лявата ми ръка със своята дясна, с лявата е „пълзял” по гърдите и раменете ми, за да отклони вниманието ми. През това време обаче с палеца и показалеца ловко откопчава верижката от часовника, а със средния, безименния и кутрето силно пристисква китката. А докато прави това по гърдите ми с лявата, отнема с дясната си часовника ми и го мушва в своя джоб. Така по този начин той разцентрира вниманието ми и… часовникът неусетно изчезва от ръката ми,

 без да бях усетил това.

А че това беше истина се уверих след време, когато сам започнах да правя този номер на своите деца, на племениците, на внуците, даже и на някои приятели. Подобни „номера” през 1963 г. научих и от факира Чанду, когото бях наел за участие в игралния филм „Конникът”, който снимахме в Плевен. После и от факира Мити – бащата на Емил Димитров, с когото седмично веднъж-два пъти се виждахме в Министерството на културата при общите ни приятели Борислав Кръстев и Николай Правдев като началници на отдели. Нещо повече. След време се научих да премахвам главоболие, и то само след няколкоминутен допир с оплакващия се (на сина ми Владислав да речем неспирното му хълцане, което за пръв път отстраних по улиците на Цариград пред асистентката ми Диана Димих). Преспивах сънно до хъркане у тях и поетът Дамян Дамянов. Премахвах охкащи зъбни болки (да речем жената на Дамян Дамянов, когато запищя от такива в московския хотел „Белград”, което самата тя може да потвърди, а и Диана Димих, която присъстваше там в момента). Свалях високо кръвно на жена си Свобода. Премахвах главоболие на поета Петър Караангов. Същото правех у тях пред жена му Нели и на народния лечител Димитър Кръстев, откривател на лекарство „Дикрасин. Преспивах също силно възбудимата малка дъщеричка Еми на балерината от Музикалния театър Кармен Чепишева. Разобличавах в лъжа братовчеда ми Ваньо, а също и кражби от доведения син на мащехата му -  Руси в Казанлък. Разкривах с пълна прозорливост

изневерите и на някои мои близки жени.

Спирах пушенето на мъжете на приятелки на жена ми и още и още подобни неща…

Но каквото и още да кажа по този повод, ще завърша с „кражбата” на часовника ми от мистер Сенко. Защото тогава „крадците” не бяха толкова вероломни, жестоки, алчни, подли, каквито са днес. Бяха просто безобидни закачки между близки. Шега. Забавление. Докато днешните се равняват на милиони и милиони долари или евра, които някои наши български събратя правят над всички нас непощадимо. Неспирно. Садистично. Алчно. И ще продължат още и още да ги вършат, докато не се родят такива като Мистер Сенко, та да им извземат всичко до стотинка. Но никога да не им я връща, а да отидат да чукат чакъл в Белене, та да видят как се печели всяка от тях за дневния къшей хляб. Както тогава не го направи на мен великият магесник, а само извика изумление, захлас, закачлива забавност…

Станко МИХАЙЛОВ, писател и режисьор