Архивите са живи
- search
- Всички
Записки на стария репортер: Как „изкомандвах” Живков да говори
На Деня на архитекта генсекът се поколеба да изкаже ли приветствие към творците - и аз му „наредих” да го стори
Както се знае и помни, социализмът изобилстваше с т.нар. професионални празници - Ден на миньора, Ден на металурга и още много такива. Но Живков обичаше най-много Деня на овчаря (всъщност Гергьовден). Тогава задължително се отправяше към някое селище, където го посрещаха с почести, нахлупваха му калпак с цвете, туряха му в ръцете кривак, а и му качваха на рамената вакло агънце. Позираше така той за снимки (този образ бе най-близък до същността му, но това е друга тема) накрая следваха трапезите с наздравиците и подмазванията на местните първенци. Журналистите по правило отразявахме тези празници, в коите участваше Първия, лично съм репортерствал на много такива. Веднъж обаче ми е случи случка твърде сложна и то ририскова. Наложи се „да съветвам” Живков. Честваше се Денят на архитекта. Банкетът с гилдията бе в столичния ресторант „България”, който тогава бе №1 в страната. Очакваше се да дойде Живков и това бе знак за напрежение. Като репортер от БТА ме определиха да отразя събитието. Отидох навреме, в големия ослепителен салон всичко бе подредено, на дългите маси седяха архитектурните първенци. В центъра бе столът за Живков, на съседния бяха инсталирали руса хубавица с огромен кок, тя стоеше вдървена и в очакване на важния си компаньон не смееше да посегне към ордьовъра. По-далеч седеше съпругът й, към когото дочух шегички: „Уреди се ти покрай булката, голям растеж те чака!” Но времето напредна, наближи 21 часът, а Първият го нямаше. Стана ми нервно. БТА затваряше емисията си към вестниците в 22 ч., само за Живков се допускаше половин час отгоре. Ами ако му хрумне да говори - кога ще резюмирам словото и кога ще го предавам? (Научих че бил на земляческа среща - а се знаеше там какви фиести се разиграваха чак до малките часове). Обадих се в БТА, там също бяха нервни: какво става? Изведнъж настана суматоха, по невидим сигнал сервитьорите се разтърчаха, появи се шефът на УБО генерал Кашев /който в секретния си стил не влезе от официалния вход, а през кухнята/. След минута се зададе и Живков, клатушкащ се и ухилен /следваше го секретарят на ЦК Милко Балев/. Седна и веднага заговори с дамата. Трябваше да действам. Приближих се и попитах генерала предвижда ли се слово, той вдигна рамена - говори с Милко Балев, рече. Но как ще питам аз, попитайте го вие! Отказа. Що да сторя, приближих се към Балев. Той пък се измъкна - не знам, направо питай шефа /на неговия език това бе Живков/. Аз - как така ? Не бой се, давай, рече … но го дебни да не яде или да не говори. Запромъквах се покрай тежките завеси закъм Живков, следен от зорките очи на охраната. /Кашев ги бе предупредил че няма страшно, репортер от БТА съм/. Застанах на метър от „обекта”, готов за старт. За радост Живков се оказа „незает”. Надвесих се: „Извинете, другарю Живков, от БТА съм, поздравява ви директорът др. Стрелков и ви пита ще произнасяте ли слово ?” Той се полуобърна, замисли се - и тук дойде звездният ми миг. Ти какво ще кажеш, попита. Не очаквах такава реакция - но мълниеносно се взех в ръце: Ако питате мен, архитектите заслужават да ги поздравите. Дадено, рече той, след минута стана и каза няколко - разбира се, стандартни - изречения, можех да ги композирам и предварително. Записах ги набързо и изтичах до телефона /основния текст бях оставил много отпреди само бяха отделени редове за евентуалното слово/. За моя изненада, на телефона се оказа самият Стрелков - той също се притеснил и застанал до дежурния редактор. Наистина, беше твърде рискова ситуацията - нека си представим как на следващия ден вестниците излязат без словото - за такива неща ЦК не се шегуваше, уволняваше, че и повече. Предадох текста - браво, рече Стрелков, хвана последния влак… а поздрави ли Първия от мен ? На следващия ден отидох на работа като Цезар. Колегите знаеха за премеждието и ме поздравиха. Извика ме и Стрелков. Не ме повиши, не ме награди, само ме похвали. Но за мен, прохождащия репортер, това ми стигаше. Бях изнесъл успешно първото си бойно кръщение.
Наско МАНДАДЖИЕВ