nabore.bg

Той не получи "народна пенсия" - не бил помагач на партизаните, а техен пленник

Партизани си пекат хляб в гората       Снимка: Изгубената България

Беше през един топъл септемврийски ден. По това време работех като служител в кметството и с няколко приятели седяхме на пейката пред сградата. В един момент черна волга със софийска регистрация спря и от нея слязоха двама мъже на средна възраст, добре облечени и си личеше от пръв поглед, че не са случайни, но едно беше сигурно - бяха столичани. Единият от тях носеше куфарче с пишеща машина. Поздравиха ни и попитаха къде могат да намерят кмета. От моите събеседници никой не им отговори, но аз през дългогодишна си служба бях виждал и съм се срещал с всякакви хора. Винаги спазвах един принцип, особено към непонатите  се отнасях вежливо и с уважение, които и да са те. Казах им къде се намира стаята на кмета и  те влязоха при него. Аз със събеседниците продължих разговора си, но само след десетина минути от както влязоха непознатите при него, през отворения прозорец ме извика да отида при него. Разбрах, че се касае за нещо, което той не може да разреши, но аз по всяко време при всички случаи и обстостелства имах нагласа да реагигирам моментално. Разбрах, че непознатите искат да се срещнат с наш съселянин, но кмета не може да се сети кой е той. Като разбрах, че непознатите търсят обикновен човек и ми стана ясно, че се касае за нещо, което не е свързано с пряката ни работа и ще е нещо маловажно.

Казах кой е човекът. Извикаха го в кметството и в продължение на час говориха с него. Дядо Братой - така се казваше човекът, си тръгна. Малко след него непознатите се качиха на волгата и си заминаха. Аз не попитах кмета, тези непознати столичани за какво им е притрябвал дядо Братой, защото познавах всички хора и знаех кой какво може да сгреши или наруши законите, но времената вече бяха много спокойни. Нямаше недоволни и нямаше опозиция. Единствено по това време ни тормозеха обсебванията от ромското население, но те бяха единични случаи и ние се справяхме по най-бърз начин. Не се налагаше да търсим покурори  и съдии, защото кметът имаше правомощия да налага глооби в големи размери... А тогава глоба от сто лева беше голямо наказание, да не говорим за 150. За по-маловажните кражби имаше другарски съд, който раздаваше справедливи присъди.  

Случката с дядо Братой вече я бях забравил, но не беше минала и седмица тя стана известна на цялото село и се разбра за какво са идвали непознатите и защо са търсили дядото.

През  пролетта на 1944 год. правителството издава закони за ликвидиране на партизанското движение в България. Сформират се части от жандармерията и армията. И дядо Братой бил мобилизиран, като подразделението им било изпратено в помощ на жандармерията. Изпратили са ги на акция в Балкана, но той заедно с още четири-пет войника се отделят от жандармеристите и се скриват в гората. Не след дълго партизаните ги забелязват, но те доброволно хвърлят оръжието си и се предават. Партизанският командир вижда, че това са запасняци и им поставя условие, че ще им пощадят живота, но трябва няколко дни да бъдат пленени и се движат с тях до безопасно място и чак тогава ще ги освободят. Вземат затворите на пушките им и няколко дни се движат с партизанския отряд. След като стигат на безопасно място ги освобождават. Този случай остава неивестен  за жандармеристите, защото в противен случай щели да ги изправят пред военен съд. Връща се дядо Братой на село, но на никого не казал за преживяното от него премеждие. Когато се разчу историята в селото никой не можеше да повярва, че дядо Братой на мравката път прави, камо ли да гони шумкарите с пушка в ръка.

 Доста години след Девети септември, тогавашният партизански командир, вече генерал, пише книга за съпротивителната борба и някъде в тефтерчето си е записал имената и адресите на тези запасняции войници, които пленили в Балкана. И изпратил свои сътрудници да се срещнат с тях, ако още са живи - да разкажат какво са преживели тогава. Такава била мисията на софиянците, дошли с волгата на село.

Близките на дядо Братой решиха да се възползват от случая като се надяваха, че ще могат да се облагодетелстват. Ходиха в София и сигурно не са намерили генерала, но подадоха документи - дядо Братой да бъде признат за „активен борец срещу фашизма и капитализма“, но им беше отговорено, че той е бил пленен от партизаните. Вървял е с тях като пленник и няма как да се приеме, че е участвал в съпротивителното движение.        

След това дядо Братой вече разказваше за случката на всеки, който го попиташе, но вече явно освободен от всякакви предчувствия за преживяното и за тайната, която повече от 40 години е таил в себе си за едните от страх, а за другите от срам.

Пенчо ЦАНЕВ, с. Горно Абланово, Русенско