nabore.bg

Абсурди без точен адрес: Вестник "Уикенд" приличал на комунистическия вестник "Отечествен фронт"  

Когато човек навърши определена възраст, се обръща назад, прави си разни равносметки и калкулира живота, социалното и професионалното си поведение във времето. Така и аз днес се оглеждам в "огледалото за задно виждане на пътя" и какво ли не откривам там. Случки радостни и тъжни, авантюри с премислени дълги колебания, достойни решения и  компромисни падения.

Има една латинска фраза - "pro domo sua" ("за своя дом"), която може да обясни погледа ми днес във времето, което е отминало. Често не успявам и днес да съм "на фокус" със събитията около мен. Обратното огледало трудно вижда картината в желаните яркост и контраст, изображението се размива в съзнанието ми...

Преди 20-тина години в интернет излезе статия срещу мен и вестник "Уикнед", където водех години наред историческата рубрика. Сетне излязоха и мои 4-5 книги със същите историческите очерци от вестника. Аз съм един от създателите на това издание, бях първият главен редактор на седмичника с рекорден тираж в историята на БГ печата. Този факт го потвърди пред мен уважавания историк на пресата проф. Филип Панайотов.

"Уикенд" излиза и днес, никога не съм бил читател и почитател на всички страници в него. Но десетилетия наред в популярния вестник, коментарите се пишат от сериозни автори с различен и независим характер. Затова сега и грам не съжалявам, че съм работил в него. И нескрито се лаская, че непознатата авторка Юлиана Методиева ми е отделила рекордните десетина страници текст. Нещо като монография за скромната ми персона на журналист с над 50-годишен стаж. С това тя подобри рекорда от 80-те години - тогава писателят Дико Фучеджиев, директор на Народния театър, публикува в официоза "Работническо дело" една цяла страница с персонална критика срещу мен. А тогава работех като редактор в органа на ЦК на БКП.  

Показателно е, че същият текст на Методиева бе публикуван в сайта с изразителното название "Маргиналия". Надолу давам цялата й статия.

Да сме живи и здрави!

Валентин БОЯДЖИЕВ

“Уикенд” - как жълтата преса чете соца? 

Една от професионалните находки на нетипичния за жълтата преса в. “Уикенд” са текстовете, публикувани в рубриките му “Ретро”, “От първо лице”, “На четири очи”, “Искрено и лично”, “Право на отговор”, “Зад завесата”. Те се списват от различни автори. Жанрово материалите са разнообразни - от интервю до колаж от архивни интервюта и актуални въпроси. Най-продуктивният сред тях е Валентин Бояджиев. Той е дългогодишен журналист, автор на различни книги, между които “Досиетата проговориха” и “Българските мистерии на ХХ век”. Рубриката му е в розов цвят, който сам по себе си отправя послание за неутралитет: вестникът не е нито червен, нито син. Това златно сечение само на пръв поглед е издържано в съдържанието. Както ще стане ясно по-нататък в анализа, попаденията на “Уикенд” са двойнствени, “розовите” текстове крият подводните камъни.

Рубриката “Ретро” е разположена в последната тетрадка на вестника. Снимковият материал е богат, подбиран е грижливо. Текстовете представляват най-често ретроспектива от случки с държавниците на България от най-новата ни история. Подзаглавията понякога са достатъчни, за да се ориентира читателят. Има случаи, когато дори няма нужда да се чете дописката, което е особено икономично за времето на по-младата публика на вестника.

Изследователският ми интерес към “Ретро” се дължи на обстоятелството, че тази рубрика е до голяма степен интегрирана като тоналност и стилов профил в “Уикенд”, а материалите под рубриките “Ретро” са списвани по стандартите на масовия, “нежълт” вестник! Нещо повече. Тези текстове напомнят силно очерците на комунистическия “семеен” “Отечествен фронт”. Разбира се, илюстративният материал “приземява” читателите си към новото време на развлечението, шоуто, майтапа, клюката. Казано с други думи, “Уикенд” съчетава чисто сензационното, просташкото, надничането през ключалките, с патриархалната информационна уединеност и морал. Извън строго партийните органи като “Работническо дело” или “Народна младеж”, пресата (“Отечествен фронт”, сп. “Отечество”, сп. “Семейство и училище”) от времето на комунизма беше предназначена за фамилията, за дома: тя предполагаше четене “по чехли”. Всъщност, комунистическата манипулация на “малкия човек” ставаше през “непартийни” издания , тя се случваше преимуществено в интимния контекст.

“Уикенд” разполага своите четива за миналото тъкмо в тази психологическа рамка и интимитет. Шарените страници на жълтия вестник имат послания за всеки член от фамилията. Различните поколения с различни културни идентичности и всекидневни модели постигат в текстовете на любимия си вестник своята неконфликтна цялост. Между криминалните репортажи, мутрите и изневерите на звездите човек може да си купи поредицата “Уикенд”, да научи за предстоящите нови заглавия от “Милениум”, да прочете дори анотации за бестселъри като книгата на Амоз Ос.

Тъкмо към това интимно пространство е таргетиран седмичникът “Уикенд”. В петък новият му брой е на пазара, за да се чете събота и неделя ОТ ВСИЧКИ вкъщи.

Романната повествователност на дописките в рубриката “Ретро” съчетават “жълтата” фиктивност с добросъвестно проучени факти. Произволът на фантазията на автора дава интересни резултати, когато се омесва с документални детайли. Материалите позволяват да се четат пак и пак, те са актуални в този петък, но и в следващата неделя, дори в следващия месец. От тях се излъчва сладко безвремие, отказ от рефлексия, но и неприятен гъдел от срамните случки през миналото.

За въздействието на “Ретро” и сходните му рубрики във вестника допринася и консервативният език. Разбира се, материалите са озаглавени в жълтия стил на “Уикенд” - скандални, дори грубо безсрамни. В съдържателната си част обаче, звучат отново интимно, познато. Родени са “вътре” - в утробата на някогашното комунистическо време, но са омесени по принуда с настоящия “посткомунизъм”. Този тон на интимна познатост и сполучлива идентификация с масовите очаквания и нагласи, носи видими ползи за читателската аудитория.

Консолидация на фамилията по оста минало/настояще

Освен рубриката “Ретро”, във вестника се поддържат подобни текстове и за рубриките “На четири очи”, “Искрено и лично”, “Зад завесата”. Материалите също се разполагат на по-вътрешни страници, като донякъде повтарят познатия графичен похват. Снимковият архив е уникален, документите съдържат новини за публиката, всичко това е гарнирано с интригуващи подзаглавия. Публикациите вкарват читателя в добро настроение, породено от глупостта, от търсения наивитет на журналистическата мисъл, от “доказателства” за любимото за българина конспиративно мислене. В тези материали читателите на “Уикенд” мислят миналото през фолка, през митологичните интрепретации на миналото.

Любими персонажи и в тези рубрики са Тодор Живков и обкръжението му. Впрочем, бившият генерален секретар на БКП се радва на истински жълт комфорт. “Уикенд” се вписва в традиционния фолклорен жанр, в който истината и легендите са без всякакво значение. Важно е да се пише за правешкия “монарх”. Повечето текстове представляват типично медийно конструиране на образа на бившата комунистическа върхушка, издържан в народния говор и памет. Този конструкт включва политическата виновност на някогашните ръководители от ЦК на БКП, но в по-голяма степен се отдава симпатия към тяхната просташка психология.

Има един особено типичен за “Уикенд” текст. В статията “Студентски хор прави серенада на Тодор Живков” се разказва за посещението на комунистическия вожд в Международния младежки център в Приморско. Статията започва така: “Добре пазеният от гардовете на УБО (Управление за безопасност и охрана) Първи човек на държавата и партията особено обичаше да се среща по всякакви поводи с младежта. Достъпен и контактен по природа, Живков се оживяваше пред млада аудитория и потокът от каламбури и простонародни смешки от устата му не секваше”. В този материал ехти тодорживковският смях, в него шъта и клечи генерал Гръбчев с фенерче и изваден пистолет, угасва ток, пее академичен студентски хор “Георги Димитров”. Върхът на тази ретро-история е прибирането на Тодор Живков у дома на ул. “Оборище”. “Уикенд” разказва как след честване на 8 декември със студентите, в “Докторската градина се събрал целия хор - около стотина души. Подредили се хористите под прозорците на първия секретар на ЦК на БКП (тогава и премиер) и някой дал тон за песен. Когато от студентските гърла екнала първата мелодия на нестандартната серенада, начаса дотичала охраната... Наложило се УБО бързо да охлади ентусиазма и горещата кръв на песнопойците.” А те, милите, само “искали да попеят на държавния глава и... нищо повече!”

Илюстрацията също е подобаващо умилителна, едновременно е и уникална. Живков с Бойчо Щерянов и Станко Тодоров, Академичният хор, членът на Политбюро на ЦК на БКП другарката Цола Драгойчева. В този разказ има и един особено издевателски детайл. Тогавашна студентка, днешният инженер-химик Йорданка Савова била “пийвала с Живков кафе, чувствала се там като “циганче в канцелария”, но още спомените са незабравими. Дори била изкарала един танц с партийния и държавен ръководител. А после - “всички познати и приятелите ми от родния ми град знаеха от телевизията и вестниците” - разказва за “Уикенд” Савова. Знаели “че тя “била дамата на Живков!”. Текстът завършва как в кухнята нейните баща и майка с вълнение “заразпитвали”: “Казвай сега - как беше при Тодор Живков..!”

“Уикенд” - outlet на бившия режим

Антикомуническото осъждане на Живков приключи с безкрайното съдебно дело срещу него. Рефлексиите над режима, който той практикуваше, повехнаха, изваждането на нови доказателства за страховития характер на Държавна сигурност не произвеждат вече ентусиазъм. През погледа на “баба, дядо, син и внуче” досиетата все повече имат вкус на вчерашен обяд.

Текстовете за Тодор Живков открояват “Уикенд” като конформистки вестник. Добродушното намигване към партийния лидер е познат похват от времето, когато художественотворческата интелигенция се стараеше да пише книги и пиеси, филми и статии така, че да не го разгневят. 20 години по-късно, този жълт вестник помирява гнева за измерението на мракобесното и арогантно управление на Живковската фамилия, с вицове и благодушие към покойниците й.

Любопитен пример за това е интервюто “Подадоха ми да изчета в ефир: Людмила Живкова е предателка” на Димитър Игнатиев, наречен от вестника “легенда на БНТ”. То е пълно с примитивни спомени и семпла фраза, потопена в битови детайли. Не става ясно дали по времето на държавно-партийната БНТ новинарството изобщо е било застрашавано, или журналистите са плували охолно във водите на Батето! В интервюто Владимир Игнатов си спомня, как бил произнесъл подадена му сгрешена от редакторите информация. Вместо “председателката Людмила Живкова” в ефира се чува “предателката Людмила Живкова”. За това прегрешение “новинарят” е наказан с ... отнемането на 40 - 50 лв. “персонални”...

Това интервю е част от други текстове, свързани с дъщерята на Първия човек в държавата. За “Уикенд” е важно да поддържа темата за някогашната номенклатура, потапяйки я в невероятни истории и мистерии. Интерпретациите за личността на Людмила Живкова са категорично издържани в познат ключ. Живкова се помни както с мегаломанските си амбиции, така и със създаване на “алтернативни” научни кръгове около нея. Очевидно, голяма част от публиката на жълтия вестник харесва и подкрепя фантазиите на комунистическата тракология, която откровено търсеше в средата на 80-те години “да си набави липсваща древност и велико културно наследство на младата българска нация”. Пак в същия споменен фолклор стои устойчив сюжетът за загадъчната връзка между дъщерята на комунистическия вожд с нейния заместник в отдел “Култура” на ЦК на БКП Александър Лилов. Тяхното “вземане-даване преди трийсет десетилетия”, както се казва в карето на статията. В нея отново е налице характерната на “Уикенд” двойнственост. Сюжетът “любовен роман” по време на комунизма преплита пикантериите от времето на партийната върхушка със сериозни журналистически въпроси към самия Лилов, които изданието коректно цитира. Така текстът “Пускат слух, че Лилов е гей, за да скрият любовта му с Людмила” е особен журналистически “травестит”. Той е пълен с намеци, които задоволяват “антикомунистическите” чувства към фамилиите на Първия и Стратега. През пикантната история за Живкова и Лилов, “издигнал се в партийната йерархия “ именно благодарение на “покойната щерка”, се включват несъмнените оценки на “народа” за партийния разгул на “соцголемците”. “Уикенд” окуражава желанието на читателите си да узнаят “как по пирове и банкети, в провинцията” са се вършели чудеса от разхищение и разврат. Как “Стратега пиел вино от обувката на Татовата щерка”, как Людмила заплашвала да се самоубие заради събития между двамата след командировката й в Мексико. Същевременно пак в текста се вплита информация за това какъв реформатор бил Александър Лилов, какъв интересен учен е той, как си гледа внучето и страни от хорската злоба днес.

Впрочем, неясната внезапна смърт на Людмила Живкова през 1981 г. породи същинска медийна некрофилия още преди падането на комунизма. Слуховете за тайнствената й смърт изпращаше при пророчицата Ванга комунистически величия и обикновени зяпачи на личния живот на Тодор Живков, Владимир Живкова и обозе почившата Людмила.

Може да се каже, че смъртта на дъщерята на комунистическия ръководител се класира като абсолютен хит на фолклорния дискурс до края на 1989 г. Заедно с “преврата” срещу Първия от генерал Горуня, смъртта на Паша Христова, великите мистерии за “кака Ванга”, извънземните в Цалапица и сексуалния живот на Емил Димитров.

През 2008/2009 г. в. “Уикенд” капитализира хитовете от Тошово време с успех. Жълтият вестник застава на страната на митологичното, на носталгията към изминалото време, като извлича едновременно от тези хитове и умерена критика към някогашните партийни практики и личности. “Народопсихолозите” от вестника охраняват от забравата легендите и клюките за любимите на едноличния партиен и държавен ръководител артисти, естрадни певици, сатирици, държейки същевременно на една весело-критична дистанция.

В един от февруарските броеве Валентин Бояджиев публикува текста “Разузнавачи открадват формулата на верото”. В него се разказва за тайните операции на Научно-техническото разузнаване (НТВ), ръководено от члена на Политбюро на ЦК на БКП Огнян Дойнов. Заедно с Тодор Живков и Димитър Стоянов това държавно ръководство планирало секретите на разузнавателните дейности. Един от “върховете” на българския шпионаж е задигнатата формула на “Веро”, препарат, влязъл в завод “Верила” и “флагман на битовата химия”, с който “са израснали няколко поколения българи”.

Историята с препарата “Веро” не стои сама в текста. Верен на интуицията, Бояджиев изпълва едни от успешните идейни маньоври на “Уикенд”. Едновременно с “похвалата” на НТР за открадната формула - може да сме бедни, но пък сме умни - авторът разказва и откровен компромат. Подзаглавието на “Разузнавачи открадват формулата на верото” гласи - “България губи половин милион от провалена акция за закупуването на ембаргови компютри”. Разказът за този провал подава на читателя съвсем друг ключ: налице е опозоряване на НТР, на правешката държава, финансирала подобни “шпионски” идиотщини. Финалът е посветен на забавно написани “крими” ходове на “научните разузнавачи”, които се опитват “да откраднат и докарат с цената на всичко в България високотехнологични ембаргови машини. Ходовете на комунистическите научно-технически хитреци логично определят техния провал. Патриотично настроения и носталгичен читател, току-що оперил самочувствието си от кражбата на “Веро”, е разочарован.С коварните преплитания на гордост и срам в такива четива “Уикенд” приземява братски по-старата си публика: какво да се прави, комунизмът имаше и грешки, читателю...

Този “уики” стил на описание на миналото ни е извънредно интересен. До голяма степен личи присмех над наивитета на читателя. Над националното му самолюбие. Личи обаче и съчувствие, опит за съхраняване на общото минало. Минало, в което има и хубави неща. Дори... те са повече. Защото, както казахме, семейният вестник “Уикенд” се чете от цялото семейство, а в него успоредно разказват историите си баба, дядо, син/дъщеря и внуче. Живелите активно в комунизма баба и дядо обичат историята, свързана с научно-техническата революция. Нещо повече. Те все още се гордеят с нея, смятат днешното разграничаване от достиженията на социализма за предателство към фактите. Синовете и дъщерите се адаптират нелеко към демократичния преход и част от цената на тази трудна адаптация е да отхвърлят публично целите 45 години и най-вече лагерите на сталинския режим в България. “Внучето” пък гледа с ироничен поглед към разказите на двете поколения. Ако чете “Уикенд” (не са малко процентите на младите читатели), реакцията му е неприемане на носталгиите на старата генерация, примесена обаче със скепсис към тоталните отрицатели на миналото и съчувствие към родителската част.

Важен акцент за сегмента “Ретро” е наслагването на версии за комунизма. “Уикенд” не конфронтира трите поколения под един покрив, а смазва техните механизми на производство на памет. Семейството чете вестника през призмата на своя опит, през идеологиите си, но и през потребността за постижим уют между членовете му. Времето на острите противостояния, характерни за 1990-2001-ва, е отминало. Настоящето се вписва в един континиум със социалистическото. Самият социализъм се преживява интегрално със цялостната му битийно-идеологична същност заедно с жестокото идейно, пазарно, ценностно приспособяване на индивида към прехода. Трудният живот на поколенията в едно семейство превръща жълтия вестник в домашен вестник, миротворящ различните поколенчески екзистенции.

Фолклорната памет като реставратор

В “Ретро” се разказват събития и “новини” от кръговете на “художественотворческата интелигенция” на Татовото време. Има знаци за живота на тази интелигенция от писателските кафенета и редакционни, филмови или театрални колективи. Представят се дневници на народни любимци, на писатели - лауреати на Димитровска награда, откриват се непознати писма. Така например, дневникът на писателя Йордан Вълчев дава информация за написване на скандалната статия “Павел Вежинов изпратил писател в концлагер?” Този текст активира вече усвоения “терен” да се пише срещу комунизма, но без да се увличаме в неговото отрицание. Статията предизвиква морална погнуса към подлостта на талантливия Вежинов, изпратил от чиста завист не по-малко талантливия Йордан Вълчев в “трудово-възпитателно общежитие”(ТВО). Постигането на морална погнуса е част от хибридния етос на “Уикенд”. Читателят е поканен да размишлява за злодеянието на автора на “Бариерата” и “Нощем с белите коне” и председател на Съюза на писатели. Провокиран е известен импулс срещу концентрационните лагери, създадени за политическите “врагове” на комунистическия режим. Толкова. С подобни текстове “Уикенд” се вписва напълно в общото медийно поведение на неосъждане на несъмнено престъпния характер на българския тоталитаризъм.

Освен с известни иронични дистанции, “Уикенд” по нищо не се различава от конформистката журналистика след 10 ноември, стояща разкрачена между БКП пропагандата и демократичния избор на нови ценности. Тези нови ценности по дефиниция означават осъждане на престъпленията на комунизма, събитие което като цяло, уви, още не се е състояло в пълния му обем.

Ето ги и примерите от “Уикенд”. Освен позитивиращият подход към комунистическия партиен и държавен ръководител, в статията “Борис Велчев - старши закрил лагера в Ловеч” се поднасят абсурдни “факти”. През стенограма, в която се обсъждат физическото и психическото насилие в ловешкото ТВО и назначената през 1962 г. специална комисия, оглавявана от члена на Политбюро Борис Велчев, на читателя се поднасят отделни изречения на Т. Живков: “Да се ликвидира лагерът. Навремето сме се поувлекли. Лагерът трябва да се разпусне! Виновни за това има - и другарят Цанков, и Мирчо Спасов. Мирчо Спасов трябва да отиде на друга работа. Но трябва да се види къде. Той е дисциплиниран човек... Аз разговарях с него много сурово, питах го: “Ти идиот ли си, та допускаш такова нещо?” Той е златен човек, много предан, но бе малко стихиен. Да му запишем партийно наказание.”

Следват няколко думи за закриването на лагера и преместването на “златния човек” на работа в... ЦК. Финалното изречение е изведено и като текст под снимка: “Когато освободените лагерници прочели решението на Политбюро за закриване на лагерите в Скравена и Ловеч, всички скандирали в един глас: “БКП! БКП! Да живее ЦК на БКП!”

Разбира се, с тези рубрики “Уикенд” далеч не иска да се превръща в подлистник на в. “Дума” или “Земя”. Неговата пъпна връв с комунистическото минало върви не само през роднинска линия (издателят Недялко Недялков е син на поета от априлското поколение Недялко Йорданов). Чисто комерсиалният дух на създателите му ги подсеща,че на пазара, освен благодушни текстове за незабравимото минало, трябва да има и известна отчужденост и рефлексираща опозиция към него. Отново Тодор Живков е удобното тесто, от което може да бъдат замесени различни симпатични, но и уродливите фигурки за музея на комунизма. Има такъв текст “Шизофреникът Живков не успя да убие нас, Велчеви”. Той е по-скоро закачка с днешния главен прокурор Борис Велчев и гоненията срещу племенника му Иля Велчев, режисьор на една скъпоструваща боза от соцкиното “Завръщане от Рим”. И все пак, изкушавам се да цитирам изречения, въвеждащи в образа на комунистическия държавник Живков черти, адекватни на тъмната му личност: “Живков налагаше култ към себе си и близките си, искаше и след смъртта си България да бъде управлявавана от неговото семейство. И беше готов на всякаква бруталност и инсценировки”.

Толкова с критичните рефлексии.

Подобни текстове уплътняват спойката в семейството. Читателят е третиран с равнодействащи предизвикателства срещу някогашния режим и омилостивяващи го аспекти от трудния живот на някогашните комунисти. “Уикенд” не фалшифицира миналото. Той е верен на публиката си. А тя не е готова още да произнесе окончателна присъда над тоталитарния режим.

Юлиана МЕТОДИЕВА