nabore.bg

Архивите са живи

Как бях съблечен съвсем гол и … получих първа награда на световен конкурс

Искра Личева беше моя дългогодишна колежка в Киноцентъра: млада, висока, стройна, гъвкава, добролюбна, с магнетична усмивка… Няколко пъти се засичахме във филмови продукции: аз още като млад асистент-режисьор, а понякога и актьор, а тя като „художник костюми”. Небесно сините й големи очи излъчваха безмерна скромност и благоприличие. Не всяваше тягост с поведението си, нито каквато и да е подозрителност в лицемерие и оскърбително слугинство. Винаги устремена да върши бързо и коректно задълженията си, тя у всички извикваше уважение, доверие, обич. И макар да не отстъпваше като млада жена за мъжки пориви, никой не допущаше, че може да бъде прикрита любовница някому. Въпреки това дълго време приемах, че живее без мъжка близост. Още повече, че не беше омъжена. Чак след години узнах, че били в дългогодишни сърдечни връзки със шумно известния по него време театрален критик, преподавател във ВИТИЗ, Главен редактор на в. „Народна култура” проф. Владимир Каракашев, който веднъж лично сподели за отношенията им при наш „мъжки” разговор (с него също бяхме много добри и дългогодишни приятели, когато често се събирахме

 

в младежки компании с момичета,

 

заедно с актьорите и режисьорите Петър Божилов, Володя Янчев, Никола Корабов и др.).

Последният филм, в който бяхме заедно с Искра (аз пак като асистент-режисьор, а тя като художник), беше филмът „Понеделник сутрин” на режисьорите Ирина Акташева и Христо Писков (сц. Никола Тихолов, оп. Димо Коларов, худ. Виолета Йовчева, музика Милчо Левиев и др.). Почти през цялото лято на 1966 г. го снимахме сред неспирния огнен пек в Русе, с участието на Пепа Николова (първа нейна главна роля), Асен Кисимов, Петър Слабаков, Кирил Господинов, Стефан Данаилов-Ламбо, Руси Чанев, Пламен Дончев, Соня Маркова, Ана Пенчева, Катя Паскалева, Леда Тасева, Мария Стефанова, Иван Янчев, Сотир Майноловски, Стефан Мавродиев, Димитър Манчев и др. актьорски величия). Този ден снимахме поредния епизод на самото пристанище на р. Дунав, включващ всички актьори с участващите многобройни статисти, заедно с целия операторски, организационен и технически екипи на продукцията. Работата следваше своя динамичен ритъм, когато изведнъж се наложи Искра да подмени костюма на един от актьорите, влязъл в друга изпълнителска роля. А аз като асистент беше мое задължение да осигуря исканията на режесьорите. Огледах насам-натам целия снимачен терен на пристанището, палатковия гардероб с игралните костюми на героите, складовите,

 

но от Искра ни следа.

 

Видях се в чудо. Започнах да разпитвам организаторите, гримьорите и другите колеги къде е. Но никой не я бил виждал близо час и нищо не можеше да каже. А припреният режисьор-постановчик Писков само ръкомаха към мен под грамадния многотонен кран, питайки ме къде е Искра? Защо не идва? Да я открия бързо, че бавим снимането на поредния епизод, освен че всички стоим под огненото слънце, а и гримът на актьорите взе вече да се „разтапя”. Понеже аз бях Водещия асистент, който ръководи през дежурството цялата снимачна дейност на филма, дадох знак да се спрат снимките, а аз тръгнах да обикалям цялото пристанище и да търся Искра. Когото и да попитах за нея, всеки повдигаше рамене, че не знае. Върнах се пак на снимачната площадка и се заслоних на сянка под козирката на един от складовете, скръстил гневно ръце на хълбока от безсилие. Тогава неволно повдигнах поглед нагоре и… застинах. Но вече не от яд, а от почуда. Защото на грамадния пристанищен кран, издигнал многотонната си метална стрела кажи-речи до небето, съзрях под самата макара между ребрата със стоманените въжета да седи по бански Искра. Провиснала дългокосата си глава през крана, свита на две, тя замечтано гледаше в просторието над Дунава. Какво съзнание за ценността на живота си е имала моята колежка – не знам. Защото то беше изражение на самото безумство. А и какво друго можеше да бъде, освен прикривана лудост? Иначе можеше ли нормален човек, при това жена, да изкачи с такава невиждана сила и безстрашна воля подобна огромна височина. И не поставена там с въжета от хеликоптер, или спусната с ангелски крила, а съвършено сама да преобрази с мощта на характера женската си крехкост, та да стигне безпрепятствено до стоманения връх? Да го изпълзи с гладиаторски подвиг, за да се усамоти и застине

 

като древноримска статуя,

 

загледана в безкрайната водна шир? Като я видях и за миг се смразих. Но не извиках гневно с ругатня, за да не я стресна, а тихо изроних: „Искра, Искра… Слизай бързо…”, махайки й с ръце. Тя ме чу и също тъй, както вероятно бе пропълзяла до върха, като маймунка заслиза по железните ребра на крана, когато едва тогава й отправих обвиненията си. А тя само разстла ангелската си доброта със широка усмивка и… тичешком се устреми към снимачната площадка с актьорите…

После пък в друг филм, който през същата година снимахме в Киноцентъра преживях нещо, което надминава всичката мъжка фантазия, че може да бъде сторено. И то не от коя да е жена, а от Искра, с нейната съвършена скромност, почтеност, възпитание. Та, който и да е мъж, ако преживее подобно нещо, ще остане без дихание и с омекнали нозе, макар че Радой Ралин вече ми беше измислил прякора „Съдбата на жените”…

Беше по обедно време и с Искра и друг мой колега седяхме край тясна масичка в снимачната зала с декорите и говорехме. Това-онова и… се наведох да взема падналата ми под дървената масичка химикалка. Но в същия миг, докато седях на скамейката вляво, плътно притисната от Искра, а тя в средата с колегата от другата й дясна страна, изведнъж с лявата си ръка тя ме стисна за дясната кълка с най-широк обхват на дланта

 

и започна опипващо да ме мачкоти.

 

Докато направо се гипсирах изумен, че подобно нещо може да извърши моята почитана и обична колежка, и то с най-висока морална възвишеност от женска скромност и честност, забелязах, че в същото време със свободната си дясна ръка притиска за лявата кълка и колегата ми. Е, как можех повече да изпитвам уважение и респект от подобна постъпка на жена като Искра, когато моралното съвършенство не позволяваше такова деяние дори, ако обречеността й е да служи като магистрална проститутка. Въздигнах се изпод масата и застинах на мястото си в мълчалива трайност, без да знам какво трябва да изрека или направя. Но в това време ни повикаха да отидем в студийния декор и тримата се устремихме натам. Но едва отмахнали пред себе си висящите тежки пердета на огромната врата, под които и тримата се провряхме и… тя се провеси над мен и още по-сътрисащ за мъжката ми изразеност изрече:

– Чакам те днес в 6 часа вкъщи. Знаеш къде живея. Ще направим нещо…” (а живееше на един от горните етажи на новопостроената тогава жилищна сграда на „Граф Игнатиев”, точно пред Съюза на журналистите). Не отговорих нито с „Да”, нито с „Не”, защото независимо друго, мъжката ми изграденост не се сриваше толкова лесно през годините на младостта.

Като потулих в мълчание решението си да я посетя и с предварителна „тайна” да мълча пред неразделните си приятели къде ще отида и какво евентуално ще правя довечера с колежката си, в определения час натиснах входния звънец на апартамента и… Искра „височайше” ме прикани със широката си усмивка да вляза. Пристъпих в широкия хол, с прозорец към улицата и застанах колебливо в средата къде да седна, какво ще правя след това и пр. Но първото нещо, което натрапчиво забелязах бе, че цялата лява стена до тавана беше затисната

 

от огромен персийски килим.

 

 Имаше ли диван, кресла, маси, столове, картини, библиотеки и пр. не бях в състояние да видя, освен огромния килим на стената. А и не можех дълго да се учудвам и разсъждавам на това, защото тя изведнъж „изкомандва”

– Съблечи се напълно гол и застани прав така…

Какъв ритуал последва след това, няма да детайлизирам. Само ще кажа, че докато продължавах да се чудя какво ще последва нататък, след като ме подкани още два пъти да го сторя и застанах под лампиона като статуя напълно гол, тогава тя с цялото си могъщество на жена и на художничка започна да измерва и да изписва в някакъв лист височината на тялото ми, гръдния кош, раменете, коремната обиколка, краката… Докато се чудех защо го прави, но без да ми обяснява, взех да се питах дали сега пък няма да започне да измерва и „мъжкото ми притежание”, когато пак така внезапно ме подкани да се обличам. А след това, дори без да разменим каквито и други думи, поиска да не казвам това на никого от колегите ни, защото преди това имала да извърши нещо много важно и интересно. Ако станело, тогава щяла да ми каже.

И стана. Но чак след година, когато узнах, че участвала със свой проект в изработката на нов и модерен мъжки костюм по моите физически мерки в Световния конкурс за костюми в Москва, който получил първа награда. Т.е., когато него ден в Киноцентъра ме притискала с дланта си по кълката, сравнявайки я с тази на колегата ми, тя е търсела някаква перфектна физическа съпоставимост на бедрата между двама ни. Понеже и той бил забележителен с тялото си и привлекателен да създаде свой модел по неговите форми, тя поискала по този начин да реши:

 

аз ли да бъда модела, или той.

 

 И затова още в същия миг определила да бъда аз, затова без колебание ме поканила в апартамента си същия ден да вземела и другите й необходими мерки от мен, по които да изгради своя костюм и участва в световния конкурс за мъжка мода.

А костюмът наистина беше недостигнат дотогава като художествено творение, което не мога да опиша: тесен панталон с половин маншети отпред, вталено сако и с две цепки отзад, тесни ревери, три реда черни копчета и пр., съшит от много красив бежаво-сив плат. Но и това нямаше да науча, когато след време тя пак ми каза, че със същият неин костюм, създаден по моите телесни мерки, спечелила първата международна награда в Москва. А за благодарност, че съм „предоставил” тялото си на най-известната българска Модна централа, решили да ми го продадат само срещу… 45 тогавашни лева. Е, откупих го без колебание от малък магазин на Кирков пазар, в който продаваха на намалени цени своите продукти.

А ако не е било истина, което разказах, а лъжа на колежката ми Искра, значи и аз лъжа.

Но каквото и да е, на 8 септември 1967 г. със същия костюм направих сватбеното тържество с днешната си моя съпруга Свобода. А който поиска да го види или колекционира като свое притежание, той стои в дома ми още съвършено запазен и ще му го дам с вълнение.

 

Станко МИХАЙЛОВ, писател и режисьор

Тел. 885-22-69 и 0895/10-40-43, е-мейл: stanko.mih@abv.bg