nabore.bg

70 години след ужаса тя още не може да повярва на спасението си

Жоржана Сергиенкова е на 87 години. Родена е в Унгария и е преживяла Холокоста. Има трудно детство, защото е от еврейски произход. През 1944 г., когато Германия окупира Унгария местят семейството й в гето, а след това в концентрационния лагер Аушвиц в Южна Полша, където губи всичките си роднини. Убитите тук са милион и сто хиляди.

-Г-жо Сергиенкова, знаехте ли къде ви водят, когато тръгнахте със семейството ви от гетото?

-Никой не знаеше. Натовариха ни в конски вагони. От прозорчетата видяхме, че тръгваме на Запад. Стигнахме едно предградие на Виена и там композицията спря за известно време, след това пое на североизток. Бяхме със стари и болни хора, умиращи, млади майки с бебета, лежахме на мръсния под. Не ни даваха храна вода. Надявахме се, че отиваме на работа, и ако има полза от нас ще ни оставят живи. По едно време влакът спря. Оказа се, че сме в Аушвиц. Гушнах баща си, мислех, че ще имам някаква сигурност. Вратите се отвориха и видяхме на площадката немски войници, които казаха – „Слезте веднага! Оставете всичко, каквото имате, багаж, той ще ви бъде изпратен допълнително!“ Трябваше да се редим на опашка отделно мъже и отделно жени. Тогава видях за последен път татко. Веднага ни съобщиха майките с деца и тези, които са болни или неспособни да работят, да отидат на едно място, а тези, които са подходящи за работа - на друга опашка. И аз заедно с майка ми и баба ми решихме, че сме трудоспособни и минахме пред една комисия от немски офицери. Между тях бе и прочутият доктор Менгеле. Отделиха баба от нас, защото бе стара, а аз и майка ми попаднахме при тези, които ще работят.

-Колко годишна бяхте?

-Бях на 14 г., но едро дете. Закараха ни веднага на баня, подстригаха ни и ни дадоха раирани униформи. Първата нощ някои жени не издържаха - започнаха да викат, да тряскат и веднага ги прибираха. Не се знае какво са правили с тях, а когато първият ден излязохме, от съседните бараки ни казаха да не мислим, че тези, с които са ни разделили, са живи. Това беше шок, защото между приятелите ни имаше болни с деца, които са бяха на моите години, но слаби и неподходящи за работа. Били са закарани в газовите камери и после в крематориума. Между тях бе и баба ми. После започнаха проверки да можем да работим - бяхме отслабнали. Бяхме в група с една моя приятелка. Решиха, че и двете сме неподходящи и ни отделиха. Като видях, че ме отделят от мама, зад гърба на немските военни се промъкнах при нея, заедно с приятелката ми, обаче германците забелязаха и започнаха да ни бият с гумени палки и продължиха проверката. Отново се промъкнах при групата на майка ми, но приятелката ми се изплаши. После се оказа, че тези, които са били неподходящи за работа, са били натоварени в един бракуван кораб и ги потопили в морето. Между тях бе и приятелката ми.  

-Как се спасихте?

-През пролетта на 1945 г. ни евакуираха и тръгнахме пеша през гората. По едно време забелязахме, че германците изчезнаха, а ние бяхме голи и гладни. Майка ми, аз  и една група от хора тръгнахме да търсим близко село, за да можем да ядем. На едно място ни приеха. Тогава разбрахме, че войната е свършила.

- Как се оцелява в тези условия?

-Не знам… Със силен дух.

-Какъв бе животът ви след това?

-Като се върнах в Унгария, унгарците не ни приеха добре. Усещаше се, че се боят да не потърсим имотите си, защото всичко ни бе отнето. Не ни пуснаха да влезем у дама, там бе настанено друго семейство.

-Как попаднахте в България?

-Започнах да уча в гимназия, след това висше образование и там се запознах с един български студент – стипендиант. Аз съм инженер по търсене и проучване на нефт и газ. Той ми беше състудент, запознахме се и се оженихме. Веднага като се оженихме приех българско гражданство и като завършихме, ни се роди бебе, но мъжът ми получи повиквателна за казармата. Качих се на самолет с дъщеря ни и пристигнахме в София.

-След всичко преживяно, кой е най-важният урок, който научихте?

-Човек трябва да има физическа и душевна сила да се бори за живота си.

-Кое е най-важното, което бихте казали на младите?

-Да не забравят миналото и дано не се случва подобно ужасно нещо отново, защото това беше наистина трагедия, не само за евреите, а и за човешката цивилизация.

Драгомира ИВАНОВА

Вестник „Златна възраст”