nabore.bg

Тъжната вест ме свари на триста километри от столицата. Но тъжната вест има тази привилегия, да не отминава бързо... Вечерта в 21 часа спря  да удря сърцето на Владо. Съобщи ми го Георги Наков от т.н. ДСБ – движение на социалисти- безделници... Това бе формата на неформалното общуване при  левите ветерани в клуба на „Позитано „20.

Групата осиротя. Наистина. Владо беше и душата и емоцията на тези срещи. Обичаше да се шегува със себе си, с всички около него. Трудно се разбираше кога е сериозен, кога казва нещата на майтап... Дори седмица ,преди да си отиде, казал на Георги: ”Вече бях там, горе... Не ме приемат. Не съм бил още готов...” И с шега с усмивка и с нечовешки болки се оттегли от последната ни среща...

Такива хора обаче трудно ни напускат...

Ние все още живите ще го цитираме, ще напомняме с неговите майтапи, ще разказваме за Панов като за живия образ и подобие на един човек, нещадящ себе си в името на другарството, в името на дадената дума.

Човек с организационен размах, тактичен, весел по нрав, почти същия като Дякона, за когото Ботев беше писал. ”Минал през студентския и младежки печат в комсомолските си години, работил в Софийския градски комитет на БКП като завеждащ отдел „Пропаганда и агитация”, бил заместник генерален директор на Националната телевизия, главен редактор на вестник” Труд”, генерален директор на Националния дворец на културата и заместник министър на културата Владислав Панов е истинска организационна енциклопедия и по опит трудно ще се намери днес подобен партиен и журналистически, въобще културен деец. Това лято щеше да навърши осемдесет години... Осемдесет години, отдадени без остатък на обществената практика, на журналистиката, на културата на България... И сега посмъртно могат да му си присъдят всички неполучени отличия от новото време... Защото новото време,

преходът осакати чувството ни за справедливост,

лиши ни от чувствеността, че край нас има хора, които заслужават повече внимание, заслужават не само уважение и почит... Разбира се, Владо си ги имаше от нас, онези около него. И кой ще забрави пиперливите му шегички, особено в началото на прехода... Ще припомня само един. Времето е в началото на прехода около месеците когато все още вървеше кръглата маса и се лутахме какъв път да поемем. Ахмед Доган е в силата си... Все още действат старите партийни структури...

Владо отива в Районния комитет на БКП Кремиковци. Първи секретар е Недялко Недялков. Панов се представя като пратеник на Ахмед Доган от централата на ДПС.

Ахмед Доган тръгвал на посещение в Кремиковския район... Недялков е неглиже. Лято е. По ризка с къси ръкави. Отива си до вкъщи, сменя си облеклото, слага вратовръзка

и се връща за очакваната среща с Ахмед Доган...

Панов „умира от смях” в съседната канцелария, вижда, че номерът му е минал и звъни от съседния телефон на секретарката, като отменя срещата поради заетост на Доган...

Подобни случаи са десетки, ако не и много повече. Ще има специален дълъг преразказ на подобни майтапи и спомени, защото те не причиняваха стресови ситуации, а само весел непринуден смях, здравословен смях... Особено когато вадеше архивни снимки от пионерски  лагери и школи с детските образи на Владимир Путин, с Барак Обама и други знаменитости от  миналото. Приликите бяха чувствителни, а шегата истинска и бодра...

Лозан ТАКЕВ, София