nabore.bg

* Всеки може да изпадне в беда – помогни му, казва жената родила 12 деца

До нас живее баба Младена. Бе родила дванадесет деца, шест от които починали още като малки. Сега живее в големия град, в гарсониерата си, сама. Често се спирам на мисълта, как е преживяла смъртта на толкова деца и как е имала смелостта да ражда отново след всяка детска смърт. Сега, когато дойдат нейните вече възрастни деца с внуците и правнуците, малката гарсониера едва успява да събере всичката радостна глъчка на толкова много и все близки хора. И разбрах с времето, че бабата ги е раждала, за да устои на битката със смъртта, в която не само е спечелила, но е запазила и бодрия си дух, мъдрия си пример.

Баба Младена е направила три тави баници и се безпокои, че няма да стигнат. Ще дойдат днес хората й. Ще говорят, ще си простят грешките един на друг, ще се нагостят, ще попеят, ще поиграят даже на място ситно хорце. За настроение и за да споделят, че са всички заедно, тук и сега. Преди това жените ще отрупат и подредят масата с какво ли не. Тясно е – една стая. Но стига да побере радостта на всички. Сърцето й пее: „Мамо, бабо, мамо...!” Дори с тревогите. Които не й казват, за да не я тревожат, но тя ги усеща. Колко пъти е умножавала майчиното чувство с всяко от тези деца!

Пита ги направо и ги стъписва. Какво чудно има! Не, никой не й се чуди. И заради нея, пред нейните очи, тук и пред всичките си роднини, всички се пречистват. Разказват, споделят, обясняват разпалено, олеква им и добиват нови сили. Затова днес тук никой не липсва. Като на изповядване пред олтара на живота. И пред мъдростта на майка им.

-                     Бабо, разкажи ни приказка. – Това вече е традиция и всички утихват. Приказката е и за децата и за възрастните. Послушайте само: - Моят дядо беше дърводелец. Не бяхме богати, но не бяхме съвсем бедни. Всяка вечер се събирахме всички заедно около огнището. Всеки зает с нещо. На нас, децата, също бяха дали работа – да намотаваме прежда. Най-близко до огнището седеше дядо ми Ване. До него баба, по-встрани чичо и тате се уговаряха за утрешната работа.

Изведнъж кучето навън лавна и чухме глас. Викаха дядо ми. Но стана баба. Излезе навън и скоро се върна.

-                     Някой те търси – и сядаше на мястото си. Дядо ставаше тежко, излизаше навън. Никой не попита кой го търсеше, а най-голямо беше нашето, детското любопитство. Дядо се връщаше и сядаше. Вечерта продължаваше, както допреди. Никой нищо не ни обясняваше, но ние вече знаехме какво се бе случило. Някой имаше да връща пари на дядо ми и бе дошъл затова. Но нито баба казваше кой е той, нито някой се осмеляваше да попита. Човекът, който бе длъжник на дядо, си оставаше неизвестен. Не биваше да се узнае кой е изпаднал в нужда, колко му е дадено и само на четири очи върнато, без никакви гаранции. Всеки може да изпадне в беда. Помогни му. Няма нужда да се разбира, че си го направил. Направи го с доверие – завършва баба Младена своята своеобразна лекция по морално право.

Но как да приложиш този морален закон днес в нашето трудно, настръхнало, недоверчиво, оскъдно време. Ако дадеш – участваш в “далавера”. Ако нямаш, никой не ти съчувства и не е готов да ти даде. Докога ли ще живеем на вересия, взета от времето? Потъват в размисъл вече порасналите синове и дъщери на баба Младена. Но за да се справят с днешното, за да продължат достойно напред и те трябва да потърсят и изстрадат своята житейска мъдрост, ден след ден, с дело след дело, за да я предадат и на своите внуци. Както даваше своето безценно морално наследство днес баба Младена.

Ще успеем ли да го направим така, както го прави тя? И детството на баба Младена не е било леко – оскъдицата е била непоносима. Днес повече се оплакваме, уплашени и отчаяни за утрешния ден. Но трябва да се живее – доказва ни баба Младена. Вие изберете как. – Достойно или не. Примерът от случката, която ни разказа този път баба Младена е почти неприложим днес, но носи духа и виталността на българина, съчувствието, човеколюбието, готовността за взаимопомощ. Ценности, които, надявам се, не са изчезнали с отминалото столетие. А те са ни нужни, за да оцеляваме и днес. Не само физически. Запазвайки духа, морала и посланието за бъдещето – нашето и на следващите поколения.

Дора  АЛЕКСАНДРОВА, София