nabore.bg

Лични драми

Изповед: Среща със смъртта

За моя дълъг 84-годишен живот 14 пъти почти съм падал в бездната, от която няма връщане

 

Още от тригодишното ми детство до днес преминавах 14 пъти през смъртта: седем давения във вади и в басейни, откъдето ме изваждаха все умрял, а до днешния ми 84-годишен живот останалите: два опита за убийство с брадва и нож, самолетни и автомобилни злополуки над Москва, Минск и в пустинята Мъртвата долина пред Лас Вегас, без да броя рисковите и несполучливи очни операции, такива на белите дробове, след скъсване на главния бронх и още и още… Десетгодишен погребах майка, на 15 – баща, после двамата ми братя, станали жертва като разузнавачи и при изпробване на нов боен снаряд, сестри, племеници, любими жени. Макар и разкъсван от душевни болки и задушаван от сълзи нито веднъж не приведох тяло над обичните ми близки да ги целуна прощално, да коленича молитвено над тях, дори да ги докосна. Вкаменявах се от безмълвие и се затулвах дълбоко в житейската бездна от злини, в която никой не можеше да види мъката ми. Направих го чак на 15 ноември 2015 г. в 13.30 часа в софийската черква „Седмочисленици” и което никога не бях дори помислил, че мога да го сторя…

Или макар и вече в пълна физическа изнемога от връхлетели нови болестни сътресения, още в мига, когато научих за смъртта на моя отколешен колега и приятел, кинорежисьора Петър Донев, позвъних на сина му Иван да узная къде и кога ще бъде поклонението му, след което с върховно усилие се устремих натам. Пред входа на храма се бяха вече насъбрали двамата му снажни синове-близнаци, десетки техни близки, колеги, очаквайки да влязат вътре. В този момент свалиха от колата ковчега и го понесоха към ритуалната зала. А само след минути ги последвах и аз. Поставен вече пред олтара в напълно празно църковно обиталище пристъпих към ковчега и застанах над над него с моя вече мъртъв приятел със затворени очи и брадясало лице, както ходеше от години. Не бяхме се виждали повече от 7-8 години от последната ни среща на малкото пазарче до румънското посолство, на която присъстваше и актьорът Анани Явашев. А поводът беше да дам на Петьо копие от режисьорския му игрален филм „Морето”, който с огромно усилие взех от директора на филмовия архив Пламен Масларов. А защо го направих? Защото цели десетилетия филмът стоеше „заключен” по складовете за зрителски показ, а и Петьо го нямаше като негов сътворител. Но не само това. А защото с общия ни и обичан актьор Стефан Данаилов-Ламбо през лятото на 1967 г. изпълнявахме двете роли на журналисти в него, заедно с чаровната Северина Тенева, Ицхак Финци, Евстати Стратев и дебютното филмово изпълнение на Боряна Баракова с изумителните си телесни съвършенства като „Мис България”. А филмът беше заснет под завидното операторско майсторство на Борис Янакиев, по сценарий на Георги Бранев, музика Кирил Дончев и др. известни личности от българското киносъсловие от онова време. През цялото лято го снимахме във Варна и Бургас, като с Ламбо живеехме в една хотелска стая пред самото море в „Дружба”. А как стана така, че трябваше и аз да се заиграя с Ламбо в задирянето на Боряна: той с неговата безупречна мъжка красота, а аз с моята ”антиподна” физико-лицева изразеност? Е, имах вече опит в няколко други филми с главни епизодични роли. Но това не беше достатъчно. И особено, че с Петьо Донев дотогава не бяхме не повече от колеги в игралната студия. Но дали вече ме е бил виждал дотогава в други продукции – не знам. Но него ден бях отишъл в кинематографията при зам. генералния директор проф. Владо Каракашев. На излизане обаче от кабинета му, се срещнахме с Петьо, който с щедра усмивка ме спря и изрече, че отивал при „шефа” ни Каракашев да го уведоми, че ме избрал за партньорската роля в бъдещия си филм заедно с Ламбо. Заговорихме това-онова, приех поканата му и… след дни започнахме снимането му, от който момент започна и нашето многогодишно приятелство…

А на този ден, когато пристъпих към ковчега на вече мъртвия ми приятел, извърших нещо неподозирано. След като (вече го казах по-горе) никога в живота си при погребението на толкова скъпи и кръвни мои близки не бях привеждал тяло, нито докосвал, сега се надвесих над моя мъртъв приятел, улових го за дясната ръка с моята, стиснах и… произнесох шепотно: „Защо тръгваш без мен, бе Петьо? Защо не ме изкача още малко, та заедно да полетим към вечността на синевата?” Многократно бях слушал досега, че след всяка смърт тялото на мъртвия се вледенява, но никога досега не бях изпитвал това чувство. Защото ръката на моя приятел беше наистина ледено студена като мрамор в античен храм, сякаш никога не е познавал топлината на човешкия Дух, нито волността на избора коя от всичките свои близки ще направи съпричастни на своята духовна възвишеност, нито да ги дари с топлината на небесната светлина? Но как можех досега да не облъхна с нежност, обич и синовна жертвеност собствените си родители, братя, сестри при прощаването си с тях, а сега с искрящ поток от душевна чистота да надскоча мрачните земни дебри? Защо го направих наистина? Как досега прескачах всичките каменисти зъбери, без да оставя дори клетчица от своята същност, а сега го сторих? Страх от смъртта ли е било да не го правя? Или неспособност да се въздигна над нея? Или умъртвено чувство да се отплащам с нежност, обич и добрина на кръвните ми близки? Или вкостено сърце да се издигна до висотата на техните поднебесни подножия? Не знам и не разбрах житейските повели. Само осъзнах, че вече и аз съм могъл да се надмогвам над страховете от смъртта, но едва след като проумях, че над нея може да възкръсва и добротата с нейната свещенна духовна извисеност, каквато завидно притежаваше и моят дългогодишен приятел и колега Петър Донев.

 

Станко МИХАЙЛОВ, писател и режисьор


Станко Михайлов, писател и режисьор

Станко Михайлов, писател и режисьор

Петър Донев, сценарист и режисьор

Петър Донев, сценарист и режисьор

Една от срещите на Петър Донев (вляво) с публиката. Вдясно е певицата и актрисата Камелия Тодорова.

Една от срещите на Петър Донев (вляво) с публиката. Вдясно е певицата и актрисата Камелия Тодорова.