nabore.bg

Лични драми

Откровено: Изповед на малкия партизанин (втора част)

(Продължение)

 

А през същото лято на 1944 г. бях само на 13 години и 5 месеца. Свикнал да споделям всичко с тате без никакъв страх, че мога да бъда наказан за каквото и да е аз му споделих заканата си. А той никога не ми се караше, ругал или удрял, затова всичко му казвах и правех според волята, желанията и капризите си. Дори понякога да заслужавах плесници за някои неизбежни детски немирства, той само ме поглеждаше и отронваше нравоучително: “Бий магаре ­ по-магаре!” и с това свършваше всичко. Замълчаваше, затваряше се в себе си и нищо повече не казваше. Но тъй като мъчително тежко изстрадвах мълчанието и стаената му болка, какво ли не правех да отида при него уж да го запитам за нещо, а после да го хвана за ръката. След това той мигом се разтапяше и... отношенията ни отново ставаха такива, каквито винаги биваха.

 

Освен това тате имаше силно доверие,

 

 гордост и обич към мен като негов единствен син от общо четирите му деца: три дъщери от първата му жена, паднала в кладенец и се удавила, а най-голямата пък умряла още през моминството си. Освен това беше изтъкан от завидно спокойствие и физическа сила! Притежаваше такива съвършенни пропорции от красиво и силно мъжко тяло! Такава непоклатима психическа устойчивост, че и на тези мои години не мога да се начудя откъде е вземал тази чиличена мощ, търпимост и мъдрост да ме разбира, прощава и дарява с пословична душевна щедрост, когато все пак бях невръстно момче.

Така беше и сега. Когато реших да ставам шумкар, в същия миг му казах, че ще избягам на Бузлуджа да отмъстя за бате Митю. Ако друг баща беше чул тези думи сигурно щеше да стисне врата на детето си, да го заключи в избата и още не знам какво друго би направил. А той само ме погледна с тънка блескавина в кафявите си очи и знаейки, че щом съм го казал, ще го направя, познавайки упорството и твърдостта ми, изрече с много сдържана ирония:

­ А, имаш ли пушка, патрони, торба с хляб, топла завивка?...

Това и нищо друго. А не да каже, че съм малък, слаб физически и по този начин да ме възпре от намерението. Защото все пак това е крайно опасно решение, при което може да ме ранят при битки, да загина,

 

или пък да ме заловят и вляза в затвора,

 

 където ще ме бият, мъчат и пр.

Разказвам това за баща си и до сега не мога да разбера нрава, философията и титаническата му душевна твърдина, задето е бил такъв. Изричам с неистова обич огромната си възхита и гордост от него, но не мога да разбера защо е бил такъв? Дали за това, че през младите си години още през Първата световна война е лежал в затвора Дедиагач, Сереско, гръцка Македония със смъртна присъда заради комунистическите си убеждения, но спасен после от Добри Терпешев, поел вината върху себе си? Дали защото бе преминал през три войни и станал носител на три ордена за храброст като кандидат-офицер и командир на картечна рота, когато при турската обсада пред очите му загиват всичките му 140 войници, а той пада смъртно ранен и цялата му коса окапва в каската само за едно денонощие ­ също не знам. Знам само, че беше разсъдъчен в делата и думите си, изтезаващо работлив, грижлив и отзивчив за всеки чужди повик, без никога да трепне мигла от страх или слабост. Не беше горделив и наперен на думи и поведение като мен, какъвто съм и до днес по нрав, нито да говори щяло и нещяло. Да посещава заведения. Шумни сборища. Да пие, пуше и пр. Не дружеше с всекиго, а избираше приятелите си измежду десетките ­ най-умните, честни, интелигентни, уважавани.

Така беше и сега. Тате зададе въпросите си и без да изрече нищо повече

 

приведе глава да чуе отговорите ми.

 

 Аз казах каквото мислех с импулсивния си момчешки акъл и веднага се стрелнах да създавам детска шумкарска чета от най-близките си и обични приятели.

Пръв сред тях беше Стефан Илчев, когото неведнъж укривах и хранех вкъщи с картофи на тавана от жестоките побоища на баща му бай Илю, които му нанасяше при всяка негова немирна проява. Казах на Стефан плана си: кога ще бягаме в Стара планина, какво ще правим и пр. и понеже имах огромно влияние над него, с предано покорство да върши всичко, което му кажех, той начаса заклати глава в знак на съгласие. От своя страна той пък предложи да включа в “четата” и братовчеда му Малкия Колю, който не се отделяше от него ­ опърпано, вечно гладно, слабо като гардже и сополиво дете на 10-11 години без баща. Поканих и други двама-трима мои приятели, но те оттказаха. Тогава се насочих към сина на наш квартирант-музикант от Пловдив, дошъл да гостува на баща си през лятната училищна ваканция.

Като стъкмих само за няколко часа четата от четири души с мен начело, “дадох команда” всички да се снабдят с бинт, памук и шише с йод за превръзки при евентуално раняване в очакваните битки с полицията. Отделно от това всеки

 

трябваше да се въоръжи с ловджийски нож,

 

 малко черже за нощна завивка в шумата, но... без никакъв хляб. И непременно да бъде бос и по къси долни гащети, за да не събуждаме подозрение, ако ни хванат, когато ще се промъкваме през полицейските блокади на околните села до Стара планина. Ако пък ни заклещи полицията, ще казваме, че сме тръгнали да сечем пръти за овчарски скокове. А йодът, бинтовете и пр. да ни служат в случай, че се порежем при дялането на тоягите. Аз имах всичко готово и нямах нужда от попълнение. Но Стефан и Малкия Колю от беднотия и мизерия нямаха и мравки по домовете си. И като нямаха пари да закупят от градската аптека на чичо Цаню Козлев бинтовете, памука и шишетата с йод, вечерта двамата влезли в зайчарника на бай Спас обущара ­ бащата на другия ни махленски приятел Митю Кунения, с цел на заранта да продадат на пазара откраднатите два заека и с парите да закупят необходимите “боеприпаси”.

Хубаво, ама аз едно разпореждах като “главатар на шумкарската чета”, те друго кроели. Бай Спас ги заловил още в мига при опита на кражбата и… на заранта цялата махала вече знаеше за подвига им. Пловдивското пък момче ­ свито, страхливо, незнаещо какво да прави, макар и на години колкото мен, нищо не купил, нито посмял да поиска пари от баща си...

 

Станко МИХАЙЛОВ

  

(Следва продължение)

 


Станко Михайлов, писател и режисьор

Станко Михайлов, писател и режисьор