Лични драми
- search
- Всички
Откровено: Изповед на малкия партизанин (трета част)
(Продължение)
Когато определих къде и в колко часа на другия ден всички да дойдат пред кварталната бакалница на бай Бончо, за да поемем към Бузлуджа, и тримата се изтъпанчиха пред мен боси, полуголи, без бинтове, ножове и чержета. Докато аз бях напълно “въоръжен” с всичко, освен бос и по къси черни гащета, с едно малко черже на гръб като раница, вързано с книжен канап. В него бях напъхал туристическият си нож с компас на дръжката, кутия с кибрит и още други полезни дреболии. Подсмърчих няколко пъти намръщен пред моите “четници” и без никак да се бавиме поехме към Царската чешма в центъра на града. Напихме се с ледено студената вода до заушките и...
Нататък историята ще съкратя. Защото освен, че е дълга и припадащо комична, но иска много време да я разказвам. Важното е, че четиримата, поведени от мен, зацепихме пеша през близките села Енина, Шипка и се насочихме към легендарния връх Орлово гнездо, откъдето после по билото щях да поведа “четата” към връх Бузлуджа (На Орлово гнездо пък дядо ми Иван по майчина линия се е бил легендарен герой като опълченец, станал такъв само на 14 годишна възраст и най-младият от всички други пълченци).
Целият ден бродихме от дере в дере и от връх на връх в зиг-заг, за да заблудим “врага”: гладни, жадни и облещени от умора, докато най-сетне стигнахме в подножието на Орлово гнездо под самия паметник Свети Никола. Нямахме сили да откъснем дори листо кисилец или лапад, та да утолим глада.
А трябваше да направим колиба
за пренощуване до заранта, за да се отправим към варницата на Бузлуджа, където очаквах да намерим шумкарите. Освен това да търсим наоколо из тъмните дерета вода за пиене, да зазапалим огън, защото още щом залезе слънцето, студът мигом връхлетя и ние целите се вкочанихме. Но моите “четници” не можеха да се прозеят от глад, жажда и умора. Тогава с какви сили ще сечем клони за колибата и за огъня с туристическият ми нож, или пък да търсим вода из недостъпните дерета, когато и тримата мигом се натъркаляха по камънаците, с пробола тук-там тънка тревица изпод тях. И като нямаше как и кой да свърши това, започнах сам да сеча борови клони и да правя колибата, да кладя огън, да търся вода из деретата (днешните нашенски “герои” от Сървайвър ряпа да ядат със своето оскъдно житейско знание, битова безпросветност, непохватност и физическа немощ).
Нощта изкарахме на месечина покрай огъня, който час по час загасваше. Защото този от “шумкарите”, който поставях за пост през един час, веднага заспиваше и нямаше кой да го поддържа, та трябваше и това пак аз да правя.
С опрени боси пети на напечените камъни на огнището дочакахме изгрева, когато се спусна ледената роса. Студът стана непоносим, а Малкия Колю и момчето от Пловдив надуха гайдите. Реват, пищят и искат веднага да се връщаме и да отидат при майките си вкъщи. Те имаха, но аз като нямах за кого да плача? Не плачеше и Стефан, защото върнеше ли се у тях, едноокият му баща бай Илю щеше жив да го одере като гергьовско агне. Видях се в чудо. Накрая осъзнах, че не мога да спася положението, дадох команда да се връщаме и... всички като козлета полетяхме
надолу по каменистата стръмнина към Шипка.
Но понеже беше адски студено, а тревата почти заскрежена от сутришната роса, щом потичахме десетина-двайсет метра и краката ни арктически замръзваха. Тогава мигом спирахме пред изпъкналите и заоблени камъни да се постоплим за миг от вече обгрените от първите лъчи на слънцето и отново политахме надолу по стръмнините към село Шипка, откъдето едва привечер се прибрахме по домовете си…
Така безславно завърши нашето “шумкарство” или “партизанство” по днешно му, ала пак не спрях дотук. Вкъщи нищо не понесох от тате, освен добрата му снисходително-иронична усмивка. Но милият ми приятел Стефан целият беше одран до кокал от боя на баща му с бодлива сливова пръчка по съвършено голото му тяло, та повече от седмица-две трябваше отново да го укривам у нас на тавана като нелегален, докато затихнат раните му. Тревожех се за него, съчувствах му, хранех го с варени картофи, защото нямахме хляб, но това стигаше ли.
Не стигаше и моето немирство. Като дойде Девети септември 1944 г. и новата комунистическа власт укрепи управлението си под щиковете на Червената армия, след две години заедно с моята съседка Тинка Драганова дъщерята на бай Драган дърводелеца, при когото през лятната ваканция ковях налъми и щайги за плодове, решихме да създадем градско ремсово дружество на името на убития бате Митю, за когото продължавах неотмъстено да тъжа. Набрахме учредителни членове измежду приятели, регистрирахме го в градския комитет на РМС и го кръстихме на неговото име “Димитър Костов” (тогавашен секретар пък беше бъдещият комунистически функционер Иван Абаджиев). А на 18.IХ.1946 г. ми издадоха членската карта под № 007383, че съм приет за член на Работнически младежки съюз, като заедно с това станах и „Заведущ агитация и пропаганда”, като с всичко друго се занимавах и
с разпространението на вестник „Младежка искра”.
На другата година пък, когато баща ми почина и се преместих да живея при омъжената ми сестра Мария в Бургас, със същата членска карта станах член и на бургаското градско ремсово дружество “Атанас Манчев”. При приемането ми, освен представените документи, трябваше публично да разкажа пред препълнения салон кой съм, какъв съм, какъв актив имам като ремсист, кои и какви са родителите ми и т.н. Разказах всичко подробно за баща ми като политически затворник и семейството ми, за убития ми брат Стоян в Македония като разузнавач и пр., като не отминах и за “шумкарския ми подвиг”, без да отминавам учредяването на ремсовото ни дружество на името на бате Митю, активността ми в него и пр. Но секретарят ни Тодор Атанасов станал вече по-късно известен художник, добро, възпитано и сърцато момче и вродено накуцващ с единия крак, само щом чу разказа ми и още на другия ден ме извика в Градския комитет на РМС да дам писмени данни за себе си като “организатор и командир на детска партизанска чета” заедно с имената и адресите на “съпартизаните” си. Искали го неотложно да направя, защото щели да ме предложат, признаят и обявят чрез централния младежки комитет за национален герой-дете...
Е, нататък спирам. Защото от срам мигом отказах да ме правят такъв. И за да не ме търсят повече, а и понеже по нрав и до днес не обичам публичен показ, трибуни, осветление, камери, микрофони и пр., самоволно напуснах дружеството, което членство възстанових с големи усилия чак на следващата година в друго ремсово дружество в кв. Комлука. А то пък се ръководеше от бъдещия литературен критик и професор в Търновския университет Николай Георгиев, с когото веднага станахме неразделни приятели. А поводът беше, че при градска дискусия за войните и вършените жестокости по света, но главно за Втората световна война, аз изразих необоримата си теза, че през следващите исторически времена неизбежно
ще има и трета Световна война,
която теза бях възприел от току-що излязлата у нас книга „Атомна война” на американския учен и писател Проф. Блякет, въпреки, че едва бях навършил 17 години.
А след години пък, под същия патрон “Атанас Манчев”, щях да бъда приет за член на литературния кръжок, ръководен пак от поменатия горе мой приятел Николай Георгиев. След него пък продължи писателя Николай Фол, дошъл от София като драматург на театъра ни „Адриана Будевска”. Заедно с това чести лекторски гостувания ни правеха тогавашните мастити автори Стоян Ц. Даскалов, Валери Петров, Орлин Василев, Ламар…
А сред мечтаещите да станат и се утвърдят като бъдещи поети и писатели бяха поетите Христо Фотев, Никола Инджов, Илия Буржев, Стойчо Гоцев и още други ярко изявили се през по-късните години наши автори.
Но дали и моето име сред техните ще остане паметно като изредените горе приятели и колеги, или ще се заличи като шумкарството ми от детството, това ще решат бъдните дни?
Станко МИХАЙЛОВ, София
Тел. 885-22-69 или 0895-10-40-43