nabore.bg

Поради военната среда, в която живеех през онези години в Казанлък, нямаше дете от моята „Калпакчийска махала” под гарата да не познава всички видове бойни пушки, саби, пистолети, патрони, ножове, газови маски, каски, картечници, щикове и др., които се произвеждаха във военния Арсенал. Лично аз имах освен войнишки нож, но и действаш боен пистолет с барабан, газова маска, паласки, патрони, компас, ракети и др., които държах в нощното си шкафче под погледите на тате, но без да ги крия от него. По този начин опознах до съвършенство и всички марки на военните самолети, камионите, оръдията, танковите, верижните влекачи, електрокарите, прожекторите и още какво ли не, освен че всички деца от махалата играехме из окопите, бункерите и по стрелбищата. Аз пък, поради близостта на къщата ни с него не само че почти не излизах от огромната му територия още от малък, когато ходех в тамошната детска забавачница, но майка ми, брат ми Георги като военен пиротехник, двете снахи, сестра ми Мария и други роднини работеха все в Арсенала.

Там беше и плажът, където лете се къпехме и няколко пъти се давех. Там също играехме из бункерите и окопите. До късно вечер стояхме и край големите противосамолетни прожектори с мощните си прослушвателни апарати, когато

войниците правеха нощно учение.

А изпадахме в умопомрачаваща възбуда, когато в тъмното небе откриеха “неприятелски самолет”, а миг след това оръдията започваха залпово да стрелят...

Играехме и футбол. Аз не бях много по ритането, а по тичането, овчарските скокове с дълги пръти, дялани от самите нас, скачането над трапове и дълбоки локви, стрелба с лъкове и копия. А когато ритахме топка винаги заемах мястото на десен бек или на вратар.

Често към нашите детски волности, но главно във футболната игра, се включваше и един батко на име Димитър, известен с прякора Митю Фита. Не знам защо му викаха така, но аз много го обичах заради неговата доброта, внимание и грижовност към нас по-малките. Беше висок, красив, с тъмно продълговато лице и винаги се носеше елегантно облечен. Живееше малко по-далеч от нашата улица, но винаги идваше да рита при нас с моите другарчета. Ако тогава бях на 11-12 години, той сигурно е бил на 16-17. Вече работеше, но къде, какво ­ не знам.

В замяна на това много добре познавах баща му чичо Коста, преселник от Македония. Тате беше предприемач-строител и той работеше при него в разширението на механо-техническата гимназия, строежа на мостовете на Старата река и тютюневите сушилни извън града, на калпакчийското училище, каракачанските къщи и др.

Чичо Коста

беше много беден човек

на средна възраст, семеен, неграмотен, но разговорчив, сърдечен и с весел нрав. Него също обичах и когато отивах на някои от строежите при тате (майка ми беше вече умряла през 1942 г., войната между Германия и Русия беше започнала и гладът подгони мало и голямо из цялата страна), той ми даваше парче черен домашен ръжен хляб, който въпреки моята патологична гнусливост и капризност много ми се услаждаше.

След като на връх Света Богородица през 1943 г.(28 август) цар Борис III умря, в града се заговори, че в Стара планина вече се появили първите шумкари, както тогава наричаха партизаните, които нападали мандрите и воювали из горите с полицията. Мина още някое време, когато през лятото на 1944 г. се разчу, че бате Митю бил убит от полицаите край варницата на връх Бузлуджа. Узнали, че в нея се криели шумкари, те ги заградила, нападнали и... бате Митко единствен от всички пада убит. Чух злокобната вест и… от сърцето ми потече кръв от болка и мъка. Не знаех как, кога и защо бате Митко е станал шумкар. Но узнавайки, че вече е убит, че няма никога повече да го видя, да ритаме топка, да ме прегърне през рамото и да ми говори закрилнически с най-приятелски глас, гледайки ме с добрите си и красиви очи, душата ми изведнъж заскимтя за мъст. Не знаех кои са убийците, как изглеждат, къде се укриват, колко са на брой и т.н., нито пък съзнавах, че съм още съвсем малък и слаб за подобно решение. Стигаше ми само да знам, че са убили обичния ми бате Митко. Че е умрял толкова млад, добър, красив, и то буквално още на първия ден, след като станал шумкар (така се заговори по-късно. Че през лятото отишъл да работи във варницата и когато шумкарите я нападнали за храна, той веднага се присъеденил към тях. После полицията заградила варницата, предприела нападение и в престрелката той загинал). Готов на всяка цена да си отмъстя, дори ако и аз загина, на часа реших и аз да стана шумкар...

Станко МИХАЙЛОВ, София

(Следва продължение)

-------------

Станко Михайлов е роден на 3 април 1931 г. Той е белетрист, поет, актьор, сценарист, режисьор, театровед, народен представител в 39. Народно събрание. Работил е в Бургас като пом.-началник на митнически отдел и завеждащ отдел в “Деспред” към Министерството на външната търговия, окръжен творчески секретар на културните дейци, областен старши методист-театровед и завеждащ “Театрална секция” в Окръжния отдел “Просвета и култура”, окръжен председател на културно-военно шефската комисия към МНО, окръжен председател на секция “Тенис на маса”, председател на комисията по изучаване историческото минало на Бургас и окръга, окръжен кореспондент на вестниците “Народна култура”, “Литературен фронт”, ”ДОСО”, “Черноморски фар”, на списанията “Театър”, “Естрада”, “Художествена самодейност” и други. След одобрен сценарий за игрален филм на Първия национален конкурс за киносценарии през 1957 г. и преместването му в София в края на 1962 г., до пенсионирането му през 1991 г., работи в “Българска кинематография” и „Българска телевизия” като асистент режисьор, актьор, сценарист, режисьор. Има заснети като режисьор по свои сценарии около трийсет научнопопулярни и художествено-документални филма, игрални новели, сатирични кинофокуси. Сред по-значимите и наградени са “Аспаруховци”, „Хайде, хаирлия да е”, “Синове Божии”, “Два живота в полет”, “Обичам те, живот” (документална новела за поета Дамян Дамянов), четирисерийния телевизионен филм “Спасете децата” и други. Автор е на около трийсет книги: “В строя” и “Застинали сълзи” – стихове, романите “Депресия”, “Солени очи”, “Мъжки грехове”, “Криволици”, “Плачи, приятелю” (за поета Дамян Дамянов), “Под просешките дрехи”, “Небе за добро”, “Окото на мъжа”, „Пустинна самота” и други, както и пътеписите за САЩ “Сбогом, илюзии” и “Отвъд океана”, театралните пиеси “43-мата”, “Първите”, “Пустите клисурци”, ”Тотоман”; биографии на видни наши и чуждестранни исторически личности, сред които двутомникът „Цар Симеон II”, „Княгиня Мария Луиза” (в съавторство с Диана Димих) и други. Превеждан в чужбина и носител на наши и чужди литературни и филмови награди. Само при излъчването на филма му “Родени за мъжество” в СССР според статистиката за гледаемост, и то в едно филмово време, творбата е била гледана от 43 милиона зрители. Бурният интерес към филма е предизвикан от киноразказа за трагичната съдба на международна група от двайсет и едно деца на световноизвестни личности, обявени за убити и безследно изчезнали в пламъците на Втората световна война – жертви на хитлеризма и сталинизма. След като ги търси и открива в продължение на трийсет и три години, с пряката помощ на писателката Диана Димих, бившия министър на културата Георги Йорданов и председателя на БЧК д-р Кирил Игнатов, Станко Михайлов създава своята филмова телевизионна поредица. На същата тема заедно с Диана Димих издават четири документални тома „Спасените” от 1300 страници. Върху тази книга Китай снима игралния филм “Червената вишна”, спечелил първа награда за женска роля на Националния филмов фестивал в Шанхай. Журналистката от в. “Торнадо” Еми Мариянска в поредица интервюта пише следното: „… Станко Михайлов е известен културтрегер от годините на соца – близък приятел с класици на българската култура като Дамян Дамянов, Георги Джагаров, Радой Ралин, с режисьорите Никола Корабов и Володя Янчев, с Блага Димитрова и Елисавета Багряна, Владимир Каракашев и много други култови личности от нашия културен и обществен живот… Той е известен и като “Царският биограф” заради книгите му за Симеон Сакскобургготски, в съавторство с Диана Димих, и депутатството му в 39-ото Народно събрание от листата на НДСВ...”