nabore.bg

А за баба ми Тодорка и за хилядите българи, загинали през зимата на 1943-1944 г. мемориал все още няма

Две могили е родното село на баба ми, където сме евакуирани след бомбардировката на София на 10 януари 1944-та. Приютила ни е нейната братовчедка баба Райка. Мъжкарана, без пистолета, препасан на кръста не мърда никъде; не мъжът й, а тя оре, той води воловете; тя, а не той юнашки повдига стръката на каруцата за да я измъкне от коловоз. Дядо Йордан е някак по-нежен, солист е в селската оперета /да, в село Две могили през 1944 г имаше и оперета към читалището/, по време на Първата световна война е бил в плен на французите. Слушам със зяпнала уста разказите му за едни черни хора сенегалци, които го пленили. А баба Райка е взела мене и сестричето ми на колене и ни дундурика:”Дунди, дунди дундаки, черна котка с мустаки”. Милата,

не е имала късмета да бъде майка.

(Нравоучително отклонение. Ние, както хиляди столичани избягахме от София под бомбите. Приютиха ни близки и далечни роднини, или просто милостиви хора. Отстъпваха ни най-хубавата си стая, сбутвайки се натясно в друга. Деляха с бежанците небогатата си трапеза. Дундурикаха чуждите деца като свои.

Милиони, казват над два, побегнаха от бомбите в Сирия през последните години. Десетина хиляди от тези нещастници се добраха до България. Намериха се българи, които като баба Райка, доброволно приютиха в дома си хората в неволя. Държавата прави каквото може. Но се намериха и то немалко българи, че и цели политически партии, за които състраданието, човещината, солидарността са не просто чужди, непонятни, а са направо вредни. И за да се аргументират викат на помощ лицемерието, заиграват с най-долни инстинкти: националните ни интереси са под заплаха, харчим по 1000 лв месечно за бежанец,

а нашите пенсионери мизерстват...

И после, в 1944 българи са приютявали българи, а сега тези са сирийци.

Но са човеци, възрастни и деца, хора).   

От време навреме татко идваше от София да ни види. Поредният път, в началото на април ни каза, че къщичката ни на „Св. Георги Софийски” 50 я няма. Бомба паднала директно върху съседите от № 52, същата, стабилната, двуетажната, в мазето на която се криехме. Там сега имало кратер, а експлозията не само срутила нашата къща, а стоварила върху нея тухли, керемиди, пръст от  разрушения дом на съседа Мутафчийски. Все пак когато се прибрахме в София в късната есен на 1944, къщичката беше на мястото си, възстановена от татко и дядо, с помощта на съседи и  приятели. Е, малко набързо и непрофесионално бяха строили, та впоследствие влагата, просмукваща се от нестабилните основи, рисуваше причудливи тъмни петна по стените. И дълги години през зимите бомбеният кратер у съседния двор се превръщаше в пързалка, толкова беше дълбок. А ските ни – „бъчонки” - бяха две дъги от бъчва с приковани на тях каишки от налъми,

да ме извинява младото поколение,

но да потърси по речниците що значи „налъм”. 

А в Две могили животът следваше селския си ритъм – коситба, жътва, през август баба Райка „колеше” вече дини, но преди да я заколи ни караше да познаем каква ще е - червена или жълта – да, по онова време се случваха, и то доста често,и жълти дини. Не ни притесняваше бученето на прелитащи ята самолети, които, както си говореха възрастните, отивали да бомбардират петролния център в Плоещ, в Румъния. Само баба Райка духваше пламъка на газената лампа. Не сме чували, или не сме обръщали внимание на оръдейните изстрели на българската противовъздушна артилерия, но в един случай станахме свидетели как един поразен самолет се устремява към земята, оставяйки диря от пушек след себе си. А в небето се люшна и парашут, понесе се към баира Дрянкорурусу. Ареф, турчето, което беше ратай на баба Райка и водеше воловете на каруцата, в която се возехме, закачи набързо синджира на ярема и отпраши натам,

където падаше парашутистът.

 Хич и не се трогна от хокането на баба Райка. Години по-късно намерих скътана  на тавана от нашите моя рисунка: в първия момент си помислих: какъв глупак съм бил – нарисувал съм парашутиста над падащия самолет. А то просто съм бил реалист: естествено, че самолетът пада по-бързо от парашутиста и затова съм го нарисувал под него.

С баира Дрянкорусу е свързан и друг мой спомен. Баба Райка имаше нива там, били сме за млечна царевица, когато видяхме по пътя в ниското да вдига прахоляк един кабриолет. Беше на един от многобройните братовчеди на баба ми, Стоян Зикото, човек заможен, впоследствие дори го бяха обявили за кулак. В момента, в който го видя, баба ми падна на колене, започна да бие земята с пестници и да нарежда: ”Сестрицата ми, сестрицата ми!” Атеист съм, не съм и твърде суеверен, но нямам обяснение как баба Мария от разстояние поне 200 м усети, че Зикото носи трагична вест: сестра й, баба Тодорка е загинала от бомба в Русе. Англоамериканците на връщане от бомбардировките на Плоещ,

хвърляли по някоя изостанала им бомба върху Русе.

В една от стаите на „Св. Георги Софийски” 50 допреди бомбардировките имаше портрет на млад хубав мъж с вирнати нагоре мустачки. Димитър, брат на баба ми, тя винаги го наричаше „братчето ми”, убит в Първата световна война. А през лятото на 1944-та Втората отне и сестра й.  Не доживя баба Мария да види как на едно доста лично място в един доста престижен квартал на София бе издигнат паметник на американски летци,бомбардирали  България и загинали в нейното небе.

За баба Тодорка и за хилядите българи, загинали от бомбардировките в 1943-1944 г паметник все още няма.

Константин ИВАНОВ