nabore.bg

Тежката дума

Исторически ракурси: Какво не ни достига, за да сме „бели хора“?

Нито един наш политик, не попита бюрократите от Брюксел: „Признавате ли православно-славянската цивилизация за европейска?"

                                                

В началото на т..нар.“преход“ всички публично известни „демократи“ ни убеждаваха, че като влезем в „Европа“, ще заживеем като „бели хора“. Е, време е да си спомним, че и в миналото сме влизали в „Европа“, тоест, в съюз с държави от  католическо-протестантския Запад, но не сме станали „бели“, а все е ставало така, както се шегува в една своя статия дядо Славейков, имайки предвид нас, българите. „Попитали гарвана: „Как ти отиват, галуне, децата? – „Колкото по отиват, толкова по черни стават“- отвърнал той.

Първото „влизане в „Европа“ е участието ни в Първата световна война. В нея България влиза, без да иска, тоест по-голямата част от българския народ, както и от българските политици са противници на обвързването с Централните сили, което значи – война с Русия. Но надделяват онези, които се обзети от желанието за отмъщение, за военен реванш /„Съюзници разбойници, ний люто ще си отмъстим…“/.

В изборите, проведени през 1914 г.,

 

се случва нещо безпрецедентно:

 

подготвени от властите в Османската империя, турци и мюсюлмани от Родопите и новоприсъединената територия на Западна Тракия масово гласуват за „либералната концентрация“, която печели изборите с минимална преднина (129 депутати срещу 116 на опозицията). Като имаме предвид ниския процент на гласуване, можем да направим извода, че зад правителството стои много малка част от българите.

Има един момент, когато не достига много малко, за да бъде бламирано правителството и така да бъде избегната втората национална катастрофа. Но това „малко“ има фундаментална причина, до която ще стигнем накрая.

 В средата на юли 1916 г. в Народното събрание се обсъжда законопроект относно бюджета. Опозицията се обединява около предложението на Ал. Малинов да не гласува законопроекта, докато правителството не внесе законопроект за прехраната на армията и народа, тъй като и едните, и другите гладуват.

На това заседание присъства генерал Сава Савов и като адютант на царя, си води бележки, за да му докладва. В спомените си генерал Савов твърди, че в дневниците на Народното събрание „е фалшифицирана сцената, която се разигра тоя ден между опозицията и правителството“.

Това е важно сведение, а твърдението на генерал Савов се потвърждава освен от документи, най-вече от продължението на тази сцена през следващите месеци – съдебния процес срещу Н. Генадиев и неговото убийство през 1923 г.

 Ето го съществения момент от тази сцена:

 „Последен говори д-р Никола Генадиев, който дотогава поддържаше правителството и който заяви, че и той със своята група от 17 народни представители се присъединява към опозицията, следователно правителството, което имаше само 14 гласа болшинство, остана в меншество.

Изявлението на д-р Генадиев смути правителството и болшинството. Стана малка схватка между опозицията и правителствените депутати. В тая суматоха д-р Вачев, тогава председател на камарата, се опита да гласува законопроекта и обяви мнозинство, макар че явно се виждаше меншеството. Опозицията протестира с викове: „Меншество, долу!“.

Г-н Вачев, види се, за да изплаши опозицията, постави на гласуване доверие към правителството, и, разбира се, резултатът беше меншество. Г-н Вачев остана като замаян и не обяви резултата. Опозицията почна да вика „Долу!“, хвърляха се книги и законопроектипо министрите и пр. Най-после Радославов, който в момента бе улисан, се съвзе и с висок глас упрекна г. Вачев, че е гласувал доверие на правителството, без това да е искано от министър-председателя, и поиска отлагане на заседанието. При голям шум и бой между депутатите правителството напусна залата, също и д-р Вачев“.

И така, по пътищата на войната в съюз с петвековния ни ислямски поробител,

 

България пристига в Ньой по черна от всякога.

 

Почти същото става и преди третата национална катастрофа в края на Втората световна война: България не излиза  навреме от съюза с нацистка Германия, за разлика от Италия, която сваля от власт своя Дуче, анакрая горазстрелва и обесва с главата надолу.

На 30 август Богдан Филов пише в дневника си за срещата с вътрешния министър Александър Станишев и Първан Драганов. Станишев му съобщава, че е във връзка с македонски дейци, за да се провъзгласи „независима Македония“, и това нямало да стане под покровителството на германците.

„Тази „независима Македония“ – пише Филов – щяла все пак да влезе във федерацията на Тито и македонските партизани се командвали от Тито, но той им бил признал пълна независимост. Възразих, че такава държавно-правна „независимост“ е невъзможна, макар Станишев да се позоваваше на независимостта на съветските републики“. (Богдан Филов – „Дневник“, С. 1990 г.)

По-нататък, като излага мнението на Първан Драганов, който се опитва да обоснове изтеглянето на войските, за да бъде избегнат конфликт с германците, Филов повтаря: „Преди всичко изтъкнах много рязко, че би било вече голяма грешка, дето в Министерския съвет е бил поставен въпросът за нашето предварително изтегляне от Македония, понеже това сигурно ще се чуе навън и ще внеси голямо смущение не само в македонските среди. Изтъкнах, че от Македония  ние ще се оттеглим само пред един силен натиск, бил той военен или политически“.

 Защо Филов и някои генерали са си въобразявали, че ще задържат Македония, можем само да предполагаме.

 

Вече е ясно, че Германия губи войната,

 

но командването на българските войски се държи така, сякаш победата на Хитлер е в кърпа вързана. В началото на септември военното командване в Македония отправя позив, който демонстрира тесния хоризонт на „командването“ и фокусирането му върху вътрешния противник – партизаните:

„Братя българи!

Всички вече разбрахте, че партизаните не се борят за вашето добро и свобода, а само ви грабят и ви докарват нещастия.

Държавата е силнаи ще се справи с всички, които не се вслушат в поканата да сепредадати се възползват от обещаната милост.

Срещу партизаните, където и да се намират, ще се действа безмилостно. Затова, щом се явят партизани по вашите селища, напускайте веднага селата и къщите си,защото ще бъдат бомбардирани от земята и от въздуха. Инак ще станете причина вашите близки да пострадат заради слугите на подлите сърби, черногорци и англо-американци.

От командващия българските войски“ (Държавна агенция „Архиви“, „Българското управление във Вардарска Македония (1941 – 1944 г.). Документален сборник“, С., 2011)

Командващият българските войски – Пета армия в Скопие – е ген. Константин Стоянов, бившият комендант на София, ръководил екзекуциите, извършени от „Ескадрона“ на полк. Порков през 1925 г. Негов приятел и учител по история е авторът на „хунорската“ етногенетична „теория“ Димитър Съсълов. От него генералът възприема идеята  за „единно, почти еднолично, здраво и целесъобразно, основно ръководство“ на държавата. В началото на септември той пристига в София с намерението да свали с преврат новото правителство на Константин Муравиев и да издигне за министър-председател Александър Цанков. От свое име Цанков също отправя позив до българските войници, офицери и мирното население да окажат съпротива на настъпващите съветски войски.

 

Но Хитлер си има свои планове за воденето на войната на Балканите.

 

Текстът, който следва надолу, е на германския историк Щефан Трьобст, публикуван в македонския вестник „Македонска нация“ на 2 март 2011 г.

„Михайлов, който непоколебимо следва целта „свободна и независима Македония“, решава през май 1941 година да се пресели в Загреб по покана на неговия дългогодишен съюзник Павелич, който междувременно е станал водач (поглавник) на Независимата Хърватска държава. До 1944 г. Михайлов е най-важният външнополитически и военно-политически съветник на усташите, дясна ръка на Павелич.“

От Загреб Иван Михайлов продължава да поддържа тесни контакти с Рим и с Берлин. Пролетта на 1943 година той се договаря с началниците на италианска армия за формиране на отряди на ВМРО, които да помагат на италианските окупационни сили в Северна Гърция. През октомври 1943 г., след преговори със СС Райхсфюрер Хайнрих Химлер, Михайлов организира силна група за сигурност, ръководена от ВМРО („Охрана“), състояща се от 12 000 мъже, разположени в гръцкия дял на Македония, но тя не достига договорените мощ.

„България обаче –  цар Борис III, както и военното ръководство на страната, – пише Трьобст – гледат с ужас на дейността на Михайлов в Загреб, опасявайки се, че планът му за формиране на „свободна и независима Македония“ може да успее. И за да може да бъде контролиран, смъртната му присъда се анулира и му се предлага да се върне в България и да заеме пост във Вардарска Македония.

За изненада на София и най-близките ѝ сътрудници, Михайлов категорично отхвърля предложението. По-благоприятна е реакцията му на предложението на германския външен министър Йоахим фон Рибентроп да стане президент на македонска държава под егидата на Третия райх“ (подч. от мен – А. К.).

 На 1 септември 1944 г. Хитлер издава „фюрерска заповед“ за бързо обявяване на подобна държава. Михайлов си запазва правото да даде окончателен отговор на германското предложение след посещение в Скопие. На 3 септември 1944 г. той пристига с немски военен самолет от Загреб в София, където обсъжда ситуацията със сътрудниците си.

На 5 септември идва и „силният натиск“, пред който Филов вече не може да направи каквото и да било –

 

Съветският съюз обявява война на България.

 

Напредването на Червената армия драстично влошава положението на германските войски, което кара Рибентроп да притиска немския посланик в София Адолф-Хайнц Бекерле:„Днес фюрерът отново нареди да бъде обявена независимостта на Македония – този път без допълнително забавяне“.

На 5 септември Михайлов тръгва от София за Скопие. На следващия ден той се среща с активисти на ВМРО и местни лидери. Вечерта той обявява решението си, което веднага се изпраща от германското генерално консулство в Скопие до посолството в София: „Комитетът (Скопските вмровци) отказва категорично да обяви независимостта на Македония, убеден от Ванчо Михайлов, и след задълбочен анализ на ситуацията“.

По същото време началниците на Вермахта превземат Македония в момент, когато тя е „оголена“ от изтеглените български окупационни сили. На 12 ноември 1944 г. последните германски части напускат Скопие и се отправят към Прищина, а на следващия ден влизат партизаните на Тито. (https://mn.mk/istorija/3703-Vanco-Mihajlov-ne-ja-ispolnil-zadacata-na-Hitler)

В архивите на тайните служби в САЩ има информация, която се пресича с тази:в информационен доклад от 15 април 1949 г. пише:

„Югославяните претенциозно обещаха на Михайлов пълната независимост на Македония, когато веднъж страната бъде обединена.

Михайлов, много по-враждебно настроен към Съветския съюз, отколкото към Югославия, според сведенията беше убеден, че това сътрудничество с Тито ще доведе до независима македонска държава“. (Хр. Милков – „Македония и ЦРУ (1947 – 1953)“, С.: „Изток - Запад“, 2021.)

/Тито е хърватин, въпреки, че  е политически противник на Анте Павелич, все пак е негов сънародник./

Информация за позицията на Иван Михайлов по този въпрос дава и един от най-активните и най-образовани „автономисти“, който през февруари 1943 г. се среща няколко пъти с Михайлов в Загреб – Димитър Гюзелев:

„Според него той не се вракяше, заштото ако би се вратил би требало да биде еден обикновен човек, и да не би имало пост за него. Той живееше уште со старите принципи на организацията и не можеше да гледа по друго но уште през призмата на конспирацията, като препоручуваше организирането на тройки и петорки, отколку масова борба во народот. За него по важно беше да има триста души атентатори и конспиратори от колку маса народ зад себе си; за него народот не представуваше ништо. На тая база ние бевме принципно различни от него“ (Държавна агенция „Архиви“, „Българското управление във Вардарска Македония (1941 – 1944 г.). Документален сборник“, С., 2011)

     Оказва се, че и

 

„патриотът“ Иван Михайлов има своя стратегия по отношение на Македония,

 

своя представа за България и е загрижен за собствения си живот, а не за плановете на Богдан Филов и обкръжението му. Така „патриоти“ и „обединители“ довеждат България на мирните преговори в Париж цялата в черно.

     Причините за тези две национални катастрофи се обяснявани и обясненията са оспорвани многократно, без да бъде постигнат и минимален консенсус. Има обаче една основен показател, по който се различаваме от „белите“ европейци: всички те вземат политически решения, съобразени с техните историческа формирани идентичности. А на нас не ни достига именно воля за идентичност – политиците ни гласуват закони и вземат решения сякаш са кримски татари. Вижте какво говорят т.нар. „социалисти“ на някаква „дискусия“ в Бургас. Следващите думи са на Кристиян Вигенин:„Черно море трябва да бъде признато като море, което заслужава внимание и усилия. Ние работим за това европейската политика да бъде по-широка и по-обхватна. Пътят от Черноморската синергия през 2007 г. до новата стратегия показва колко много са се променили условията – война, анексиране на територии /подч. от мен – А.К./, геополитически разломи. ЕС започва да мисли по нов начин, а ние сме длъжни да поставяме реални решения за сигурността, икономическата свързаност, транспортните коридори и екологичната устойчивост.“ Той допълни: „Нашият ангажимент е Черно море да не е само географско понятие, а ясен приоритет за ЕС.“

    Така може да говори само един кримски татарин, и то от XIX в.: Черно море – приоритет на ЕС, тоест, на Германия, Франция, Полша, Литва, Латвия, Естония, и, разбира се, на НАТО-вска Великобритания.  

 Докато Вигенин явно мечтае за второ издание на Парижкия мирен договор от 1856 г.,а неговата партия, изпаднала в будна кома, върви стремглаво към изпадане от парламента,

 

никнат като гъби „политически проекти“.

 

Проект на този, проект на онзи, като че ли някой им е възложил да фрагментират националното политическо пространство толкова, колкото могат.От доста време всички говорят за „проекта на Румен Радев“. Ако и самият той обяви, че ще прави „проект“, не очаквайте нищо друго от него, освен същото в малко по-различна опаковка. Със задължителното „триморие“ вътре.

И все така липсва партия, каквито има в другите европейски страна - консервативна /народна/ партия. Това съвсем не случайно: тези партии са политическите агенти за съхранение и възпроизвеждане на историческите идентичности; и са представители на техните автентични носители. Такава е главната роля днес на Републиканската партия в САЩ.

  А през тези години нито един български политик, включително президента Радев, не се изправи пред „европейците“, за да ги попита: „Вие признавате ли православно-славянската цивилизация за европейска?...Ако не я признавате, значи сте ни вкарали в Европейския съюз и в еврозоната като плацдарм за война срещу Русия“.

     При това положениe, какво можем да очакваме от бъдещето, ако не същото, което вече се е случвало в миналото. 

 

Александър КЕРТИН