nabore.bg

Изминаха 26 години от старта на следобедния всекидневник

И не беше лош вестник – тиражът му стигна 120 000, а се продаваше следобед само в София. В страната отиваше на другата сутрин – с всички топли-топли всекидневници, които опоскваха екшъните ни, без да им мигне окото и без да споменават първоизточника на информацията (с едно изключение – баткото “Дневен Труд”)...

Преди 26 години - на 23 март 1992-а - излезе първият редовен брой на “зеления Труд” – така му викаха хората. Преди това направихме два пробни броя – на 11-ти и 18-ти март. “Прилепи” ни кръстиха по-късно, когато вече всички знаеха за “вестника, който не спи”. Идеята да се направи следобеден всекидневник беше на Тошо Тошев (тогава главен редактор на "Труд") и Захари Главчовски (вече покойник) – тогавашните шефове на “Медиа” Холдинг, която издаваше “Труд” и седмичника “Жълт Труд” - с главна редакторка Зоя Деянова (сега пенсионерка). Не помня кой измисли името "Нощен Труд". Не бях аз - мисля, че беше колективна хрумка - изскочи на една "Труд"-ова планьорка.

Станах главен редактор една нощ на 9 март – нямаше никакво време, понеже бяхме разбрали, че основният ни конкурент - пресгрупа “168 часа” - прави сухи тренировки за следобеден вестник – “12 часа”. И червената “Дума” замисляше “Вечерна Дума”. Така че трябваше да тръгнем от днес за вчера, за да изпреварим всички. Тогава бях шеф на репортерите в “Труд”. Тошо ми каза да си избера трима, с които да започна новия вестник. Харесах си Жоро Илиев (после управител на “Интермедиа” ООД, която издаваше седмичниците SHOW, “Над 55”, “Доктор”, нейна бе и Агенция БЛИЦ); Маги Гигова (тя ми стана заместничка, после бе в ”Преса”) и Митко Статков (сега е извън журналистиката). Похвалиха ми много Милчо Игнатов и той стана отговорен секретар. Захари нарисува графиката на новия вестник. Това бяхме създателите на “Нощен Труд”. За първите броеве много ни помогнаха колегите от "Дневен Труд" - без тях нямаше да се справим: бяхме шепа хора, а се даваха нощни дежурства по 12 часа! Вестникът тръгна с летящ старт – явно бяхме уцелили ваксата. Пресгрупата не успя да регистрира марката “12 часа”, понеже Любен Генов (бивш главен редактор на “Поглед” и “Труд”; сега е пенсионер, но продължава да обучава бъдещи журналисти в УНСС) ги беше прецакал с марката в патентното ведомство. Така че техният следобеден вестник тръгна като “Врабец”, но ние бързо го отстреляхме. “Вечерна Дума” пък никой не я забеляза. Екипът се попълваше в движение. Дойдоха четирима секретари: Жоро Грънчаров-Тихия, Георги Роканов-Роко, Мария Груева, Тони Божилов. По-късно Жоро Вихрийски смени Мария, която отиде в "Дневен Труд"; още по-късно, когато страниците станаха повече, дойде Светльо Лесев. От спрелия вестник “Демокрация-91” накуп пристигнаха Максо Караджов (“Труд”), Пецата Вълков (учител по испанска литература във Втора испанска гимназия-София), Милен Милушев, Нено Петканов (той после стана зам.-главен редактор; сега е в “24 часа”); от в. ”Граничар” – Стоян Узунов (той пък по-късно отиде като зам.-главен редактор в “Жълтия Труд”, от в.”Българска армия” – Иван Генов (след време го направих мой първи заместник). Фотографите ни бяха страхотни, правеха уникални неща – Сашо Мънзов (сега не снима, за жалост) и Жоро Славков (има автосервиз); после дойдоха Жоро Колев (снима на свободна практика), Цецо Томчев (“Труд”), Мишел Герон (“Класа”), Пламен Стоименов("Труд"). Кримиотделът ни беше убиец – Митко Статков, Стоян Узунов и Цецо Гемишев (“Труд”) знаеха за ъндърграунда повече от полицията. А Ирен Делчева бе на ти с всички ченгета и те първо на нея звъняха, като имаше екшън. Спортистите ни бяха млади момчета, дойдоха направо от улицата и станаха страхотни репортери – шефът на отдела Ицо Йорданов (издава “Софийски вестник”), Боби Стоянов (бе независим депутат, беше в “Атака”), Дина Христова, Румен Илиев, Коко Стойнов, Станил Йотов, Гонзо Иванов, Коце Радулов. Международниците бяха най-опитните ни журналисти – Ваня Енчева (после кореспондентка на “Труд” в Берлин) и Пламен Цветков-Гамбини (отдавна покойник). Отнесена, но талантлива – Зорничка Петкова – правеше суперрепортажи, никой не можеше да се скрие от нея, знаеше пет езика (живее в Берлин). За медицината отговаряше Сашка Калоянова, за шоуто – Пепа Петрова (живее в Лос Анжелис; пишеше оттам за “Труд”), за всьо и вся – Лъчо Апостолов. Най-малката, но и най-пъргавата репортерка, беше Миленчето Минчева - захапеше ли нещо, не пускаше! Не се даваха и на най-опитните репортери Добринка Корчева и Eлица Стоилова (сега е на някакъв остров в Тихия океан - при Марианската падина!). “Икономистките” – Вили Стоянова, Катето Виткова (стигна до зам.-министърка на образованието в кабинета на царя, сега е в частно книгоиздателство) познаваха и кътните зъби на банкери, милионери и обикновени мошеници. А Валя Петкова (“Труд”) внасяше нежен колорит в дивата ни редакция.

От армията дойдоха съкратените офицери Пламен Григоров (книгоиздател) и Красен Костов. Викаха им “ботушите” – правеха такава шеста страница, че военните нарекоха вестника “Нощна армия” и се убиваха да го купуват! Имахме отначало само двама шофьори, бачкаха през нощ – Стайко Добрев-Пасарелеца (умря от рак горкият, преди 12 години) и Жоро Първанов-Армееца (шофьор в интернет-фирма). После се появиха Емо Христов, Ники Виденов (шофьор в парламента) и Данчо Михайлов-Фризера. Това бяха хората в началото. С годините дойдоха още, не мога да ги спомена всичките. Да са живи, здрави и успешни там, където са сега! Не мога обаче да не спомена пъргавите ни страньори и сканьори - семейство Цецка(изгубих й дирите) и Румен Гринко (той почина), Мариана Драганова(и тя вече не е между живите) и Сашко Воденичаров; техническият редактор Мария Туевска ("Труд"); коректорките, които ни спасяваха от грешките, допуснати в бързината, пък и от прекален артистизъм - Мери Великова и Валя Калчева (две сестри, сега не знам къде са). За никъде бяхме без компютърджиите на инж. Юрий Стаменов - това е човекът, който през лятото на 1996-а направи електронен пренос на “Нощен Труд” от София във Варна. Вестникът се печаташе едновременно в двата града и се продаваше на обяд и в морската столица - даже оттам тръгваха коли надолу: за Бяла, Обзор, Поморие, Бургас, Созопол - чак до Ахтопол. Летовниците-софиянци четяха любимия се вестник същия следобед!. Заради нас не спяха по нощите "Труд"-овите кореспонденти - най-добрите в гилдията. Особено активно "прилепстваха" Мехмед Ходжов-Разград, Ваня Лалева-Благоевград, Веселка Венкова-Велико Търново, Албена Борисова-Перник, Невяна Троянска-Варна, Ники Каламов-Русе, Любчо Иванов-Стара Загора, Ваня Авджиева-Ямбол (повечето от тях и днес кореспонденстват - кой за "Труд", кой за други вестници).

Бях главен редактор на “Нощен Труд” 7 години и два месеца – до 14 май 1999 г. Подадох оставка заради “интервю” с хърватския президент Франьо Туджман през април. Текста донася наш външен сътрудник – Тодор Петров (мой състудент от Факултета по журналистика). Денят е неделя, а аз като никога не идвам в редакцията – имаше някакво семейно тържество. Всички по веригата – дежурен, пом.-дежурен, зам.-главен редактор – проспиват факта, че не се взима току-така интервю с президент (още повече, че заглавието е “Милошевич е луд човек!”). Обаче Тошко казва, че интервюто е взето с посредничеството на Велизар Енчев, посланика ни в Хърватия (те двамата са от един курс на ФЖ - випуск 1978; аз съм випуск 1979)! А и текстът е добър. В понеделник сутринта аз също заспивам - не казвам на дежурните да търсят Велизар Енчев в Загреб, за да разберат кое как. Или да звъннат поне в хърватското посолство в София. Вестникът излиза към 12 ч, а в 3 следобед ми звъни по вътрешния телефон Тошо Тошев: ”Интервюто е готино, искаме да го препечатаме в “Дневен Труд?” Това е моментът да се предотврати всичко онова, което се случи сетне и провали кариерата ми в "Труд"-овете. Просто трябваше да кажа на Тошо: абе има някакъв проблем с това интервю, не го пускай! Но, както вече казах, бях заспал. А когато главният спи, редакцията направо хърка. Пък и интервюто беше хубаво - както отровната гъба е по-примамлива от истинската... Така че аз спокойно викам на Тошо: “Окей!”... и във вторник “интервюто” цъфва в “Дневен Труд” – тогава №1, с тираж 300 000! В "Нощен Труд" нещо може да мине между капките. Но в "Дневен Труд"... И машината се завърта... Звънят от хърватското посолство – “Нашият президент не е давал такова интервю!” Звънят от сръбското: “Дайте записа на интервюто, ще ги разкатаем хърватите!” Става международен скандал, а собствениците на “Труд”-овете – немците от ВАЦ – тъкмо пробиват в Хърватия. Аз бях виновен. Другите под мен - също, но отговорността се носи от главния редактор - той затова получава най-голяма заплата. Нямаше как – написах си оставката и я дадох на Тошо. Той обаче не я подписа: каза, че трябва да идем “на килимчето” в Есен и там да решават големите шефове - Шуман и Гроткамп. И те решиха: ”Г-н Каменов, вие бяхте добър главен редактор, държахте се мъжки в тая тежка ситуация, поехте цялата отговорност. Уважаваме ви, но не можете повече да останете на тоя пост. Приемаме оставката ви.”

Никой друг от редакцията не пострада. Това беше. Имало да става. Можеше да не стане, ако бях по-внимателен, по-строг, повече професионалист, ама... Оставих вестника на 80 000 тираж. Още в самолета на връщане от Есен Тошо ми рече, че се е спрял на стария си приятел Димитър Шумналиев за мой наследник. Не го познавах добре. Нищо не казах – бях смазан, пък и вътре в редакцията наистина нямаше готов главен редактор. Десет години по-късно – през май 2009-а – същият тоя некадърник Шумналиев беше довел “Нощен Труд” до мизерните 18 000 тираж и немците го закриха. Старите колеги направили некролог на вестника - разлепили го по етажите в Комбината, където вече бяха “Труд”-овете. И на мен ми донесоха един – сложих си го в папката с двата пробни, първия редовен и последния брой, на който в карето пишеше:

Главен редактор Пламен КАМЕНОВ*

----------------- 

* Статията e публикувана преди 6 години от агенция БЛИЦ по повод 20-годишнината на вестник "Нощен Труд" от първия му главен редактор Пламен Каменов. Заради историческата й стойност сайтът www.nabore.bg я препечатва днес с известна актуализация.