nabore.bg

Младши сержант ми припомни поговорката: „И малкото камъче може да обърне колата“ 

Спомените за казарменият живот не се забравят и винаги са интересни за разказване. Преди да вляза в казармата бях проучил от тези, които са служили някои тънкости с цел по-леко да изкарам службата. Бях разбрал две неща: да не се правя на тарикат и по желание да не отивам никъде.  Дойде време и влязох в казармата. Всички новобранци бяхме отделени от старите войници в отделни помещения. Започнахме единичните обучения, които се водеха от отдельонни командири. Трябваше да усвоим умения най-вече по физическа и строева подготовка. Попаднах в отделението на много свестен и кадърен командир, който след това беше произведен в чин сержант. Умееше с личен пример да накара новобранците да усвоят войнишките навици и порядки. По него време шофьорите ги вземаха в казармата с един месец по-рано от останалите войници. При нас имаше около двадесетина. Аз като ги видях как маршируваха и пееха косата ми настръхна. Никой не можеше да предположи, че това са шофьори, те бяха сякаш строеваци. Командир им беше младши сержант не по-висок от метър и петдесет и пет с тегло не повече от 50 кгр. За сметка на това имаше ясен и силен мъжки глас за да отдава ясно, точно и силно командите. Беше ги направил като пружини тези яки двуметрови мъжаги. Те послушно изпълняваха командите му.

Докато бяха под неговото командване нито за миг не се движеха свободно. Само под строй и с  песен. И то такъв марш и песен та чак стъклата на прозорците трепереха, когато минаваха край някоя сграда. Наблюдавах ги и бях убеден, че аз и голяма част от новобранците няма никога да усвоим тези умения и навици придобити от шофьорите. Не знам защо, но младши сержантът винаги със себе си носеше малка одялана пръчка като показалка. По време на почивка винаги беше сам. Имаше собено лице и смразяващ поглед. Ако не пушеше си играеше с показалката. Сигурно толкова беше строг, че дори и старите войници го отбягваха. Аз на няколко пъти имах желание да го заговоря, но видът и изражението на лицето му изпаряваха надеждите ми. Дойде време да ни разпределят по роти. Строиха ни всички новобранци. Дойдоха ротните командири и започнаха да подбират войници,  по тяхно предпочитание. Някой от тях търсеше строители, друг музиканти, трети футболисти и т.н. Разпределиха ни и вече се смесихме със старите войници.

Бяхме вече в едно помещение и истинската войнишка служба започна. Напереният и горд младши сержант командваше отделение, но в техническа рота. Те бяха в друго помещение. По-рядко го виждах. Не се и изявяваше така както го правеше с шофьорите новобранци. Но видът му си беше все същия. Показалката пак беше в ръцете му. Когато се случеше да го срещна отдалеч му отдавах чест, но той небрежно оценяваше това. Имаше случаи когато не ми обръщаше и внимание. Приемах го това за нормално. Случи се нещо, което и самият младши сержант не е очаквал. През януари си отиде в домашен отпуск в далечниядобруджански край. През нея година зимата беше много люта. Навеяни бяха пътищата на места с по два метра сняг. Той закъсня с два дни да се яви в поделението. За тази му постъпка Командирът му наложи сурово наказание-отне му нашивките. Освен това го премести в нашата рота. И още по-интересно, трябваше да бъде на съседното до мен легло. Когато дойде беше отчаян и омърлушен. Нямаше и помен от предишния му вид и порядки. Аз изтръпнах и се стремях да не говоря с него, но да му се подчинявам, защото много добре знаех кой е. Нищо подобно. Той ме успокои да не се страхувам и страня от него. Нещо повече, той изпълняваше и търчеше наравно с новобранците. Изпълняваше всичко стриктно и точно като обикновен войник. Всичко това не остана незабелязано от командването.

Само след два месеца отново му върнаха нашивките. Върнаха му нашивките, но самочувствието му не се върна. До края на службата си остана в нашата рота. Не желаеше и не искаше никой от младите войници да се обръща към него по звание, само на фамилното му име. Два месеца преди уволнението беше произведен и в чин сержант. Едно закъсняло, но заслужено признание. Пак си остана същия. Дори и трите нашивки не го промениха. Когато се уволнихме, на гарата вече цивилни си взех довиждане с него. Сега се упреквам, че не го попитах тогава, как изведнъж едно случайно произшествие отне самочувствието му завинаги. Както се казва в поговорката „И малкото камъче може да обърне колата.“ 

Пенчо ЦАНЕВ, с.Горно Абланово, Русенско