nabore.bg

По всичко изглежда, че духът на Иван Мърквичка  все пак е оставил някаква следа не само в габровското село Жълтеш, но и в съседното Източник. Това се потвърждава  от появата няколко десетилетия  по-късно там на една личност, която от пръв поглед впечатлява със своя аскетизъм  и фанатично преклонение към  природната красота на това „райско кътче“, залутано сред зелени горички,  китни поляни и рукнали  бистри води.  Но преклонението пред природата  не е единствена негова страст . Оказва се, че в характера и интелекта, в душевността на този човек са преплетени по необикновен начин  още:  една вродена  предприемчивост и практичност, а едновременно с това - тънък усет към изящното и изконна човешка доброта, присъщи само на надарените духом  люде.

       Ботьо Бараков е роден на 27 ноември 1914 г. в с. Попразите (Източник) , Габровско в семейството на  кърджията - вълнар Пенчо Бараков, потомък на преселници, дошли  в Балкана от  Добруджа.  Както той сам ще отбележи  в своята кратка  автобиография:  „ Тук (в Попразите) като малък пасях овцете, говедата, конете. Баща ми имаше много стока. През летните дни преспивах из градините и горите. По-късно като ученик хващах балканските пътеки и пеша отивах до Боженци. Само там имаше прогимназия. Сутрин рано отивах на училище  и вечерта се прибирах. Всеки божи ден изминавах това разстояние…“

        Но още преди да тръгне по „балканските пътеки“ , в  основното училище в Попразите, неговият любим учител Калчо Коняров посява в сърцето му духа на родолюбието и пантеизма, на любопитството към изкуството. Неговият пръв биограф, живеещият в България  италиански писател и дипломат  Джорджо Нуриджани мимоходом отбелязва през  онези години , че пак тогава будният юноша „в селото е слушал край огнището с трепет разкази за покъртителни случки, изпълнени с ужас и жестокост за живота под ярема на турския завоевател“ . Според Нуриджани  „този чуден син на природата“  е притежавал „непреодолим инстинкт към красивото, мистичното и възвишеното“.  Още като младеж Ботьо Бараков  „има слабост  към книгите“ - чете Сократ, Спиноза, Херодот, Еврипид. Сам учи немски и руски. Привличат  го музиката, живописта и изкуството. Не на последно място - покрай  скитанията из Балкана  „негова втора природа“  стават… пътешествията.

     По-нататък  романтичният по душа младеж  като че ли  „слиза на земята“,  или по-скоро самият живот го „приземява“. През 1928 г.  (едва 14-годишен) постъпва като работник  в габровската  фабрика  „Орел“, където само след три години  става „майстор бояджия“. Тогава решава „да си опита късмета“  в… бизнеса. Закупува няколко плетачни машини. Но тази „самостоятелност“  не го удовлетворява.  Смята , че е роден за „по-широки обхвати“.

      През 1938 г. Б. Бараков идва  в София, с намерението по-късно да емигрира в Америка,  но тази мисъл постепенно угасва в него.  Междувременно открива Търговска къща  за анилинови бои, химикали и машини. Успява в търговията на бои с германски фирми. За сравнително кратко време натрупва внушителен капитал. Това му  дава  възможност да пътува непрекъснато. Посещава Белград, Будапеща, Берлин, Виена, Дрезден, Лайпциг, Регенсбург. Върти перфектно търговия  с анилинови бои, но повече го „омагьосват“ … колекциите  на световноизвестните музеи и галерии, театралните спектакли  в посетените от него европейски столици и градове. По този повод сам споделя в своите автобиографични  бележки: “Печелех добри пари . Обаче и това не ме задоволяваше. Влечеше ме духовната сфера- театър, изобразителни изкуства, музика, литература. Обичах картините, книгите. Това мое влечение ме сближи с хора от културните среди…“

      Удивителен е духовият заряд, който носи в себе си това селско момче с патриархално родословие, завършило прогимназия в Боженци. Вярно е, че по-късно будният младеж  упорито се е самообразовал, трупал е в „гънките на душата си“, по думите на Джорджо Нуриджани -  „ онези първични ценности, копнял е за един свят, в който би желал  всичко да бъде по-хубаво и по-голямо, по-чисто и светло, по-живо от нашия беден действителен живот“. Но дори и този „непреодолим инстинкт към красивото и мистичното“  не може да даде достатъчно  обяснение за огромната „духовна тяга“, с която е зареден младият предприемач.  Едва 24-годишен,  той не се насочва към бляскавите локали на снобеещите софийски богаташи и парвенюта, а предпочита да общува с „хора от културните среди“ – известни писатели и интелектуалци, художници и музиканти, творци.  Сближава го с тях  „влечението  към духовното“. Не на последно място - вроденият усет към възвишеното и красивото.  Една територия, в която няма „звани и  призвани“, а  само подвластни на стремежа към съвършенство.

     Вероятно именно поради това той не трупа „добри  пари“, не къта своя капитал и  не превръща забогатяването си в самоцел, а се насочва към спомоществователство-  в неговия истински възрожденски смисъл на безкористното даряване, без да дири някаква „възвращаемост“ на вложените средства. Така започва да влага милиони левове за финансиране на творци и за стипендии на студенти. 

       Прави едно след друго щедри и безкористни дарения: Подпомага финансово първия  български камерен оркестър на диригента Асен Найденов. Подкрепя  първия професионален квартет на Владимир Аврамов. Създава Софийския драматичен театър с ръководител Борис Денизов. Финансира хор „Кавал“ с диригент Атанас Маргаритов. Наема сграда срещу Народния театър „Иван Вазов“,  с идеята да открие там Национална художествена галерия. Едновременно с това издава книги на писатели, устройва партита на руски, полски и румънски артисти… През   1941- 1943 г.  Ботьо Бараков  дарява  по около 2 млн. лева месечно  за  изброените  културни проекти. Само издръжката на Камерния оркестър на Асен Найденов му „струва“  500 000 лева на месец.

       Всичко това е повод  неговият пръв приятел и  биограф Джорджо Нуриджани  да напише: „Ботьо Бараков е една изключителна личност за българин. Той живее със свои идеи , със свой темперамент, очертавайки се като  неповторима  творческа личност…“

       Но кой е Джорджо Нуриджани  - този  възторжен  приятел на Б. Бараков  и на България?  - Една  изключително интересна и нестандартна  личност- италиански  публицист,  писател, лингвист и  филолог, с арменски  произход. Роден е през 1892 г. в италианския град Ливорно.  Част от детството и младостта  си прекарва в България. През 1911 г. завършва гимназия  в Стара Загора, а след това - Университета в Рим, след което е изпратен в италианското  посолство в  София като  секретар по печата. През 1921 г. приема поканата на Съюза на македонските братства да участва в анкета за издевателствата на сръбските власти над македонските българи. Резултат от участието му в анкетата е издадената през 1933 г. книга „Македонската трагедия, гледана от Рим“, която получава широк международен отзвук. След появата на този труд  излизат една след друга 30 негови книги, посветени на българската култура и история. През 1934 г. издава сборника „България и Италия“. Следва двутомникът „Стожери на българската литература“  (1939-1940 г.),който представлява своеобразна панорама на националната ни словесност. През 1940 г. публикува есеистичната книга „Българското племе в десет образа“. Пише не само на италиански, но и на български.  След  1944 г.  става съмишленик на  Ботьо Бараков  в осъществяването на ексцентричната му идея за построяване  на Кораб  на изкуствата.  На тази идея Джорджо Нуриджани  посвещава своята  книга  „Корабът на изкуствата“,  в която документира  всяка стъпка от  „безумното  начинание“.

Ето как  Дж. Нуриджани описва раждането на самата идея: През един тих септемврийски ден на 1944 г. Ботьо Бараков е  в компанията на  свои приятели в ресторант край морската градина във Варна. Докато съзерцава върху стената на  заведението картина на английския трансокеански параход  „Куин Мери“, в главата му блесва идеята за изграждане на Кораб на изкуствата, който да  разнася  по света славата  на   художници и музиканти.  

      На 10 декември 1944 г. Б.Бараков  събира в офиса си на ул. „Царица Йоана“ 41 в София  най-тесния кръг от свои приятели и съмишленици, сред които е Дж. Нуриджани. Между поканените  са:  поетът  Трифон Кунев, който по онова време е директор на Народния театър; писателят -журналист  Славчо Васев; диригентът Владимир Аврамов;  скулпторът  Марко Марков и художникът Цанко Василев.

       За осъществяването на идеята за изграждане на Кораба на изкуствата Ботьо Бараков предлага да се учреди  Временен комитет за култура и изкуство и да се пристъпи към  реализацията на 11 задачи. Първата  от тях  предвижда „да се обединят и организират  „прогресивните сили“  на дейците в културата и изкуствата.  Втората - да им се даде възможност да покажат свото дело и изкуство не само в България, но и в чужбина.  Третата - да се изгради модерен камерен театър, за да могат да изявят своите възможности „младите творчески сили“. Четвъртата - да се построи монументален паметник на българското изкуство. Петата - да се организира галерия, където да се създаде постоянна изложба на образните изкуства в България. Шестата- да започне издаването на  месечно списание за българско изкуство.  Седмата  - да се поддържа връзка с хората на изкуствата от „братските славянски страни и великите демокрации“ . Осма задача - да се уредят и поддържат в чужбина изложбени салони на българското изкуство. Девета - да се изгради  Кораб на изкуствата, модерен параход, който да разполага с изложбени, концертни, театрални и други зали, където да бъде показвано на света „творчеството на първите ни  творци на изкуството, науката и стопанството, както и на световната култура и изкуство“. Десета задача - да се организира „трудово- кооперативно общество на изкуствата, което да поддържа ателиетата и почивните условия за хората на изкуствата“. Единадесетата - да се активизира дейността на Софийския камерен оркестър с диригент Асен Найденов.

      През следващите  дни и месеци някои от тези  задачи  се осъществяват „в крачка“. На 28 декември 1944 г. Камерният оркестър изнася благотворителен концерт в Алианс франсез, чийто приход  е предназначен за „бойците  на фронта“. На 23 януари 1945 г. оркестърът изнася нов концерт, чиито приходи са дадени за югославските  деца, останали без родители  по време на войната и приютени временно  в България.  Приходите от следващия концерт на 27 януари с.г. са предназначени за построяването на  Кораб на изкуствата. На 5 февруари 1945 г. пък е създаден  Софийският  драматичен театър с ръководител Борис Денизов.

        На 31 август 1945 г. тогавашното Министерство на изкуствата и информацията утвърждава Устава на Обществото за култура и изкуство.  Според него  основна цел на бъдещото сдружение ще бъде да „обединява творците на българската култура и изкуства“, да привлича  и творци от „славянските и други страни“.  Следват , още няколко, не по-малко амбициозни   цели, като тази сдружението „да изследва самобитното народно и лично творчество“  и „да буди любов в широките народни маси към изкуството“ . Още:  „да ратува за нравствено-естетическо и културно усъвършенстване на българските граждани“(!) Накрая - съвсем в казионния стил на онова време: „да взема почини за запознаване  на българското общество с ценните произведения на световното изкуство“.  Не е пропуснат и начина, по който ще бъде осигурена финансова подкрепа  за дейността на  Обществото. Това ще става чрез набиране на „материални средства от членски внос“; от „доброволни пожертвования“, завещания, субсидии, наеми , заеми и пр.   Осъществяването на  всички задачи води  към „идеята „Куин Мери“, към изграждането на  Кораба на изкуствата.  

         Ето как  Джорджо Нуриджани  представя бъдещата  „плаваща крепост на изкуствата“:  Това ще е морски  лайнер  на златна равностойност от 10 млрд. лева, с водоизместимост 40 000   тона и  4 дизелови мотора, с екипаж от 800 души. Корабът  ще се осветява от 30 000 електрически крушки и ще бъде снабден с най-модерна радиопредавателна станция, работеща на къси вълни на разстояние 15 - 20 000  км. Той  ще има 2500 каюти, ресторант за 800 души, множество салони и зали, чрез които „морският гигант ще разнася културата и изкуството на стария и новия свят“.

       Каква вяра и какъв неистов ентусиазъм  трябва да е притежавал   Ботьо Бараков, за да  тръгне да осъществява  своя  Кораб  на изкуствата!  И то -  в онези бурни следвоенни години, когато   се преобръща едва ли не цялата държава - цари дълбока  стопанска криза,  променят   се обществената,  социалната  и политическата системи; сменя се формата на собственост и управление. В представата на едни хора се извършват  революции, а на други - преврати; разчистват се партийни и какви ли не сметки. Нещо, което ще изпита по-късно  върху гърба си и самият Б. Бараков.

       Но  независимо от времето‚  в него  гори огънят на „безумната идея“ и той се стреми да привлече нови  и нови съмишленици. С удивителна настойчивост   „идеологът на кораба на изкуствата“  търси  последователи сред известните български  художници, музиканти, журналисти , писатели и … корабоплаватели, като урежда с тях срещи  и партита. По-късно дори решава да потърси  и … международна подкрепа за своята идея.

        На  организираната от него среща  на 26 декември 1945 г. присъстват писателите Константин Петканов  и Магда Петканова, художниците  Андрей Николов и  Илия Бешков,  Марко Марков и Петър Дачев. На следващия ден сред участниците в заседанието на Обществото за култура и  изкуства са Васил Стоилов и Петър Дачев.  Всеки път  на тези срещи се дискутира една единствена тема - как да бъде изграден  Корабът на изкуствата.

       Обществото за култура и изкуства установява контакт с пристигналия у нас известен съветски учен акад. Н.С. Державин, за да го запознае с…  „идеята за кораба“. Такава е  целта и на срещата с гостуващите в столицата „видни руски артисти“. На 13 февруари 1946 г.  са поканени на среща „представители на българския и чуждестранния печат“, сред които атешетата по печата на САЩ и Турция - Фо Силбър и   Шакир Чичен. 

      В своята книга  „Корабът на изкуствата“   Дж. Нуриджани  е подбрал мнения на участвалите в организираните срещи  творци:

       Андрей Николов: „Макар на пръв поглед идеята за проектирания плаващ „Кораб на изкуствата“  да изглежда  може би фантастична, донкихотовска, тя не е неосъществима…“

       Илия Бешков: „Идеята за кораба  е една голяма и твърде оригинална идея, която, помимо неволно повдигащите се съмнения, може най-горещо да се приветства…“

       Константин Петканов: „За осъществяването на тази  идея се изисква голяма и непоколебима вяра…“

       Васил Стоилов: „Нека всички се стремим  да станем добри моряци на този кораб и да работим за неговото успешно изграждане…“

        Не е трудно да се забележи, че в мислите на тези известни български творци наред с подкрепата на „идеята за кораба“  има и немалка доза съмнение, на което Ботьо Бараков отвръща   без сянка колебание: „Идеята ми за кораба на изкуствата… колкото и да се вижда тя утопична, парадоксална, абсурдна… Тя рано или късно ще се осъществи…“

       Прочее,  много често с  „безумните идеи“  се случва  така , че  те остават неосъществени  докато са живи  техните откриватели. Реализират ги  по-късно  хора, които  дори не подозират, че правят някакво откритие.

      Така след като една друга идея на Ботьо Бараков - да създаде Национална галерия -  през 1942 г. претърпява провал ( тъй като наетата от него  сграда е взета от държавата за болница)  той решава да създаде Дом на изкуствата. За целта закупува парцел в съседство с останките на крепостта „Урвич“  в околностите на Панчарево, която  е интересна не толкова като място за  галерия, колкото   като историческа светиня. През 789 г. крепостта е превзета от хан Крум , а по-късно през 809 г. укрепена от цар Самуил.  На същото място  през 1382 г. става решителната  битка на българската войска с османските завоеватели. Според преданието   цар Иван Шишман тук  е водил своето последно сражение  срещу османлиите.

      Всъщност в съседство с крепостта „Урвич“   Ботьо Бараков изгражда свой дом, където прибира  богатата  си  колекция от картини и  скулптури на български художници, в която се смята, че е имало над 1000 творби на известни наши майстори.  Неговият дом след 1946 - 1948 г. става място, където идват художници и дипломати , ценители на изкуството. Домът на доскорошния меценат на творците - писатели, музиканти и художници се превръща наистина  в Дом на изкуството.

      Но ето, че през 1949 г.  преломното  време се стоварва  върху плещите на този  необикновен мечтател. Същата година,  заради познанството му с хърватска гражданка, заподозряна в „югославска връзка“  по процеса Трайчо Костов , Ботьо Бараков  е арестуван, обвинен в шпионаж и съден  за… участие в свалянето на властта. На 16 ноември 1951 г. той  е осъден на 10 години затвор; лишен е от граждански  права за 12 години и конфискация на имущество от  250  000 лева. 5 години от присъдата излежава в затворите в София и Плевен, в лагера   „Белене“, след което е освободен, а през 1964 г. оневинен като репресиран  по времето  на „култа към личността“.

      След освобождаването от затвора му  предлагат  „отговорна  работа“, но Ботьо Бараков  отказва да приеме този  „жест“ на тогавашните управници. Предпочита вместо „отговорен другар“ да бъде  обикновен каменар  във Витоша, а по-късно отново става текстилен бояджия.  Когато се  завръща в дома си край „Урвич“ , го заварва напълно разрушен и ограбен.  Откраднати са почти всички картини и скулптури от безценната му колекция.  По-късно възстановява дома си, а постепенно - и част от колекцията, като заживява край крепостта „Урвич“  - в  усамотение  и бягство от обществото, спечелвайки си прозвищата „художника“ и „отшелника“.

      Тук живее до 1990 г., когато поради „размирните времена“  и „увеличената престъпност“  решава да напусне „Урвич“ . Тогава продава своята  „духовна крепост“  на бизнесмена-колекционер Владимир Живков ( който няма нищо общо със сина на бившия диктатор- бел.авт.)   и се завръща в родното   с. Източник, където възнамерява да уреди музейна експозиция. Но се случва така, че и тук трябва да преживее поредното разочарование и огорчение. Колекцията  му отново е ограбена - изчезват ценни скулптури и картини  на художници. Тогава именно  Б.Бараков решава да дари остатъка от колекцията си на Художествената галерия „Христо Цокев“ в Габрово. 

          На 19 май 1993 г. мечтателят-дарител завещава на галерията безценни  произведения на изкуството : бронзови  бюстове  на родителите му и скулптура  на Джорджо Нуриджани, дело на  на скулптора Андрей Николов; бюст на Христо Ботев, скулптурна  фигура  на Патриарх Евтимий бюст на габровския краевед Илия Габровски от Кирил Анев;   пейзажи на Васил Стоилов,  Йордан Гешев, Цанко Василев, Стефан Рангелов ; 15 творби  на Петър Дачев и др. Общо 7 скулптури и 36 платна - на стойност над  3 млн. лева. Заради този жест дарителят-меценат  е обявен  за почетен гражданин на Габрово.

       Ботьо Бараков умира  на 29 април 1997 г. в родното с. Източник , като завещава  на своите съселяни и габровци своята духовна щедрост, нереализираната си мечта; вечния  стремеж към съвършенство и човешка доброта.

       През 2003 г.  известният габровски  журналист и писател Петър Цокев съобщава в един от местните вестници, че идеята на Ботьо Бараков за изграждане на Кораб на изкуствата е осъществена в… Румъния.В пристанище Варна е акостирал румънският лайнер „Констанца“, подарил на морската ни столица „богата музикална, танцова и театрална програма“. По този повод П.Цокев  пише: „Ако мечтателят от с. Попрази беше видял „Констанца“, сигурно би преживял своя звезден миг, защото той  умееше да се радва на чуждия успех, когато съвпада с неговите пориви и надежди. Но в светлите му като метличини очи щеше да премине сянка от сив облак затова, че  този кораб  можеше да бъде български и да тръгне по света още преди половин век…“

        От своя страна  неговият племенник Пламен Бараков споделя: “Ботьо Бараков беше незабележим като ангел, но присъстваше във всичко…“, след което допълва: „ Бюджетът на един такъв Кораб на изкуствата е обозрим и по-евтин от бюджета на един самолетоносач…“ 

        Нещо, което се случва и в началото на новия 21 век, когато самолетоносачите и ракетите с ядрени бойни глави  за световните управници имат много по-голяма стойност от човешкия живот. Вече за изкуство и  култура , за съвършенство на духа и солидарност, за опазване на цивилизацията и природата  от разрушителните нагони  на егоизма и омразата , на безхаберието  отдавна никой  не отваря и дума…

Борис ДАНКОВ