Тежката дума
- search
- Всички
Между нас казано: И с лични карти сме обезличени
На кого да се оплачем като държавната машина е все на баир?
Не знам защо хората протестират. Освен ако не им плаща някой, разбира се. Защото у нас има много Юди и те си измиват ръцете с някоя и друга пара. А жадни за пари – бол, както би казала баба.
Иначе всичко е ясно. Държавната машина е все на баир – защото не съм я видяла в последните десетилетия да не пухти, да не вдига пара и да не пъпли едва-едва. Започне дело – закрие се. Има давност.
Ами кой го протака, за да стигне до вратичката „давност”?
Кой запали Партийния дом? Няма такива, ако и да има – простено им е.
Колко проблеми с дълги-дълги бради тормозят битието ни? Как ги решаваме? Чакаме да мине време. И току се появи някое бойко НПО, което „открива” проблема. И медиите започват да го въртят, сякаш няма минало, няма преписки, няма нищо. Протестира се. Иска се. Настоява се. Говори се за видимост на нещото. Абе то се е виждало, ама кой знае кой е натиснал главата му в пясъка, та да се мисли, че го няма това нещо. Ама живеем в модерна държава...Много било важно, казват някои държавници, да се радваме, че имаме такава и такава придобивка. Радваме се. Защо да не се радваме? Имаме и виртуални деловодства. Само дето там с дни не се появява отговор на избликналата болка.
Слушам непрекъснато да се преговаря темата с децата – и тези с увреждания, и тези, които са изоставени от родителите си – или направо отказани от тях. Слушам как проблемите се гледат отгоре
и как всичко се върти около съчувствието, състраданието...
И няма нито един словесен трамплин в пространството, който да погледне надолу и да види как тежко се пада отвисоко. Ако не паднеш в удобна и пружинираща позиция. С професор Иво Кременски нееднократно сме поставяли въпроса за избора на родителите, когато пренаталната диагностика докаже, че детето е увредено. Но животът ни е пълен с гласове, които високо издигат защитата си за избора на родителите. Така е. Родителят има право да избере дали да се роди детето с Даун. Той знае последствията. Знае колко от тези деца са увредени, не е просто въпрос на външен вид. Но детето се ражда и започва търсенето на подкрепа от държавата и на съчувствие от околните. Родителят се надява, че диагностиката не е била точна – и че ще се размине с диагнозата. Покрай всичките въпроси, които повдига един такъв детайл от огромната тема за избора на родителите и отношението на държавата и обществото, е и въпросът как се чувства това дете, чиято съдба е била определена не от него. Как се чувства и какво мисли, особено ако няма сериозни ментални увреждания.
Каквото и решение да се търси на някакъв проблем, веднага се издига високо лозунгът със свободата на личността. А да си кажем – на властта й е удобно да чете този лозунг и да кима в съгласие –
защото той я освобождава от действие и решение.
И така се ощетяват много други свободи на много хора, които вече нямаме личностни характеристики, според властта. Дава ни една лична карта, та да ни познае кои сме. Иначе ни натиска надолу и се прави, че решава проблемите. Казвала съм го многократно, ще го кажа пак: мирният гражданин не е защитен от алкохолиците и бездомниците. Направо настръхвам, като си помисля, че иде зима и сутрин пред вратата си мога да видя легнал един ухаещ на алкохол мъж. Не е изключено и жена да е. Сега те са само в квартала, дърпат ни за стотинки, искат „цигарка”...Така е от години. Онзи ден от 112 дълго ме разпитваха, но така и не изпратиха екип. Лежи си наш Симо в пространството около Кристал – под колоните, зад колоните, плочите са му нужник и легло, краде от бирата в „Бърза закуска”, ако не е събрал пари за нея...Събратята му онази вечер се биха в градинката, там, сред младежкото общество (приятели на бирата), което сутрин оставя една мръсна и неприветлива градинка. Като гледам как на възрастните хора (то и аз съм от тях) се вгорчава глътката въздух,
започвам да броя до сто.
Преброила съм милиони. Може и повече. Защото няма кой да въдвори ред. Питам се как би се почувствала министър Бъчварова, ако татко й, нашият талантлив колега Генчо Бъчваров, живееше наоколо и трябваше да търпи насилието на нерешените проблеми? Не вярвам да извика: ”Да живее Симо”, защото едва ли ще има време и за това. Но пък Симо си живее, блъска се в нас пиян-залян и чака „цигарка”. Бабаит Симо! Един срещу цяла държава, цяло министерство и цяла община.
Та защо да протестираме?
На кого да кажем, че е смешно господин Някой да говори с потрепващ глас за жертвите на комунизма...На кого да кажем, че знаем – в кренвиршите има малко проценти месо – и кой знае още какво, щом неразглезените улични кучета (разбирай в частност нашата Сара от „Кристал”) хич не ги искат. На кого да кажем, че искаме български домати. Или че не искаме американски войски тук? На кого да представим сметка – от едната страна малката пенсия, от другата – големите сметки?
Е, не можем да се оплачем. Голямо разнообразие от проблеми...Стоят си на витрината, само ги преместват, поиздухат праха им – и си ги поставят обратно. Да ми се любуваме. „Свободното” ни слово – хайде, няма да говорим за него. Иди кажи, че нещо не е така – медиите ще те прободат с думи – как така се говори против журналистиката? Против словото...свободното....Тук аз бих се поогледала, да го видя къде е това свободно слово, сигурна съм, че няма да намеря много негови гнезда. А и да има повечко, там кукувицата си е хвърлила семето.
Горкият наш съвременник,
който иска да си каже думата.
Този, който е възрастен, безимотен, обиден и с мизерна пенсия. Той би могъл да протестира по всички правила на истинския протест. Не да вика – а да действа. Просто да заведе дело и да се бори. Но нашият Дон Кихот трябва да има парици, пък той ни за бели, ни за черни дни има. (Е, как да възтържествува справедливостта, тръгнала по пътеките на правосъдието? Без пари не става.) Парици, та за един лев да осъди, например, Евгени Бакърджиев, който с много пухтене и упорство събори Мавзолея. Да, ама мястото си остана. Така се казва и кафенето, дето една чевръста Пепа командва. Така че – проблемите остават, но си остава и нашата памет. Пари може да няма – но имаме факти и истини, които ще завещаем на децата си. Иначе те ще четат историята според Някой, Божидар Димитров и други подобни. Историята, миросана с измислици, под която туптят тъжните проблеми на битието ни...
Юлия ПИСКУЛИЙСКА