nabore.bg

Архивите са живи

Снегът на спомена вали: И едно време софийските красавици си падаха по футболисти

По телевизиите показват реклама на кафе, което играе ролята на катализатор на сближаването на отчуждени съседи. Имам „кафеени” спомени от средата на миналия век: баба ми сама си  печеше „кафе” в т.нар. долап: метален цилиндър с една ръчка, която се върти за да се пекат равномерно леблебиените зърна. Смилаше ги в пиринчената „воденичка”, слагаше кафеника на мангала в двора и се провикваше: „Тинке, Койке, хайде на кафе”. Съседките леля Тинка и баба Койка открехваха портичката на „комшулука” и сядаха на трикраките столчета под ореховата сянка насред двора. През такива комшулуци  се осъществяваше връзката между съседите: без да се налага да се излиза на улицата, можеше да се стигне от баба Евтимица от улица „Добрила” до бай Игнат краваря на „Райко Жинзифов” – двете най-близки преки на бул. ”Георги Софийски”, срещу днешната Военномедицинска академия. Баба ми Мария, баба Койка, леля Тинка, бай Игнат не разчитаха на кафето за да преодоляват някакво отчуждение, или както му викат свраките на Радичков „ алиенация”.

 

Нашата махала беше славистка

 

и ние, маляците, гледахме със страхопочитание и светнали очи синовете на баба Койка и на баба Евтимица. Цяла София ги знаеше – Гьоцмана, сина на баба Койка и Майцата – сина на баба Евтимица, футболисти на „Славия”. По-малкия  брат на Майцата - Пепи, също беше футболист на „Славия”, както и Димитър Костов  - и той беше от махалата и се ожени за най-хубавата ми съученичка Нина. Май оттогава върви тази традиция хубавиците да си падат по футболисти. Гьоцмана почина рано, но Майцата, Костов, а също незабравимият централен нападател на „Левски” Димитър Йорданов – Кукуша, редовно ритаха с по-големите момчета от махалата на един терен, който съществува и до днес – между дувара на най-западното крило на „Александровската болница” и телена ограда при спирката на тролеите 2,8 и 9 на „Георги Софийски”. По изключение аз бях левскар, но на мачовете ходехме заедно със славистите, после и с цесекарите. Седяхме един до друг на стадиона, не се мразехме, не се биехме, не чупехме пейките , не правехме шествия на агитките: по онова далечно време агитки се наричаха хоровите и танцовите групи, които агитираха /от тук и „агитки”/ за избори, като пееха и танцуваха пред публиката в кварталното читалище.

Масата си стоеше под ореховата сянка от април до октомври.

 

И кажи речи не минаваше ден без гости –

 

колеги на мама и татко, приятелки на баба. В „постоянното присъствие”  /нали така се казваше ръководният орган на БЗНС/ откъм бабина страна задължително бяха леля Зорка, леля Мицка, Хубавата Данка, баба Стоянка, баба Сотирица. Идва веднъж баба Стоянка  пеша от Булина ливада  /Красна поляна по новому/,  и сълзи и текат от очите: „Ох, все ме е боляло, ама такова чудо никога не е било”.  Тя беше тежичка, пък и ревматизъм я мореше, но истинската причина за извънредното страдание го забеляза мама: „Како Стоянке, ами ти си обула лявата обувка на десния крак и дясната на левия”. Леля Зорка Богданова е била дъщеря на царски дипломат в Париж, броеше се френска възпитаничка. В баща Георги ми откриваше сродна душа, защото през двайсетте години на века, той, запленен от магията на кинематографа, заминал за Франция, повъртял се година в студията „Гомон”, свършил парите и се прибрал, но понаучил френски. Той отвръщаше на симпатията й като я черпеше със „специалитета на Гео”: разреден чист спирт, който донасяше от Държавната печатница, където работеше, плюс някаква есенция. Леля Зорка отпиваше, примижаваше и проронваше: Oh, comme il faut, comme il faut!”. Веднаж, баба ми сади чесън в градината, леля Зорка с готовност решава да помага.

 

По някое време баба я поглежда какво прави

 

 и плясва ръце: парижката възпитаничка бели скилидките на чесъна като за консумация и сади ли, сади ли.

Татковите приятели бяха или колеги от Държавната печатница, или някогашни съседи от Кюлуците – квартала срещу днешната математическа гимназия на бул. „Васил Левски”. /Впрочем именно Кюлуците са набелязали напоследък за поредно местонахождение на гроба на Апостола/. Дяко Колев, Жанката, Дросю Берберов, Балъка, Гьофрето сякаш не можеха и ден без един с друг, имаха си общите спомени от младини, майтапите, лафовете. Гьофрето, който бил председател на профсъюза на печатарите, разказваше как Тодор Живков – той пък бил секретар на организацията, почуквал на вратата му, плахо влизал, свалял каскета и оставал прав, свенил се да седне, докато обсъждали някой синдикален проблем. И сега някъде у дома е албумът на служителите на Държавната печатница, в  която го има на снимка

 

бъдещият генерален секретар на ЦК на БКП като млад печатарски работник,

 

 синдикалист. Безкрайни бяха лакърдиите като тази с техен колега, който никак не обичал да си сменя чорапите, докато един ден му погодили номер: намерили в един от олуците мъртъв гарван, сложили в клюна му мръсен чорап и го разнасяли по коридорите: ”Вижте, този гарван налапал чорапа на Х. и умрял”.

Е, попроменил се е животът за тези седем десетилетия: добре, че е ароматът на  кафето та да се запознаем със съседите от етажа.

 

Константин ИВАНОВ

Вестник „Златна възраст”

 


Константин Иванов

Константин Иванов